Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Когато го питат за филмите му, Фелини разказва сънищата си

Фестивалът в Кан през погледа на неговия директор в книгата „За фестивала в Кан с любов“ (откъс)

„Навремето той имаше идеи, образи изникваха в сънищата му и той се събуждаше, за да ги запише, но защо, по дяволите, да чакам - си казваше днес, както в романа на Будзати „Татарската пустиня“ - някакво събитие, което няма да се случи никога повече“, пише Жил Жакоб в есето си за Федерико Фелини (на снимката). - Когато го питат за филмите му, Фелини разказва сънищата си

„Навремето той имаше идеи, образи изникваха в сънищата му и той се събуждаше, за да ги запише, но защо, по дяволите, да чакам - си казваше днес, както в романа на Будзати „Татарската пустиня“ - някакво събитие, което няма да се случи никога повече“, пише Жил Жакоб в есето си за Федерико Фелини (на снимката).

Историята, географията и действащите лица на един от най-престижните кинофестивали в света – форумът в Кан, описва в книгата си „За фестивала в Кан с любов“ дългогодишният артистичен директор на фестивала Жил Жакоб. От 1978-а до 2000 г. той е негов директор, а от 2001-а до 2014 г. – президент.

„За фестивала в Кан с любов“ (изд. „Милениум“) може да бъде разглеждана като енциклопедия, да се възприеме като пътеводител в света на звездното събитие или дори като социологическо проучване и поглед към една „човешка комедия“. Но книгата не е само за заклетите киномани, а и за читатели, които обичат доброто старо европейско кино и истории за големите режисьори, актьори, филмови шедьоври. Жакоб разказва за реакциите на публиката, критиката и медиите, за споровете на журитата, за селекцията през годините. Авторът увлича читателя в трескавата атмосфера и адреналина, вкарва го във филма на светския блясък и ексцентризма на големите имена в индустрията.

Както самият Жакоб отбелязва в началото, той прекарва в Кан „52 пъти по три седмици – тоест, това са близо 5 години от живота ми“. И този живот е пълен с имена, превърнали се в абсолютни кинолегенди – Вим Вендерс, Ингмар Бергман, Акира Куросава, Андрей Тарковски, Федерико Фелини и по-съвременни творци като Педро Алмодовар, Уди Алън и Мартин Скорсезе. Жил Жакоб не разказва за киното и фестивала единствено за периода, в който оглавява фестивала, а обхваща в разказите си всички години на съществуването на форума – от 60-те години до наши дни.

В приятната смесица от сериозно и забавно читателят може да намери информация с анализа и компетентната оценка на човек, за когото фестивалът в Кан е любов, страст и живот.

Книгата ще бъде представена на 15 декември в Литературен клуб „Перото“ от 18,30 ч.

Предлагаме ви откъс от „За фестивала в Кан с любов“, посветен на Федерико Фелини (1920 – 1993).

„Върви да спиш, Федерико!“, му нареждаше голямата Ана Маняни в Рим, когато една вечер беше дошъл да звъни на вратата ѝ малко подпийнал. Да спи – Фелини искаше само това, останалото му беше писнало! През 1987-ма, на 67 години, с доста напреднала кариера, той отблъскваше продуцентите, журналистите, директорите на фестивали, всички вървящи по петите му, за да му предложат уж прекрасен сюжет или да отиде да говори за някой от филмите си, за разни случки, за каквото би искал… Дори Джулиета, нейната преданост и подозренията ѝ го уморяваха в дългосрочен план. Преди той беше обичал тази професия, о, как я беше обичал! Но сега, когато всички се интересуваха само от телевизията, много от начините на изразяване се затваряха, без съмнение завинаги.

Навремето той имаше идеи, образи изникваха в сънищата му и той се събуждаше, за да ги запише, но защо, по дяволите, да чакам – си казваше днес, както в романа на Будзати „Татарската пустиня“ – някакво събитие, което няма да се случи никога повече. Така че онова, което му харесваше, беше да прекоси града, за да отиде да седне в офиса си в „Чинечита“, близо до снимачен павилион № 5, след като е казал „n’giorno“ около себе си и е върнал поздравите на целия този малък свят в студиото – електротехниците, гипсаджиите, сценичните майстори, които го познаваха перфектно и го засипваха със звучното: „Come sta, dottore?“. Това беше неговото семейство. И веднъж стигнал там, да остави духа си да се скита, драскайки безцелно с флумастери във всички цветове пищната Градиска и жени-вамп, които и до днес красят един хотел в Римини – винаги същите. Именно така Федерико – мечтателят и самотникът, се чувства най-добре…

По-късно ще отиде да яде паста и да пие лимонада в близката тратория на виа „Тускулана“, където ще открие другарите си, бивши карикатуристи от вестник „Marc’Aurelio“: Адженоре Инкрочи, Скола или Фурио Скарпели, Марчело, ако е в Рим, или някоя мършава хлапачка, която, както изглежда, би искала да се занимава с кино. И така, да споменаваме за хиляден път „Пътят“, „Сладък живот“, „Осем и половина“, „Амаркорд“ – не, благодаря… няма начин… Всичко това е в миналото… За момента онова, което го интересува най-вече, е някаква румънска лекарка, специалист по гериатрия, за която са му говорили и която изглежда получава приказни резултати в процеса по връщане на младостта…

Въпреки всичко, продуцентката Лиз Файол беше намерила някого. Един магнат, който щеше да убеди Федерико да снима – не на каквато и да е цена, а на висока цена – една история, каквато и да е, при условие, че филмът отиде в Кан, а съпругата му, латиноамериканка с големи черни очи да може да облече една от вечерните рокли – червената – която вече беше поръчала при „Версаче“ за случая; не италианка, а чилийка или перуанка, при всяко положение красива жена, а той – мъж с частен самолет и наследство от недвижими имоти, в частност в Женева, чието огромно богатство се набиваше на очи. Значи Кан, защо не? Но внимание, хей, без конкурс или пресконференция, само едно изкачване по червения килим за преструвката, за показване на червената рокля и на пищната жена, която върви в нея, и след прожекцията на „Интервю“, бързо прибиране в Рим, завръщане на борда на частния самолет, с малко отклонение през Букурещ, va bene?

Да не плюем по Фестивала: Федерико му дължи хубави спомени, една „Златна палма“ („Сладък живот“, 1960), дузина филми и две истински приятелства, дълбоки и неизменни, с двама президенти: този на Фестивала – Фавр льо Бре, и на журито от онази година – Жорж Сименон, без чиято гръмотевична намеса той не би спечелил проклетата Палма! И сега, когато я имаше, Федерико вече не би стъпил в конкурса – човек се поти твърде много, страхува се, присвива го стомахът, и за какво всъщност? Да покажеш един филм просто така, за да доставиш удоволствие на продуцента – защо не, но това е всичко. Плакат в негова чест, кораба от „Амаркорд“? „Това е мило.“ Още веднъж – Джелсомина и малкият ѝ барабан – това вече е прекалено. Без да забравяме окачената в офиса на директора в Париж фреска на всичките му персонажи, нарисувана от Джулиано Геленг – автор на плакатите му и приятел на Фелини… Да, в Кан наистина го обичат и му се възхищават.

Вместо да отговаря на въпроси за работата си, Федерико винаги е предпочитал да разказва сънищата си. При все това имаше изключение – един проект, който му лежеше на сърцето и който никога не успя да осъществи, поради липсата на финансиране – „Пътуването на Джовани Масторна“, за виолончелист, оцелял от самолетна катастрофа, който се озовава в непознат град за едно пътуване в отвъдното. Изпълнителят не може да бъде друг освен Мастрояни.

Още в „Осем и половина“ Марчело сънува, че виси на въже, което се спуска от небето и, пускайки го, пада в морето. Средиземно, разбира се. Недалеч от Кан, където „Осем и половина“ също беше почетен. Така че между Фестивала и Фелини имаше една морска хармония, която присъства в още поне три големи филма.

В „Амаркорд“, където участваше нашата Магали Ноел – малка флотилия от морски курорт става свидетел на това, как отникъде изниква огромното туловище на изцяло осветен параход, „Титаник” от нашите сънища, преди да потъне отново в нощта.

Нов плавателен съд в „И корабът пътува“, където в машинното се разгръща дуел с оперни арии между баритони и оперни певици с мощен глас, и където една чайка се изгубва в голямата препълнена трапезария. Чак до разпръсването в морето на праха на известна дива, под овлажнелия поглед на велик австрийски херцог на оперетата.

Когато прибавим, че „Пътят“ завършва на брега на морето, Джулиета Мазина се вписва в кохортата на фелиниевите морски отметки. Да живее Кан, да живее Нептун!

Дали Фелини ни е научил да гледаме по-добре морето? Кое море? Вземете отряд механици, които се огъват под платно, боядисано в зеленикаво, и ще уловите вълни, по-истински от истинските, сякаш сме на борда от „И корабът пътува“. Независимо дали са разкошни, скромни или апокалиптични, Фелини е човек на фантасмагориите. Нормалността и действителността го отегчават и никога не са го вдъхновявали. Без въображение няма филм, освен да направи някой за творческата немощ („Осем и половина“), но чудесата се случват само веднъж. След това се задоволяваме да понасяме повредата. Откъдето идва и преследването на необикновеното, лудостта на създателя, Христос на ръба на хеликоптера, влизането с дрехи във фонтана „Ди Треви“, предхристиянски оргии, упадъчен Рим, ужасяващи прекалено гримирани чревоугодници… да кажем от „Сладък живот“ насам. Преди това той правеше нещата по фелиниевски, а след това започна да отдава дължимото на запазената си марка с моменти на отчаяние:

„Не съм снимал от година, чакам подсъзнанието да дойде да почука на вратата ми, както аз на тази на Анна Маняни…“

Вътрешни изблици, пачуърк от сънища, някои от филмите на Фелини обаче изчезват, без да оставят много следи, подобно на фреските в метрото в Рим при контакт с въздуха – това са „Сатирикон“, „Градът на жените“, „Гласът на Луната“. Последните два бяха в Кан. Други, сред които най-успешните: „Пътят“, „Сладък живот“, „Амаркорд“, „Репетиция на оркестър“ – също. Те тъкмо те карат да кудкудякаш от щастие, защото съчетават меланхолична нежност с магията на спектакъла.

Също и „Рим“ (Кан, 1972), който излъчва аромат на автобиографичност – млад провинциалист като Федерико пристига на Стационе Термини и се настанява при едно многодетно семейство. Физиономии, задръствания в предградията, орди млади мотористи през нощта, неустоимо дефиле на църковна мода, мюзикхол, бардаци от времето на войната – толкова много необясними вътрешни импулси, които изникват от подсъзнанието и предават  гениалността на преоткритото детство. Без да забравяме цирка от „Клоуните“ и „Осем и половина“ – манежът, ездачките с полички на ресни, акробатите на трапец, финалната фарандола, когато избухва музиката на Нино Рота, първо закачлива, после сърцераздирателна.

Намерих менюто от частната вечеря, дадена в негова чест от Пиер Вио и от мен при представянето на „Интервю“. Федерико беше написал в полето с дребния си наклонен почерк една бележка, изпълнена с емоция. Изглеждаше щастлив – никой не го притесняваше, бяхме само 12 човека около масата и на следващия ден си тръгваше за Рим много рано, в самолета на дамата в червено.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах