Когато говорих с Ал Пачино и не го познах

Бях неопитен 26-годишен мъж, още дете, когато за втори или трети път отидох в Ню Йорк. Бях завършил литература, с идеята да стана писател – и с чекмедже, пълно с полузавършени романи. Мой приятел от Оксфорд живее в Ню Йорк, в преследване на собствената си мечта. Баща му е бил прочут театрален продуцент; мащехата му – австралийска филмова режисьорка – той им помагаше. Линдал Хобс ни покани на вечеря в „Нел’с“, известно от „Шоуто на Роки Хорър“. Беше препълнено. Беше в края на 80-те години, а аз бях абсолютно зашеметен.

„Нел’с“ изглеждаше невероятно обаятелен. Жените блестяха като коледни елхи, топуркаха на високите си токчета, носеха слънчеви очила на закрито, сто Гордън-Гековци (бел. ред. – Гордън Геко е главният герой във филма „Уолстрийт“, изигран от Майкъл Дъглас), украсени със златни медальони и гривни, си проправяха път към бара. Моята бледност от предградието контрастираше с замайващия им тен и бисерно-бели зъби. Обърках се от това колко не съм на мястото си – с дефект в говора, малко надменен, книжовна рибка в аквариум, пълен с целулоидни акули.

Поведоха ни към едно сепаре в предната част на клуба, близо до сцената. Запознах се с Линдал и седнах до партньора ѝ, Ал. Той носеше бижута от същите скъпи магазини като Гековците из бара и, ако не друго, тенът му беше дори по-силен. Приличаше на Шейлок (бел. ред. – евреинът-лихвар във „Венецианският търговец“ на Шекспир), имаше хубава черна коса, подчертан римски нос и тъмни, бездънни очи. Допуснах, че работи на „Уолстрийт“ и се престорих на незаинтригуван.

Неочаквано, Ал се оказа любезен, дори щедър. Искаше да знае с какво се занимавам и му разказах за издателската среда в Лондон. Попита ме за Оксфорд и приятелството ми с доведения син на Линдал. В един момент, не зная точно как, разговорът се обърна към Шекспир. Ал, изглежда, бе присъствал или може би дори е бил зад сцената на представление на „Юлий Цезар“ в Сентрал Парк.

„Беше страхотен спектакъл“, каза възрастен мъж от компанията ни.

„Да, да“, потвърдиха всички, включително Ал, ако и да бе малко по-сдържан.

„Това беше Човекът“, каза Линдал, вдигайки чаша за наздравица. Ал се изправи и тръгна към тоалетната.

По-късно, в таксито напът към апартамента на приятеля ми, го попитах с какво се занимава Ал.

„Как така с какво се занимава?“, отвърна той.

„Имам предвид каква му е работата, с какво си изкарва хляба“, казах.

Приятелят ми се обърна и ме погледна със смесица от презрение, съжаление и насмешка:

„Кой? Ал Пачино?“

Никога повече не влязох в „Нел’с“. Не мисля, че съм им липсвал.