Когато културното многообразие стане безобразие

Някакви човекоподобни същества, обсебени от зверски идеи, търсят нови ловни полета с охранен и изнежен дивеч. Част от сънародниците им бягат в ужас от собствените си, съсипани страни, а Европа засега се проваля в задължението си да отдели едните от другите и да даде всекиму заслуженото. Докато част от цивилизованото човечество се чуди как да спре човекоподобните, друга част от него се пита как да не нарани чувствата им и как да съхрани зверските им традиции, за да запази културното многообразие. 

Аз обичам културното многообразие – например в музиката, или в храненето. В тези области е чудесно, когато различните национални култури се съберат, проникват една в друга и се оплодят се взаимно. Така им се раждат деца, красиви като бразилски мулатки; ражда се музика, вълнуваща като родопските песни или джаза; появяват се манджи, засищащи като гювеча със свинско – това подобрено местно месно рататуй, рожба на българо-турското съвместно съществуване. Тук гласувам с две ръце, две уши и две усти за културното многообразие.

Когато обаче стигнем до отношението към човека, многообразието може да върви по дяволите. Аз твърдо предпочитам еднообразния подход на съвременните цивилизовани общества, а не самобитните национални традиции, възникнали по времето на робовладелския строй, че и по-рано. Общочовешките ценности стоят много по-високо от особеностите на руския национален лов и риболов, и всякакви други традиционни местни драгоценности, необикновености, надменности и нетленности.

Да вземем например Индия – страна с богати културни традиции, дала на света камасутрата и шахмата, а запазила за себе си малките булки и кастовото разделение на обществото. Британските колонизатори заварили обичая овдовелите жени да се самозапалват на погребенията на мъжете си. А когато традицията повелява – нема лабаво: ще скочиш не само в огнената клада, ами и в ледените води на езерото в Дружба на 6 януари. Това не е шега, а културно своеобразие и съхранение на националната идентичност. Обичаят, наречен сати, възникнал във висшата аристокрация през IV век (според други данни преди 3000 години), но постепенно се включили и по-широки обществени слоеве – за да не ги мислят за по-прости, и вдовиците от простолюдието започнали да си драскат клечката.

В началото на XIX век пламенната практика се разгаряла все по-буйно, когато през 1826 г. най-ненадейно и нетактично британските власти забранили вдовишките клади. Без никакво уважение към традиционните индийски ценности, с пълна липса на толерантност към непознатата им културна идентичност. Разбира се, индийците се опитали да пренебрегнат забраната. Как някакви си загубени англичани, дето даже кухня нямат като хората, ще им нареждат какво да правят в собствената си страна със собствените си животи? Ние сме най-древната култура в света, преди три хиляди години те още са се катерели на четири крака по островните си дървета, а ние тук вече сме се имали държава и сме се палели като факли, горещили се индийците. Британците просто започнали да издигат до всяка клада бесилка – ако вдовицата скочи в огъня, семейството увисва на въжето. Ето така, грозно, безчовечно и ефективно дошъл краят на един грозен, безчовечен и тъп обичай.

По подобни начини по-напредналата част от човечество приключила с човекоядството, ритуалните убийства и някои други отвратителни традиции на по-изостаналата част. (Самата тя развила свои неприятни обичаи, но започнала да се учи и да се отказва от тях – без да чака 3 хиляди години.) Но много древни културни традиции продължават да тровят живота на милиони по най-разнообразни начини. Някои африкански културни традиции например причиняват на жените толкова ужасни неща, че дори не искам да ги спомена. Въобще заговорим ли за древни традиции и схващания, жените са най-големите традиционни жертви – не само в Африка.

У нас, дето сме уж в Европа, също има традиции, пред които дори законът е безсилен. Да речем броят на родилките под 16 и дори под 14 години, особено при ромите, е много по-голям от броя на осъдените за педофилия. Да не би да са забременели ин витро? Кой е бащата, се доказва с неоспорим от никой съд ДНК тест. Къде са осъдените? Или традицията е по-силна от надвила закона? Британците ли да викаме на помощ? И те вече не са същите, няма да дойдат.

Все пак знаем, че в крайна сметка, по едни или по-друг начин, цивилизацията винаги побеждава. Номерът е да го направи така, че да остане цивилизация.

Вижте още: КЬОЛН: ЦЕНАТА НА НАИВНОСТТА

Всичко от Емил Георгиев