Когато мъртвите танцуват в Античния театър…

„Dead Can Dance“ с първи концерт у нас в Пловдив

Концертът „Dead Can Dance. A Celebration. Life and Works (1980-2019)“ в Античния театър в Пловдив представи най-доброто, създадено от „Dead Can Dance“. Снимки: Албена Цолова-Бета, със съдействието на „EventEase“ - Когато мъртвите танцуват в Античния театър…

Концертът „Dead Can Dance. A Celebration. Life and Works (1980-2019)“ в Античния театър в Пловдив представи най-доброто, създадено от „Dead Can Dance“. Снимки: Албена Цолова-Бета, със съдействието на „EventEase“

Спомням си момента, когато за първи път чух техния звук – в началото на 90-те колега и приятел ми донесе тяхна касетка. Не помня албума, може би първият на „Dead Can Dance“. Не мога да забравя обаче как незабавно и безвъзвратно потънах в дълбочината на тези омайващи звуци, които идваха сякаш от Безкрая. Не бях чувал нещо подобно на това, като послания на извънземни от далечни светове и вселени…

Дотогава не знаех нищичко нито за Брандън Пери, нито за Лиса Джерард. Не предполагах, че сме почти връстници. Още по-малко ми беизвестно, че тази музика, която едновременно ме въздигаше до небесата и ме запращаше в най-дълбоки бездни от чувства е стилът, роден от партньорството на двамата – даркуейв. Това щях да науча много по-късно, отначало дори не бях особено любопитен да го знам. Тогава ме интересуваше единствено страхотната смесица от усещания, която предизвикваха у мен и у най-близките ми приятели техните композиции, които с годините еволюираха във все по-интересни посоки. Затова съвсем целенасочено продължих да следя развитието на двамата изключителни музиканти до официалния им „развод“ – в края на 90-те.

Постепенно вкусовете ми в музиката (нещо съвсем нормално) се променяха и все по-рядко се случваше да посегна точно към тяхната музика. Логично престанах да го правя в момента, в който спрях да ползвам касетофон. Те не бяха и не са комерсиално интересни, затова записите им не можеха да се открият на евтиния пазар на пиратски дискове – нито като оригинални албуми, нито като „оригинални“ компилации. Музикалната търсачка Shazam и сега след упорито ровене изписва „No result“, ако опитате чрез нея да се информирате точно кое тяхно парче слушате в момента…

През 2018 г., когато смелият експериментатор диригентът Йордан Камджалов представи в НДК новаторския си проект по музика на Х. Гурецки – Симфония № 3 „Симфония на скръбните песни“ с „Дженезис оркестра“, Музикалната лаборатория за Човека и солист Лиса Джерард, името ѝ ме върна четвърт век назад. Та това беше половинката от дуета гениални музиканти, които буквално ме омаяха навремето като „Dead Can Dance“!

Съдбата, когато е решила да ни прави неочаквани подаръци, обича първо да си поиграе с нас, да ни подхвърли по някое „морковче“, преди да схванем за какво иде реч. Така се стекоха обстоятелствата, че скоро след концерта с Лиса в НДК буквално се „сблъсках“ с „Мистерията на българските гласове“. Знаех за съвместния им проект от обща култура, но не присъствах на представянето му нито в София, нито в Пловдив. Слушайки диска „БууЧииМиш“, едновременно преоткрих прелестта на майсторски представения ни фолклор чрез вълшебните гласове на певиците, и чух в нова светлина австралийката, която междувременно бе спечелила „Златен Глобус“ за сътрудничеството си с Ханс Цимер за саундтрака към „Гладиатор“. Беше извървяла и много други пътеки в музиката. Нещата бяха се променили из основи, образно казано, освен едно. Тръпката. Същата, която бях изпитал, когато за пръв път пуснах касетката с техни записи. Изпитах я отново и отново, докато слушах албума „БууЧииМиш“ с „Мистерията…“ и Лиса. Започнах да си мечтая да срещна тази удивителна жена. Певицата, която пее на език, който единствено тя самата разбира.

„Случайността“ ми се усмихна в „Концертгебау“ в Амстердам през март. Всеки път, когато си припомням как точно се запознах с Лиса Джерард, избухвам в неудържим смях. Аз, с току-що измити и мокри ръце, на път към залата, в която върви репетиция на прочутия ни женски хор за концерта същата вечер. Тя – в любимото ѝ бяло, усмихната и лъчезарна изскача съвсем неочаквано от една врата, на метър-два пред мен. В този момент от главата ми изчезва всичко, което съм обмислял да ѝ кажа. Кой знае колко нелепо и смаяно съм я погледнал, за да ми се усмихне и да ми каже окуражително:

„Здравей“.

Отговорям, но с извинителния отказ да се ръкувам, обяснявайки причината. След конфузното начало тръгвам до нея за първия си разговор – за земни, съвсем обикновени неща, като тревогата ѝ заради бушуващите по това време пожари в Австралия недалеч от нейното ранчо и за това как лично тя отвела няколкото коня, които отглежда, на безопасно място при майка си. На петата минута имам усещането, че винаги съм познавал тази жена.

На самия концерт се появява в залата с кралски маниер – слизайки по стъпала към сцената под френетичните аплаузи на публиката. Обикновено сдържаните и умерени холандци изглеждат неузнаваеми – тропат с крака, невъздържано викат и подсвиркват, изразявайки възторга си от преживяното.

Месеци по-рано знам за предстоящия концерта на Лиса с Брандън Пери в Пловдив в края на юни, но всичките ми опити да се сдобия с билет са напълно безуспешни. Всички места за събитието са изкупени месеци преди това. Търпеливо изчаквам приближаването на датата 30 юни с непоколебимата увереност, че ще намеря начин да присъствам. И през ум не ми минавада пропусна първата в България поява на дуото велики музиканти, чиято музика съм заобичал толкова отдавна! И чудото се случва. Озовавам се в Античния театър в Пловдив, заобиколен от фенове, сред които в най-добрия случай българите сме 50/50 с чужденците, специално долетели откъде ли не. Дочувам край себе си румънска, португалска, английска, френска, немска и испанска реч.

Билетите за „Dead Can Dance“ са изкупени месеци преди концерта в Античния театър.

Няколко неща поразяват по време на двучасовото шоу. В него Лиса и Брандън представят шестима изключителни мултиинструменталисти. Сред тях се открояват перкусионистът Дейвид Кукерман и Робърт, сякаш взет назаем от групата „ZZ Top“ мъж с дълга бяла брада и свирещ на какво ли не музикант – от стандартни барабани до нестандартен бразилски инструмент с една струна. Съставът действа като перфектен отбор, къде видимо, къде невидимо направляван от Брендън Пери, на моменти и в ролята на типичен диригент.

Лиса изпя „Happy Birthday“ за Брандън Пери, който с концерта в Пловдив отбелязва 60 години.

Двамата с Лиса редуват соловите си изяви и въпреки малкото разстояние на сцената помежду им, не ме напуска усещането за някаква дистанция и хладина между двамата, за негласно съперничество. След всяка приета особено добре песен, в която солира Брандън, Лиса се появява супер нахъсана и импровизира като за последно. Това чувство се запазва дори когато, на самия финал, Лиса лично запява „Happy Birthday“ за своя партньор, който с концерта в Пловдив отбелязва 60 години, повече от 40 от които на сцена. Струва си след толкова блестящи концерти, опери и всякакви други спектакли да се изживее гледката на 3000 зрители на Античния театър, които пеят в хор, когато на Брандън му връчват специална торта.

Как Брандън Пери е съхранил гласа си непокътнат? Отговаря: с работа, всекидневна и упорита работа.

Изключително амбициозното заглавие на турнето от 30 концерта из цяла Европа, тръгнало през април от Франция и приключило в Атина – „Dead Can Dance. A Celebration. Life and Works (1980-2019)“, се допълва от сетлист от 20 заглавия, действително букет от най-доброто, направено до този момент от състава. Разбира се, всеки може да открие по нещо любимо, което липсва на този концерт, но няма как в два часа да изпееш дори най-доброто, създадено за 39 години, нали? Аз например очаквам да изпълнят „Children of the Sun“ от предпоследния им албум, „Anastasis“. Но потапянето в ненадминатия и твърде специфичен вокал на Брандън или „отнасянето“ от гласа на Лиса са толкова силни и изпълващи сетивата като емоция, че напълно компенсират всякакви „липси“.

Усещането, че случилото се е било на правилното място, като че ли създадено точно за него, не ме напуска от началото до края. Удивителните дълбочини и мощ във вокалите на Брандън Пери звучат извън времето точно в този театър.

Питам го след края на шоуто как съхранява непокътнат гласа си. Отговорът е: с работа, всекидневна и упорита работа.

„Особено откакто навърших 50, след което гласът неизбежно се променя“, допълва музикантът, отдал буквално целия си съзнателен живот на музиката, започвайки от пънк-бандата „The Scavengers“ през 1977-а преди три години по-късно да основе „Dead Can Dance“.

Доволен е от случилото се по време на сегашното турне на състава и не крие това. Гледа напред, в очакване двамата с Лиса да влязат наесен в звукозаписното студио. Ако всичко е наред, през 2020 година формацията ще зарадва всички свои почитатели с нов албум. А дотогава ще отделят внимание на най-близките си, които са заложници на продължаващата кариера на състава, цели 22 години след официалното му разпадане!


Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.

OPERA OPEN