Когато САЩ спасяваха руснаците от глад

Точно преди 75 години, на 8 април 1948 г., влиза в сила планът Маршал за възстановяване на европейската икономика с финансовата и административна помощ на САЩ. Подкрепа получават държавите от Западна Европа без Испания, Турция и Гърция.

СССР, източноевропейските страни и Финландия отказват да бъдат подкрепени от плана Маршал. А точно това става повратна точка в историята на Европа – в този момент тя се разделя на два противостоящи си лагера, попаднали под сферата на влияние на две свръхдържави. Фултънската реч на Чърчил, доктрината на Труман и планът Маршал – но най-вече отказът на СССР да бъде присъединен – поставят началото на Студената война.

Руското издание „Комерсант“ разказва в детайли за главните моменти от последните 100 години, когато СССР и Русия са приемали или отказвали помощ от Запада и за последствията от това.

Три големи руски катастрофи – донякъде природни, но най-вече социални, демонстрират три съвършено различни начина, по които реагира източната империя.

Гладът в Русия през 1891 г. е едва ли не първата национална катастрофа в света, за която благодарение на телеграфа много бързо научават всички държави. Американското правителство и много бизнесмени изпращат в Русия „Флот на глада“ с товар зърно. Русия приема тази помощ.

По време на глада от началото на 20-те години на ХХ век Америка вече е нещо като „враг“ на болшевишката власт, а американските политици изпитват ужас от новата власт в Русия. Но въпреки това двете държави преодоляват взаимното си недоверие. Русия, ръководена от Ленин, приема американската помощ. По-късно руските историци ще прикриват този епизод, а цензорите ще забраняват филми и книги, разказващи как САЩ спасява Русия от глада.

След още едно десетилетие, в началото на 30-те години на миналия век, на Запад научават за страховития глад в Украйна – Гладомора, вече обявен за геноцид. Но външна помощ вече няма да бъде приета – за Сталин гладът е просто страничен ефект от неизбежната колективизация и той не позволява външна намеса. По времето на СССР, особено в сталинските години, всяка помощ от друга държава се е разглеждала като проява на слабост.

Гладът от 1921 – 1923 г.

Суша, липса на реколта и Гражданска война – трите причини, които довеждат до масов глад в първите години на съветската власт. Гладът засяга 40 милиона души, най-много страдат в Поволжието, Урал и Казахстан. Когато разбира мащабите на катастрофата, съветското правителство отправя апел за помощ. В дипломатическа нота от 2 август 1921 г. се казва, че Русия е готова да приеме помощ „независимо от какъв източник, без това да се свързва със съществуващите политически отношения“. Към световната общност се обръщат с лични обръщения Максим Горки, който по това време живее в Европа, и руският патриарх Тихон. Отношенията на Съветска Русия с повечето страни в този момент са замразени. Лигата на нациите отказва да даде финансов кредит в помощ на гладуващите, защото се опасява, че ще бъде използван за други цели.

На призива за помощ обаче отговарят обществени организации, много от тях несимпатизиращи на Русия – шефът на Американската администрация за помощ Хърбърт Хувър, бъдещ президент на САЩ и убеден антикомунист, подчертава, че неговата организация помага на хората, но не и на правителството. Администрацията за помощ в САЩ става най-големият разпределител на помощи – частните дарения достигат 42 милиона долара. В Съветска Русия американците изграждат верига от няколко хиляди благотворителни места за хранене, в които безплатно получават храна повече от 10 млн. души. С работата по това са ангажирани на територията на Русия 300 американци и 120 хил. съветски граждани.

В тази кампания участва и норвежкият полярен изследовател Фритьоф Нансен. Той основава благотворителна мисия, в която се включват 32 европейски организации. Изхранени са над 1,5 млн. души. Нансен лично пристига в гладуващите региони, а след това пътува из Европа и САЩ и изнася сказки, в които разказва за ужасите на глада и събира средства. Пред Лигата на нациите през 1921 г. Фритьоф Нансен казва:

„Мисля, че няма да укрепим съветското правителство, ако покажем на руския народ, че има човешки сърца в Европа. Но дори и да допуснем, че това ще укрепи правителството. Ще се намери ли тук дори един човек, който ще посмее да каже, че е готов да допусне гибелта на 20 млн. души от гладна смърт, за да не помогне на съветското правителство?“

Лендлийз

САЩ и Великобритания започват да изпращат оръжия в СССР през август 1941 г. Една част от тях на кредит, за друга се плаща със злато. Да се разгърне пълномащабна помощ обаче позволява американският закон за „Лендлийз“. СССР е включен в тази програма в началото на октомври 1941-а, когато тръгват първите ешелони с танкове от САЩ. Америка изпраща в Съюза оръжие, муниции, взривни вещества и алуминий, автомобили и самолети. Минават по няколко маршрута – с кораби през Далечния Изток, със самолети до Сибир, с морски кервани до Мурманск, Архангелск, Северодвинск и Полярни (това е най-опасният път, съдовете са преследвани от немски подводници) и с автомобили през Иран.

Съветските вестници пишат неохотно за пристигащата помощ. По-късно Чърчил ще каже, че СССР е смятал, че тази помощ „ще намали техния престиж“. Но през 1943 г. в Съюза вече редовно ядат американско сушено месо, возят се на студебейкъри, носят здрави войнишки обувки и работят на промишлени машини, донесени отвъд океана. Най-орденоносният руски летец Александър Покришкин извършва повечето си подвизи на американския самолет „Аерокобра“.

През годините на лендлийза САЩ, Канада и Великобритания доставят на СССР стоки, суровини и оборудване за 13 милиарда долара. Тези доставки помагат на Съветите да изградят военна промишленост, да нахранят армията и тила. Според закона за лендлийза САЩ не искат заплащане за техниката, унищожена на бойното поле, а искат да се върнат тези машини, които са останали здрави. Заплащало се само оборудването, което остава в страната след края на войната. Преговорите за това колко е дължал СССР по тази точка продължават с десетилетия. Последните си задължения по лендлийза Русия изплаща едва през 2006 г.

Планът Маршал

Април 1947 г. Чърчил вече е произнесъл Фултънската реч, Труман вече е огласил доктрината за възпиране на комунизма, но все още изглежда, че мирното съществуване и икономическото сътрудничество между бившите съюзници е възможно. Когато държавният секретар на САЩ Джордж Маршал представя програмата за икономическо възстановяване на Европа с финансова помощ от САЩ, тя предвижда включване и на СССР, и на социалистическите страни. Но още първите международни преговори, в които от съветска страна участва Молотов, приключват с неразбирателство. Съветските лидери не са доволни от схема, в която помощта ще се разпределя от специално създаден международен орган, появяват се опасения, че това ще направи невъзможно получаването на репарации от Германия, но страхът е най-вече от разширяващо се американско влияние – големият кошмар на Сталин.

СССР мълниеносно приключва въпроса за участие в спасителната програма за себе си и за източноевропейските си съюзници. На първото заседание на координационния съвет на европейските комунистически партии Андрей Жданов издига концепцията за два лагера, които са противостоящи един на друг в Европа. Нататък следват познати събития – икономическо единство на западните страни, прераснало в Европейски съюз, военно-политическо разделение – НАТО и Варшавски договор, Желязна завеса. Последствията от това решение въздействат и до днес.

Чернобил

За аварията в Чернобил западните страни не научават по дипломатически пътища, нито от съветските медии. Още преди първото официално съобщение две шведски АЕЦ установяват завишено ниво на радиация, идващо с вятъра от изток. В първите седмици след аварията Чернобил е в информационна блокада – заради завишената секретност, нежелание да се всява паника и страх, че това ще нанесе вреди на престижа на СССР.

Веднага след първото съобщение за аварията на 29 април 1986 г. САЩ предлагат помощ за ликвидацията на последствията. Временният посланик на СССР във Вашингтон е извикан в Държавния департамент, но не отговаря на предложението и не разкрива никакви подробности. Мълчанието предизвиква панически слухове и изостря международното напрежение. В западните медии се появяват съобщения за хиляди жертви, лидерите от Голямата седморка искат обяснения от руското правителство, министърът на външните работи на Федерална република Германия Ханс Дитрих Геншер настоява за затваряне на всички АЕЦ в СССР, а чуждестранните студенти в паника напускат Съветския съюз.

В отговор правителството на Горбачов призовава „да се прекрати разюзданата антисъветска истерия“. Първите западни кореспонденти и делегацията на МАГАТЕ са допуснати в зоната на аварията чак в средата на май. Историкът Сергей Плохин в книгата си за чернобилската катастрофа разказва за историята на първото посещение на експертите от МАГАТЕ в атомната електростанция. Съветските официални лица дълго не могат да решат как да закарат чуждите делегати: с автобус ще видят колко ужасни са крайпътните тоалетни, а с хеликоптер ще видят разположената наблизо станция за проследяване на балистични ракети.

През това време в Москва пристигат предприемачът Армънд Хамър и доктор Робърт Гейл, специалист по трансплантация на костен мозък. Хамър осигурява огромно количество медикаменти, а Гейл започва да оперира пострадали от аварията в една от московските клиники. Перестройката едва е започнала и съветско-западните отношения едва са се отлепили от точката на замръзване, но частната филантропия вече е възможна и по-скоро се приветства, макар че продължава да се покрива с тайнственост. Не е изключено Западът наистина да е помогнал при аварията и по не толкова очевиден начин. Не е случайно, че Радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“ са първите източници, от които много съветски граждани са научили за аварията и за това, че в близките до нея райони е по-добре да не се излиза на улицата и да се пият таблетки с йод.

Хуманитарната помощ от началото на 90-те

На 10 февруари 1992 г. в летищата на страните от бившия Съветски съюз пристигат 12 военно-транспортни самолета от САЩ с товари с продукти и медикаменти. Започва първата фаза от операцията Provide Hope (Донеси надежда). Минал е месец и половина от оставката на Горбачов и бившите съветски републики са едвакно нещастни. От Лвов до Владивосток проблемът е с тоталния дефицит на продукти и стоки от първа необходимост. Започнала е либерализация на цените и указ за свободна търговия. Продава се всичко, навсякъде и наведнъж, но хората нямат пари. Продоволствената помощ на Запада е необходима, за да се изхрани населението, особено бедните, детските домове и домовете за възрастни хора.

За САЩ това не е просто филантропия, а „подкрепа за младите демокрации“. Държавният секретар Джеймс Бейкър нарича програмата за хуманитарна помощ „инвестиция в безопасността на Запада и целия свят за десетилетия напред“. В бившия СССР започват опашки за консерви и сухо мляко, на някои места раздават дори военни дажби с маркировка от НАТО, останали след войната в Персийския залив. В пресата се появяват фотографии и заглавия от типа: „Жители на Санкт Петербург на опашка за безплатна немска каша“. Всичко това предизвиква смесени чувства. Разпределението на помощите става чрез чиновници и в духа на ранните 90-те, с безплатните продукти често се търгува или ги раздават вместо заплати.

Вместо надежда програмата донася тежки спомени.

„Курск“

На 12 август 2000 г. на борда на подводницата „Курск“, която се намира на учения, са засечени два взрива. Лодката пада на дъното на дълбочина 108 м и не е ясно дали има оцелели. Помощ за спасяване на подводничарите предлагат 11 държави от НАТО, но руското ръководство начело с Путин заявява, че флотът разполага с всички необходими средства и може да се справи сам. Финалът е известен – всички моряци на подводницата загиват.

По материали от „Комерсант“