Когато сценографите не спят…

50 години на художничката Евгения Раева на музикалната сцена и в телевизионния театър - с котките на Андрю Лойд Уебър, Йосиф и фантастичната му пъстра дреха и Исус Христос суперзвезда

„Котки“, постановка Светозар Донев, костюми и сценография Евгения Раева, Музикален театър, 2008 г. - Когато сценографите не спят…

„Котки“, постановка Светозар Донев, костюми и сценография Евгения Раева, Музикален театър, 2008 г.

Ритуалът винаги е един и същ – щрихите шумолят по листа, купчината скици на дървената маса става все по-висока. Само музиката е различна и за Евгения Раева работи като машина на времето. Запраща я ту в непоносимата жега на Великата френска революция, ту в Древния Египет, ту в Сухия режим и гангстерските войни в Чикаго, в епохата на Тюдорите или във всяко друго време – зависи над каква постановка работи. От половин век насам Раева е ключова фигура в историята на българските телевизия и театър. Подпечатала е с таланта си над 500 продукции и не е пресилено да я наречем легенда на родната сценография и костюмография. В собствените си представи обаче художничката е само един редник в армията на Изкуството.

Когато култовият мюзикъл „Котки“ на Андрю Лойд Уебър пръскаше блясък от сцената на Музикалния театър, тя стоеше в сянка. Така беше и след премиерите и десетките представления на „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“ и „Исус Христос – суперзвезда“. Макар като сценограф и костюмограф да е сред основните фактори в реализацията на тези и още над 220 постановки, сред които „Цигулар на покрива“, „Моята прекрасна лейди“, „Мис Сайгон“, „Андре Шение“, „Някои го предпочитат горещо“, „Царицата на чардаша“, тя държи да остане встрани. Навежда глава, щом чуе суперлативи по свой адрес, а дежурните усмивки след премиера нарича „последен фалш“.

На 6 януари Евгения Раева отпразнува 80 години. Коронакризата не позволи юбилейни тържества и наздравиците с колегите от Музикалния театър, където художничката продължава да работи и след пенсионирането си, бяха дистанционни.

В началото на 2021 г. Евгения Раева празнува 80-ия си рожден ден. Снимка: Личен архив

Специално за читателите на „Площад Славейков“ тя прелисти избрани страници от живота си. Една част от тях са от работата ѝ в българските опери и театри, а друга – от над 300-те продукции, реализирани през 24-те години в БНТ, когато няма друга телевизия освен „старата госпожа” на „Сан Стефано“ 29.

Да светиш на Кървавата Мери

Евгения Раева рисува Кървавата Мери, без да се вторачва в лицето ѝ. Насочила е цялото си внимание върху костюма ѝ, защото седмици по-късно – когато вече е оживял от плат – ще го облече Невена Коканова за паметната си роля в „Мария Тюдор”. Спектакълът е на Павел Павлов по едноименната драма на Виктор Юго и вдига завеса в театъра на Пазарджик през 1996 г.

„Беше зима, най-бедните години. Невена трябваше да е в кадифе, но в магазините кадифе няма. Намерихме някакъв плюш да го замести. Купувам някъде към 20 метра. Отивам в театъра, завеждащият постановъчната част гледа и пита „Какво ще правим с толкова метраж?”, отвръщам му: „За облеклото на сцената е”. Не бяха виждали толкова метраж. А в съвременните постановки такива костюми изобщо няма ”, разказва Раева.

Днес описва с лека усмивка предизвикателствата, които ѝ предлагат 90-те години на ХХ век:

„Живеехме в театъра, в гримьорната. Прибирахме се вечер уморени, вървим по коридора с гримьорните. По цялото протежение няма нито една крушка – или са откраднати, или изгорели. Тъмницата е пълна, няма как да продължиш напред. Невена е заедно с младата си колежка Гергана Стоянова, и единственият човек, който може да светне в коридора, съм аз със запалката. Опитвам се да шегувам и виквам: „Невено, ма! Каква звезда си ти? Вместо да си във ваната с магарешкото мляко, виж на какъв хал си!“. А тя отвръща: „Е, а де?”. Много беше сладка…“.

Художничката и актрисата се приближават една към друга и в друго време и други коридори – на телевизията, където Евгения Раева работи почти четвърт век. Свързва ги… Виктор Юго с посредничеството на Павел Павлов. През 1981 г. режисьорът поставя „Лукреция Борджия“ за телевизионния театър, Коканова играе главната роля, партньор на сцената ѝ е Антон Горчев, а последната дума как да изглежда пространството е на Раева. Тя разполага действието на площадка с формата на кръст, има стълби, подпрени ковчези, а отгоре виси железен полилей с близо 400 свещи.

„Бяха истински свещи и запалени! На екран стои много хубаво. Цялото студио е абсолютно черно и понеже няма чиги, както в театъра, отгоре стояха работници като паяци и дърпаха полилея с въжета. Понеже трябва да взема разрешение от пожарникаря, отивам при него и веднага го повишавам в чин: „Полковник, в понеделник влизам в студио 3 с телевизионен театър. Декор няма изобщо, но ще горят 400 свещи и през 2 метра човек, с истинска горяща факла”. А той ми отвръща: „Виж какво, Раева, няма ренесанс, няма барок! Свещи палим само за 1300-годишнината!”. Направо занемях! Че не сбърка и последователността. Отсякох: „Нали точно това ви разправям: „Лукреция Борджия“, 1300 години България!”. Събираш най-хубавите си момчета, обличаме ги и държат факлите. И между другото внимават и за 400-те свещи!”.

Така и станало. Освен със свещи, този спектакъл пламти в спомените на сценографката с една реакция на Невена Коканова.

„Представлението започва с пир и студиото е подготвено за целта. Малко преди началото екипът се е събрал, разменят си закачки, смеят се. В това време Невена е в гримьорната и си минава текста. Антон я чака при пира. И както всички се шегуват, тя се появи пред тях и извика: „Какво правите? Вие знаете ли коя е Лукреция Борджия? Аз съм Жоро Павето за вас, бе! Умирате от ужас само като ме видите и треперите дали не съм ви напълнила чашите с отровата!”. Обърна се и към Горчев: „Тони сега пред тебе не е Венчето, а е Лукреция Борджия”. Тоест, тя смени поведението на колегите си, намеси се като режисьор! Беше прекрасна!“, връща лентата сценографката.

Скарлатина и операта с дълго име

„Ако има сбъдната мечта от детството – пред вас съм“ – вълнението ясно се долавя в гласа на Евгения Раева.

Момичешките ѝ игри били на театър. Когато я затваряли под карантина – заради скарлатина или друга шарка, тя си правела сцена и разигравала моноспектакли на децата в двора между кооперациите. Мъкнела столове и покривки като реквизит, рисувала и изрязвала декори, преправяла роклите си според нуждите на персонажа си.

„Това беше единственото, което ме интересуваше. Разбираемо е, майка ме е помъкнала на опера в невръстна възраст. На пет години вече бях ходила на няколко заглавия, от които най-любима ми беше „Лучия ди Ламермур” от Доницети. Не можех да ѝ запомня заглавието. Казвах: „Операта с дългото име”.

Още от детството „Лучия ди Ламермур“ от Доницети е любимото произведение на Евгения Раева. Това е проектът за сценографията на спектакъла в Бургаската опера, режисиран от Петър Щърбанов през 1995 г.

Когато Евгения поотрасла, кандидатствала в Художествената гимназия. Приели я.

„Влязох с идеята след това да уча Театрална живопис в Академията. По мое време специалността се казваше така, после стана Театрална декорация и много по-късно – Сценография. Ходехме с нашия професор Георги Каракашев на репетициите в Музикалния театър. Запознавахме се с действителността, защото докато си в ателието правиш само картинки. А на място е съвсем различно – научаваш на кое се казва чига, къде са краката, къде е осветлението. Разбираш, че това, по което вървят, се казва практикабел. Присъствахме на техническите репетиции, за да видим как се строи декорът. За съжаление, сега няма такова нещо. От сто години го няма”, констатира художничката.

Прощъпулникът на Евгения Раева на професионална сцена става, когато е студентка в пети курс. Проф. Каракашев я препоръчва на ръководството на Консерваторията за реализацията, която Музикалната академия прави на „Дон Паскуале“ от Доницети в Операта.

„Преди този спектакъл Стефан Сърчаджиев ни даде постановки във ВИТИЗ по пиеси на Шон О’Кейси – по двама сценографи, но това не го броя. Спектакълът по Доницети е първата ми самостоятелна работа“.

Днес, когато е на осемдесет, Раева не си крие годините, „защото се гордея с тях“, както сама казва, но в началото на кариерата си ги премълчавала.

„Веднъж наблюдавам как сценичните работници строят декора и един се провиква „Тая постановка няма ли художник, бе?. А театър-майсторът му отвръща: „Ама как да няма, ето я художничката“. При което всички се обръщат и викат: „Ма това пионерче ли ни е художничка?” Това силно ме засегна и запалих цигара за авторитет.“

Четиридесет години по-късно, когато вече е работеща пенсионерка в Музикалния театър, пак се озовава в Консерваторията. Там поставят „Дон Паскуале” и естествено – канят нея да създаде пространството за действието.

„Сега е време сценичните работници да се попитат: „Ама това ли пенсионерче ни е художникът?”, шегува се Евгения Раева.

Проектите на Евгения Раева за костюмите в „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“ от Андрю Лойд Уебър в Музикалния театър през 1999 г.

Проектът за декора на „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“

Късметът кукурига като златно петле

През 1965-а, когато тъкмо е завършила Художествената академия, Раева получава покана да стане сценограф на „Златоперко“ по детската пиеса на Леда Милева в Младежкия театър. Постановчик е Лиляна Тодорова, която според художничката и днес остава ненадмината като режисьор на детски спектакли. Герой на представлението е нафукано петленце със златни пера, което непрекъснато се хвали. За реализацията на идеите си в спектакъла Раева печели Втора награда на Националния преглед на театъра.

„После хората от журито ми казаха, че не са ми дали Първа награда от възпитателна гледна точка. И много правилно са постъпили! Иначе има опасност да стана петлето, на което му падат златните пера при сблъсъка с живота!“, казва с днешна дата художничката.

Патилата на Златоперко я изпращат и в телевизията, където работи в продължение на 24 години.

„Имах късмет, че точно тогава – през 1966 г., директор стана Леда Милева, а тя вече познаваше работата ми. С колегите правехме какво ли не – от уроци по руски до концерт народна музика – бях готова насън да ме вдигнат и да ги направя. Хонорарът не ме вълнуваше. Единственото, което интересува човека на изкуството, е да му запомнят името… Колко много хора са си мечтали същото като мен, но не са имали възможност да се реализират“, разказва Евгения Раева.

За Леда Милева говори с респект:

„Изключително ерудирана. Излъчваше артистизъм и интелект“.

Един от красноречивите спомени от онова време е как Леда Милева изпратила служители на БНТ на специализация в Берлинската телевизия, за да се обучат в тънкостите на цветната телевизия.

„Бяхме голяма група – режисьори, оператори, от художниците – двама. Леда Милева застана пред нас, говори ни и накрая каза: „Имам огромна молба към вас – командировката ви не е дълга, тя е само две седмици. Познавам българина, познавам и германеца, много ви моля, удръжте две седмици да бъдете точни, да не закъснявате. Само това ни помоли – да не закъсняваме! На първото отиване на представянето ни в немската телевизия се оказа, че преводачката е българка. Тя се загуби из града и закъсняхме „само“ с 45 минути.“

Само в миманса имат претенции

След половин век работа с най-големите звезди на театъра и операта Евгения Раева е категорична:

„Примадоните никога не се оплакват. На тях костюмът винаги им е по мярка. Претенциите винаги идват от миманса! И в театъра, и в телевизията, в киното. Примадоната е уверена в себе си и не разчита на костюма, за да грабне публиката. Недоволна от костюмите е масовката“.

Тръгне ли разговорът в тази посока, сценографката се сеща за ненатрапчивия аристократизъм на режисьора Гриша Островски, с когото работи в постановката „Моята прекрасна лейди” в Музикалния театър:

„Той се връща от Кан и разказва: „Жени, седя и ги гледам как вървят по червената пътека“. Изброява всички звезди и пита реторично: „С какво те се различават от нашите артистки? С какво се различават от нашите артистки“. И си отговаря: „Различават се по това, че не казват „А, не, не, не, това не мога да го направя“. Това те не го казват”.

„Нашата публика ходи на спектакъл, за да не хареса и после се изненадва“

– Г-жо Раева, с какво е по-различен погледът на сценографа към пространството, в сравнение с това на обикновения човек?

– Не знам, аз просто виждам в постранството. Хората нямат представа каква е работата на сценографа, а тя е не по-малко важна от режисурата. Ние измисляме как да изглеждат нещата още на бялата хартия. Представяме скиците на режисьора, той тябва да одобри проекта за декора и костюмите. Това е обща работа – той предлага, ти се запалваш, или пък него го запалваш. Такава беше работата ми с Павел Павлов, с Емил Бошнаков, със Светозар Донев – невероятно хубаво беше. Работата с всеки режисьор обогатява. В телевизията в детски спектакли съм работила с Фани Преславска, с Нушка Григорова, с кого ли не съм. Много ми бяха интересни, цели сериали сме правили.

– По-голямата част от творчеството Ви е свързана с Музикалния театър. Музиката ли е водеща, докато правите проектите за декора или костюмите?

– И музиката е водеща, тя трябва да влезе в стилистиката на всяка цена. През 1986 г. Емил Бошнаков ме покани да направим в Бургас операта на Умберто Джордано „Андре Шение”. Тя е ми е любимото музикално произведение, но към онзи момент не го познавам в цялост, защото съм слушала само три арии и един дует по радиото. Направих проект за декорите. Без да го е видял, Бошнаков ме покани да отидем в Народната библиотека и да чуем цялата опера. Много му бях благодарна. Чух цялата опера и започнах работа отново и резултатът беше съвсем нов проект. Не искам да обиждам сценографи, които работят в драматичните театри, където също има музика, но те я смятат просто за допълнителен компонент. Нищо, че се пише специално за конкретното представление. Не може да не се съобразиш с музиката.

Декорът към операта „Андре Шение“ от Умберто Джордано, създаден през 1986 г. за спектакъла на режисьора Емил Бошнаков, е сред най-големите професионални постижения на Евгения Раева – според собствената ѝ преценка.

– Кои спектакли лично Вие бихте определили като най-добри?

– Израсла съм в доста критично семейство, съпругът и синовете ми също са много критични. Имаме неписан закон – да не се хвалим. Не обичам поздравите след премиера, наричам ги „последен фалш”. Винаги казвам, че е благодарение на еди-какво си, а не на мен. А колко е простичко да кажеш „Благодаря”. Непрекъснато си намирам кусури. Докато има колеги, които казват: „Аз го исках така, пък те така го направиха”.

Проектът на сценографката за „Прилепът“ от Йохан Щраус в Музикалния театър през 1999 г.

– Значи няма постановка, в която да сте постигнали 100 процента реализация на роденото във въображението Ви?

– Има. Точно реализацията на съобразения с музиката проект „Андре Шение” е сред тях. Както и „Котки” от Андрю Лойд Уебър – там не мога да си намеря кусур. Сещам се за една реплика на Дечко Узунов – навремето правят интервю с него, той вече възрастен, изглежда като Господ. Говори, говори, по едно време на журналистката ѝ става скучно, тя вижда, че материалът ще е скучен и за да го провокира, пита: „Ама във вашите среди май много си завиждате?“. При което той я поглежда и казва: „Е на кого да завиждам, аз толкова се харесвам“. И аз като си гледам „Котки“ и като ме питат: „Как е? Как е?“, отвръщам: „Днес съм като Дечко Узунов”.

Режисьорът Светозар Донев ми беше поставил задача: „Жени, искам толкова фокуси да измислиш, че публиката два часа и половина да не разбере, че всъщност нищо не се случва”.

В това представление подчертах по-скоро човешкото, отколкото котешкото в персонажите. Зарко Донев беше много притеснен, няколко пъти ми каза: „Не ми върви. Не виждам котки на сцената! Не виждам котки на сцената!”. Казвах му: „Успокой се! Ще виждаш котки! Те ще се почувстват като котки!”. И когато вече всичко беше готово, перуките, костюми, грим – магията се получи. Доволната съм от хрумката да пренеса действието върху покривите – това е другото характерно място на котките. А в оригинала на мюзикъла те са на сметището.

 

Проектът за костюмите и декора на мюзикъла „Котки“ от Андрю Лойд Уебър…

…и реализацията им в спектакъла на Светозар Донев в Музикалния театър през 2008 г.

– Случвало ли е е да откажете проект?

– Не. Аз съм редник, никога не съм си представяла, че съм велика. В телевизията ми се е случвало: чета сценария – пълен боклук, зашеметяващ боклук. Казвам: „Това не струва и една стотинка да се даде за него”. След това оставям сценария настрани и започвам да го работя, като че ли от това зависи мирът на човечеството. С хъс.
Независимо че съм била на щат в телевизията или в Музикалния театър, правех и постановки на хонорар. В един момент имах спектакли в Бургаската опера, в Русенската опера и в театъра в Благоевград. Пътувах с нощните влакове. Бях го изчислила – нашият театър работи от вторник, другите театри работят в понеделник, тръгвам в неделя през нощта, целия понеделник имам на разположение.

През 2002 г. хит в афиша на Музикалния театър е мюзикълът „Някои го предпочитат горещо“ под режисурата на Светлана Атанасова. Художник на костюмите е Евгения Раева.

Декорът за „Някои го предпочитат горещо“ на Евгения Раева

– Гледали сте много постановки и в чужбина, какво е различното с нашите?

– Винаги съм си задавала въпроса – защо например в САЩ имат звезди, а ние нямаме. Отговорът е в публиката, всичко зависи от нея. Там публиката е инфантилна, реагира на всичко – при всяко намаляване на осветлението – овации, преди началото на спектакъла някой актьор е мръднал завесата да види дали публиката вече е заела местата си – пак овации. Там хората отиват на представление, за да се радват. А нашата публика отива, за да не хареса. И ако случайно ѝ хареса, тя излиза учудена, но щастлива.

Манталитетът на американеца е такъв – той е дал една торба пари и не си позволява да се ядосва. Но не само в САЩ е така. С Музикалния театър обиколихме немскоговорящата Европа – същата работа. Те реагират с радост на абсолютно всичко. Три пъти обиколихме Япония от юг до север с „Прилепът“, „Веселата вдовица“ и „Винаги концерт“– беше страхотно. Пълни зали с по 4000 души! За първи път там ми искаха автограф. А тук не знаят изобщо какво е това сценограф.

През 1986 г. художничката и синовете ѝ са в Париж. Когато се прибират, тя рисува няколко акварела, които отразяват посещенията им в центъра „Помпиду“, Лувъра и музея „Пикасо“.

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах