Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Когато Джойс беше Дедал, преди да стане Одисей

Ново издание на „Портрет на художника като млад“ (откъс)

Новото издание е с твърди корици, оформлението е на Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Лист“  - Когато Джойс беше Дедал, преди да стане Одисей

Новото издание е с твърди корици, оформлението е на Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Лист“

„Портрет на художника като млад” от Джеймс Джойс първо излиза в Съветския съюз, чак след това става възможно да се издаде в България. Получили сме разрешение от Москва. Това се случва през 1981-а – 67 години след отпечатването на романа за пръв път.

Книгата излиза у нас по настояване на преводача Николай Б. Попов, редактора му Спас Николов и още много безименни хора, които стоят между идеята за издаване на едно произведение по онова време и неговото отпечатване. Преминали през цензурата, някои творби се появяват осакатени и орязани, с непреведени цинизми и премахнати секс сцени. За щастие „Портрет на художника като млад“ се разминава само с иделогически вметки в бележките и предговора.

Днес, почти 40 години по-късно, книгата има ново издание и тези малки отпратки към класовия враг и светлото комунистическо бъдеще са премахнати. Романът излиза в самостоятелен том – досега винаги е включван в сборник с цикъла разкази „Дъблинчани“. Изданието на „Лист“ е с твърди корици, оформлението е на Милена Вълнарова – един от основните художници на издателството. Преводът е на Николай Б. Попов, издателите са убедени, че нов превод не е нужен, защото този е изключителен. Навремето Попов и редакторът му Спас Николов обсъждат всеки детайл. Държат бележките под линия да са доста по-обстойни от обикновено – има исторически контекст, отпратки, позоваване на Библията, цитати. В началото редакторът Спас Николов му препоръчва да чете текстовете на Стоян Михайловски, за да обогатява изказа си на български език. Чак след това идва изследването на текста на Джойс.

Николай Б. Попов живее в САЩ от 80-те на XX век и вероятно много хора тук са го забравили. Заминава по покана на американски университет и решава да остане там. Обявен е за невъзвращенец и това прекъсва всичките му връзки с България до 10 ноември 1989 г. След промените има желание да продължи да превежда от английски на български, но по думите му всичко вече е различно – страната, хората, отношенията, средата. Така решава да се откаже от преводите. Поне на родния си език. Днес преподава в Департамента по английска литература на Вашингтонския университет.

„Портрет на художника като млад“ е върхът на преводаческата му кариера. Романът е сложен и многопластов, с множество отпратки, оригинални стилови решения, митологични символи – отчетливи белези на Джойсовия разказ, който познаваме и от „Дъблинчани“, но най-вече в „Одисей“. На пръв поглед той е в традициите на bildungroman-а „Вилхелм Майстер”, но напълно преобръща модела, заложен от Гьоте. Историята за Стивън Дедалус започва с епиграф от „Метаморфози” от Овидий в началото на „Портрета” – Ei ignotas animum dimittit in artes („С дух, устремен към изкуство незнайно“, прев. Г. Батаклиев, лат.). Още в него Джойс свързва героя си с Дедал (гр. „художник“) и заглавието на романа.

Джойс залага множество елементи и символи, които отпращат към ключови места и хора от живота му – детството в Дъблин, колежа „Клонгоус”, съучениците, роднините, градчето Блекрок, където семейството му живее през 1892 г., йезуитския колеж „Белведере”, Дъблинския университет. Тълкуването не е еднозначно, затова Попов и Николов дават и собствени версии в течение на превода. Някои от героите си имат и ясни прототипи в живота на Джойс. А самият герой, чийто образ в живота е самият писател, се идентифицира освен с Дедал, също с Прометей, Исус и др. Темите са човешки и религиозни, интелектуални и битови, дори любовни – вината, опрощението, саможертвата, търсенето, предателството…

Подводните камъни, заложени от Джойс, са пръснати из целия роман. Ирландецът многократно преработва текста, докато добие вида, в който го четем днес. В началото, през 1904 г., е създаден като есе с името „Портрет на художника”. Предложен е на списание „Дейна”, но е отхвърлен. Тогава Джойс решава да го преработи в автобиографичен роман с работно заглавие „Стивън хероят”. Работи над текста две години паралелно с писането на разказите от сборника „Дъблинчани”. Тогава вече живее в Триест. Възнамерява да разгърне романа в петдесет глави, но в крайна сметка те се оказват двайсет и пет. Писателят обаче е изключително взискателен към себе си и не е удовлетворен от резултата. Затова през 1907-а отново започва да пише „Портрет на художника като млад”. Завършва го през 1911 г., но през 1913-1914 г. отново го преработва.

През 1914 г. романът излиза като подлистник на списание „Егоист”, а две години по-късно е издаден и като книга. Отхвърлян е за публикуване „само” двайсет пъти, „Дъблинчани” е отхвърлен от четиресет издателства. Светът на литературата още не е готов за Джойс. Критикът Едуард Гарет казва, че книгата е „твърде неконвенционална за нашата британска публика… реалистична, непредразполагаща, непривлекателна”.

„Одисей“ е своеобразно продължение на „Портрет на художника като млад” – там намираме Стивън Дедалус отново да крачи прегърнат с Кранли – приятеля си от този роман. От Дедал към Одисей.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Лист“.

Фоайето на колежа бе претъпкано от шумно гъмжило. На масата до вратата стояха две фотографии* в рамка, а между тях лежеше дълъг свитък хартия, покрит с неравна колонка подписи. Маккан пъргаво сновеше насам-натам из тълпата, говореше, увещаваше, възразяваше на отказите и един подир друг водеше студентите при масата. Застанал в дъното на фоайето, деканът разговаряше с един млад преподавател, гладеше замислено брадичката си и кимаше с глава.

Притиснат още на входа от тълпата, Стивън нерешително се спря. Изпод широката прихлупена периферия на една мека шапка зорко го гледаха тъмните очи на Кранли.

– Подписа ли? – попита Стивън.

Кранли присви тънките си устни, за миг потъна в размисъл, сетне отвърна:

– Ego habeo**.

– За какво става въпрос?

– Quod***?

– За какво става въпрос?

Кранли извърна бледото си лице към Стивън и каза снизходително и жлъчно:

– Per pax universalis****.

Стивън посочи с пръст фотографията на руския цар и каза:

– Тоя има мутрата на видиотен Христос.

Прозрението и яростта, които прозвучаха в гласа му, принудиха Кранли да откъсне апатичния си поглед от стените на преддверието.

– Това дразни ли те?

– Не – отговори Стивън.

– Значи си в лошо настроение.

– Не.

– Credo ut vos excrementalis mendax esits – каза Кранли, – quia facies vostra monstrat ut vos in damno malo humore estis*****.

Мойнихан, който си пробиваше път към масата, прошепна на ухото на Стивън:

– Маккан е в стихията си: готов да даде и последната си капка кръв. Нов-новеничък свят. Край на възбудителните средства. Право на глас за кучките.

Стивън се усмихна на поверителния му тон и щом Мойнихан отмина, отново обърна глава и срещна погледа на Кранли.

– Може би ще ми обясниш защо тоя все гледа да си излее душата на ухото ми. Хайде, опитай се.

Мрачна бразда проряза челото на Кранли. Той погледна към масата, над която Мойнихан се бе навел, за да се подпише, и решително отсече:

– Диария!

– Quis est in malo humore – каза Стивън – ego aut vos******?

Кранли не реагира на задявката. Остана начумерен, като че обмисляше своята присъда, сетне повтори със същия решителен глас:

– Вонлива рядка диария и нищо друго!

Това бе обичайната епитафия, с която той погребваше бившите си приятели, и Стивън се запита дали някога същите думи ще бъдат произнесени и в негова памет. Тежката груба фраза бавно потъна в слуха му и се изгуби като камък в блато. Стивън я изпроводи, тъй както бе сторил и с много други, но тежестта ѝ остана да гнети сърцето му. За разлика от Дейвин, Кранли не си служеше нито със старинни думи от елизабетинската епоха, нито със забавно преиначени на английски език ирландски изрази. Неговият провлачен говор бе ехо от дъблинските кейове, достигнало до родното му, тъжно и запустяло пристанищно градче, а патосът му – ехо от витиеватото свещенословие на Дъблин, преповтаряно от амвона в Уиклоу на местно наречие.

Дълбоката бразда изчезна от челото на Кранли, когато той съзря Маккан с бодра стъпка да подхожда към тях откъм другия край на преддверието.

– А, ето ви и вас – весело каза Маккан.

– Да, ето ме и мен – каза Стивън.

– Както винаги, със закъснение. Защо не се опитате да съчетаете веянията на прогреса с известно уважение към точността?

– Този въпрос не влиза в дневния ред – отвърна Стивън. – Следващата точка, моля?

Засмените му очи бяха вторачени в малкото джобче на пропагандиста, откъдето се подаваше завито в станиол блокче млечен шоколад. Околовръст се събра малък кръг слушатели, жадни да чуят схватката между двамата словоборци. Мършав студент с мургава кожа и гладки черни коси, напъхал глава между тях, при всяка реплика поглеждаше ту към единия, ту към другия опонент, сякаш искаше да улови с отворената си влажна уста всяка прехвърчаща дума. Кранли извади от джоба си малка сива топка и взе внимателно да я разглежда, като я въртеше в ръцете си.

– Следващата точка, тъй ли? – каза Маккан. – Хм! Я виж ти!

Той шумно се изкашля на подбив, ухили се до уши и поподръпна своята сламеноруса козя брадичка.

– Следващата точка е да подпишете петицията.

– И какво ще ми заплатите в такъв случай? – попита Стивън.

– Аз ви мислех за идеалист – каза Маккан.

Смуглият като циганин студент огледа събралата се публика и изблея с неясен глас:

– По дяволите, какво странно гледище! Според мен това е чисто мер-кан-тил-но гледище.

Гласът му заглъхна, без някой да обърне внимание на неговите думи. Той извърна мургавото си конско лице към Стивън, сякаш го подканваше да отговори нещо.

Маккан с вдъхновено красноречие заговори за рескрипта на царя, за Стед*******, за всеобщо разоръжаване, за арбитраж в случаи на международни конфликти, за знаменията на времето, за новия хуманизъм и новото евангелие на живота, което щяло да вмени в дълг на обществото, да обезпечи с минимален разход на средства най-голямото щастие за най-голям брой хора. Студентът с циганското лице откликна на заключителните му думи с възгласа:

– Да живее всемирното братство! Хип-хип, ура!

– Давай, Темпъл – каза румен здравеняк, застанал до него, – после имаш една халба от мене.

– Аз съм сторонник на всемирното братство – рече Темпъл, поглеждайки около себе си с тъмните си продълговати очи. – А Маркс е мръсен мошеник.

Кранли здраво го сграбчи за ръката, за да го обуздае, и каза с пресилена усмивка:

– По-полека, по-полека!

Темпъл се помъчи да изтръгне ръката си, сетне продължи да крещи с пяна на устата:

– Социализмът е основан от един ирландец******** и първият човек, проповядвал свобода на мисълта в Европа, е Колинс*********. Още преди двеста години този мидълсекски философ разобличи попщината. Да живее Джон Антъни Колинс!

Тъничък гласец от задната редица отговори:

– Пиу-пиу!

Мойнихан прошепна в ухото на Стивън:

– А какво ще кажеш за горкичката сестричка на сър Джон?

Плаче Лоти Колинс –
пак е без гащенца.
Дайте ѝ назаем
своите, момченца!

Стивън се разсмя и Мойнихан, доволен от себе си, отново прошепна:

– Да заложим по една петарка за победа или призово място на Джон Антъни Колинс!

– Чакам вашия отговор – лаконично каза Маккан.

– Тази история ни най-малко не ме интересува – уморено рече Стивън – и това ви е много добре известно. Кому е нужно да правите такива сцени?

– Добре! – каза Маккан и примлясна. – Значи да ви смятаме за реакционер?

– Няма особено да ме впечатлите, като размахвате дървена сабя – рече Стивън.

– Метафори! – рязко каза Маккан. – Слезте при фактите.

Стивън поруменя и обърна гръб. Маккан не се помръдна.

– Е, какво да се прави – добави той с враждебна насмешка, – посредствените поети поставят себе си над нищожните въпроси като въпроса за световния мир.

Кранли вдигна глава, протегна топката между двамата студенти като умиротворителна жертва и каза:

– Рах super totum excrementalem globum**********.

Стивън разбута навалицата и сърдито посочи с рамо фотографията на руския цар:

– Тази икона си я дръжте за себе си. Един Исус ни е предостатъчен.

– Чудесен отговор, дявол да го вземе! – каза мургавият студент. – Великолепен. Падна ми на сърцето.

Той преглътна слюнката, сякаш преглъщаше самата фраза, подръпна козирката на каскета си и се обърна към Стивън:

– Извинете ме, сър, какво точно искахте да кажете с тези думи?

Усетил лактите на студентите, той им каза:

– Любопитен съм да узная какво точно искаше да каже с тези думи.

После отново се обърна към Стивън и шепнешком добави:

– Вярвате ли в Исуса? Аз вярвам в човека. Естествено, не мога да знам дали вие вярвате в човека. Аз ви се възхищавам, сър. Възхищавам се на човешкия разум, независим от всяка религия. Кажете, вие така ли мислите за разума на Исуса?

– Давай, Темпъл – каза руменият здравеняк, който често повтаряше едно и също нещо по няколко пъти. – Бирата вече те чака на масата.

– Той ме смята за малоумен – поясни Темпъл на Стивън, – защото вярвам в могъществото на разума.

Кранли хвана под ръка Стивън и неговия поклонник и рече:

– Nos ad manum ballum jocabimus***********.

Миг преди Стивън да бъде изведен навън, той зърна почервенялото грубовато лице на Маккан.

– Моят подпис няма никакво значение – учтиво каза той. – Вие сте прав да вървите по своя път. Оставете ме да следвам моя.

– Дедалус – отривисто рече Маккан, – не се съмнявам, че вие сте свестен момък, но на вас ви липсва алтруизъм и високо чувство за лична отговорност.

– На движението не са нужни интелектуални маниаци – обади се нечий глас.

Стивън позна сипкавия глас на Макалистър, но не обърна глава към него. Кранли достолепно си пробиваше път през навалицата, хванал Стивън и Темпъл под ръка като свещеник, който върви към престола, съпровождан от двоица дякони.


* Николай II и жена му Александра, внучка на кралица Виктория. През 1898 г. той издава циркулярна нота за всеобщ мир. – Бел. пр.

** Букв. „имам“, тук контекстуално „подписах“ (лат.). – Бел. пр.

*** Какво? (лат.). – Бел. пр.

**** За всеобщ мир (лат.). – Бел. пр.

***** Мисля, че сте мръсен лъжец, защото по лицето ви се вижда, че сте в дяволски гадно настроение (лат.). – Бел. пр.

****** Кой е в лошо настроение – аз или вие? (лат.). – Бел. пр.

******* Английски журналист, лансирал идеята за Европейски съединени щати. – Бел. пр.

******** Темпъл намеква за Джеймс О’Брайън, ирландски адвокат и чартист със социалистически идеи. – Бел. пр.

********* Джон Антъни Колинс (1676 – 1729) – английски философ волнодумец, приятел на Лок. – Бел. пр.

********** Мир в целия дрислив свят (лат.). – Бел. пр.

*********** Хайде да играем на топка (лат.). – Бел. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах