Когато художниците воюват помежду си

В света на изкуството обикновено се сблъскват хора с високо его, неукротимо самочувствие и комплекс за изключителност. Това се е случвало във всички времена, случва се и днес. Понякога личните вражди между творците засягат сериозно както самото изкуство, така и съдбите на много хора. А ако артистите имат и власт, ситуацията става взривоопасна. Тези войни обаче обикновено не са заради естетиката, а заради нанесени обиди, ревност, завист и предателства. Всеки случай е различен, но във всички случаи страда красотата.

Днес, по повод рождения ден на Марк Шагал – 7 юли 1887 г. – ще ви разкажем за една от болезнените войни между велики художници.

Известно е, че Марк Шагал и Казимир Малевич са били врагове. По-правилно обаче е да се твърди, че Малевич е изиграл съдбовна роля в съдбата на Шагал. Казимир Малевич отмъкнал всички студенти на Марк Шагал, практически го е изгонил от Училището за живопис, основано от Шагал, и от родния му Витебск. Всъщност конфликтът бил почти задочен. По време на „войната“ между тях двамата художници едва ли са обменили стотина думи, те практически не се познавали.

През 1914 г. Шагал се върнал от Париж в родния Витебск, за да се ожени. Годеницата му Белла Розенфелд го чакала вече четири години. Двамата планирали веднага след сватбата да заминат за Европа, но започнала Световната война. Париж вече бил недостъпен. Мечтата му да открие художествена школа във френската столица не успяла да се осъществи.

След 3 години Шагал бил назначен като пълномощен комисар на новата власт по въпросите на изкуството във Витебска губерния. Той бил известен в Москва и зад граница, а неговите творби изглеждали достатъчно „революционни“, за да минат за „пролетарско изкуство“. Две години по-късно в родния си град Шагал създал и Витебското художествено училище, за което по това време смятал, че е делото на живота му.

Били тревожни времена. Наблизо се разнасял грохотът на гражданската война. И през 1919 г. в града пристигнал Казимир Малевич. По негови собствени думи, във Витебск го довели „харчови съображения“. Правителството финансирало щедро всички начинания, свързани с просветата и изкуството, и използвало активно видните си привърженици. Малевич се изкушавал и от възможността да издаде във Витебск новия си труд „За новите системи в изкуството“, нещо, което не успял да направи в Москва. Един от преподавателите в художествената школа във Витебск – Лазар Лисицки – поканил Малевич да води лекционен курс и той бързо се съгласил. Изглеждало, че мотивацията му е чиста, а не е свързана с осигурените прехрана и квартира.

Изкуствоведката Александра Шатских описва пристигането му така:

„Цялото училище се събра долу, във вестибюла на зданието, където винаги се провеждаха общите събрания. Към втория етаж водеше открита еднопосочна стълба. Марк Шагал обяви пристигането на нов преподавател и веднага след това на горната площадка се появи кръглоглав набит човек, който започна бавно да слиза по стълбите, размахвайки широко ръце. Като слезе долу, той не произнесе нито дума, само продължи да прави нещо като гимнастически упражнения. Плътната му набита фигура го караше да прилича на борец или атлет. Ефектът беше оглушителен“.

Пристигнал е „шампионът на света“, както пише за себе си Малевич в писмо до историка Михаил Хершензон.
Шагал не разбрал веднага какво се случва. А и не било време да подбира кадрите.

„Всеки, който изявяваше желание да работи, великодушно назначавах за преподавател, защото смятах, че е полезно в училището да бъдат представени най-различни художествени направления“, пише Шагал в мемоарите си.

Скоро Малевич учредява обединението УНОВИС (Утвърдители на новото изкуство). Членовете на организацията бързо плъзват навсякъде – освен във Витебск, филиали възникват в Москва, Смоленск, Саратов, Перм. Единомишлениците се поздравявали със „супрематичното“ възклицание „у-ел-ел-ул-ел-те-ка“, разговаряли предимно с междуметия и абревиатури, но и издавали алманаси, манифести и „установки“. Приличали на някаква смесица между секта и партия.

За половин година Малевич присвоил всичко, което било свързано с живота на Шагал във Витебск. През май 1920 г. студентите в школата в пълен състав постъпили в УНОВИС, обявявайки го за „единствен водещ към творчество колектив“. УНОВИС монополизирал цялата художествена дейност във Витебск. В своя типичен супрематичен маниер членовете на организацията изрисували трамваите, създали дизайн на продоволствените купони, оформяли интериора на държавните учреждения и вида на фасадите на сградите. Шагал бил изолиран от всичко, делото на живота му било отнето от оловната харизма на Малевич.

За учениците си Малевич бил не ментор, а божество. Но имал и мениджърски усет. Докато Шагал се опитвал да учи студентите да рисуват, Малевич ги „учел на супрематизъм“. След месец-два теоретични занятия, ученикът се смятал за готов художник. Това не оставяло никакви шансове за систематичния Шагал.

Творческата драма се случвала на фона на напълно битови проблеми. Малевич заел жилището, което искал Шагал. Заплатата на Шагал като директор на Училището била 4800 рубли. Само за сравнение, малко след като Шагал напуснал, на Малевич била отпусната персонална месечна издръжка от 120 хиляди рубли. Шагал се чувствал самотен, предаден и унижен.

Но това е само едната гледна точка. На пръв поглед е ясно – художник с име, майстор и ентусиаст иска да работи, да учи студентите и да се радва на спокоен семеен живот. Но е потиснат от една полупартия-полусекта, от облечени в кожени куртки и увити с патрондаши млади бунтари.

Шагал нямал патрондаш, но пък такъв имал личният му телохранител. Шагал се движел из Витебск следван неотлъчно от лична охрана. Той не просто имал покровители във властта – той самият бил властта. И затова не го обичали особено. Освен това бил местен – много от жителите на Витебск помнели баща му, снабдител в магазин. Шагал, с лична охрана и държавна длъжност, изглеждал на мнозина като надут самозванец. На неговия фон в града Малевич изглеждал голяма столична знаменитост.

Малевич не бил единствената причина Шагал да избяга от Витебск. Всъщност в съдбата му се трупали неуспех след неуспех. Най-гръмкият от тях бил оформлението на града по случай годишнината от Октомврийската революция. Било грандиозно мероприятие. На площадите били издигнати седем триумфални арки. Шагал и неговите помощници създали множество пана и големи плакати. Според свидетели, те били повече от 500. Гражданите обаче не оценили титаничните му усилия. Те очаквали революционна агитация, а получили зелени коне, левитиращи евреи, автопортрет с летяща във въздуха съпруга…

В книгата си „Моят живот“ Шагал по-късно пише:

„Работниците минаваха, пеейки „Интернационалът“. Като гледах радостните им лица, бях уверен, че ме разбират. Но началството и комисарите май не бяха така доволни. Чудеха се какво общо имат зелените крави и летящите коне с Маркс и Енгелс“.

Пролетариатът пък се смеел с глас на необичайните изображения.

През юни 1920 г. Малевич и неговите последователи заминават за изложба в Москва. Има запазена фотография от онези времена – хората от УНОВИС висят от препълнения вагон, в средата им е техният лидер, а към товарния вагон е прикрепена иконата на супрематизма – черният квадрат.

Биографите смятат, че със същия влак завинаги заминава от Витебск и Марк Шагал. След две години Шагал отива в Германия, а оттам – в Париж. Предстоят му още два брака, наградата „Еразъм“ и Орденът на почетния легион. Ще нарисува 20-метров плафон в парижката опера „Гарние“, ще стане един от малцината художници със самостоятелна изложба в Лувъра приживе.

Умира, както му е предсказала циганка във Витебск – в полет. Шагал толкова вярвал на това предсказание, че никога не се качва на самолет. Но сърцето му спира в движещ се нагоре асансьор, когато е на 97 години.

Съдбата на Малевич е различна – обвинение в шпионаж, затвор, нищета, рак и смърт на 56 години.

Така завършила една удивителна „война“ – без ненавист, бойни действия, без победител. Война, забележителна с това, че не е съществувала.