Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Когато ти отнемат най-скъпото, за да ти дадат най-важното

Захари Карабашлиев издава повестта „Жажда“, вдъхновена от Спас Карафезов (откъс)

Акварелите в „Жажда“ са на художника Дамян Дамянов. - Когато ти отнемат най-скъпото, за да ти дадат най-важното

Акварелите в „Жажда“ са на художника Дамян Дамянов.

Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която по чудо е оцелял. Обездвижен в шини, единствените му развлечения са да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния си съсед по легло. Като че ли за да се подиграе със ситуацията, Съдбата събира бъбривия оптимизъм на стареца и горчивия скептицизъм на обездвижения младеж. Постепенно двете противоположности намират допирни точки – физическото оцеляване, спасителният пояс на любовта и победата на красотата над мрака.

Това гласи сюжетът на новата книга на Захари Карабашлиев „Жажда“ (изд. „Сиела“). Кратката повест излиза малко повече от година, след появата на втория роман на автора „Хавра“, спечелил му Националната литературна награда за български роман на годината на Фонд „13 века България“ и Наградата „Христо Г. Данов“.

Историята е вдъхновена от Спас Карафезов. Незрящ, но способен да вижда важното, той е председател на Националното читалище на слепите „Луи Брайл 1928“ и автор на книгата „Сърцето вижда“.

„В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата“, гласи анонсът на книгата.

Карабашлиев превежда читателя през света на сенките и задава трудните за отговор въпроси какво чуваме, когато слушаме, какво виждаме, когато гледаме – и защо понякога животът ни отнема най-скъпото, за да ни даде най-важното.

„Жажда“ ще бъде по книжарниците в първите дни на декември, а официалното представяне на книгата ще бъде на 5 декември от 19 ч. в Младежки театър „Николай Бинев“. Освен автора, за повестта на сцената ще говорят актьорът Владимир Пенев и Спас Карафезов.

Представяме Ви откъс от повестта „Жажда“.

***

– Как сте, пиленца? – чува пак женския глас.

– Живко-здравков-веселков-щастливков! – прозвучава бодър, висок, ясен мъжки глас отляво. – Имах навремето един учител по рисуване и той винаги така отговаряше, като го питат „как сте“, казваше „Аз съм живко-здравков-веселков-щастливков“. Че и аз сега така…

Гласът сигурно принадлежи на онази порода хора – помисли си, – онези досадни хора, които сутрин поздравяват енергично, кимат отривисто, здрависват се с две ръце; от онези, които нямат нужда от кафе, за да звучат бодро, когато се събудят.

– Май, май – казва жената равно, чува се дърпане на щори. – Май не те е пуснала май тебе упойката, господине, май, а?

– Аз съм си така.

– И аз ще съм си така кога фърла тая престилка и си махна очите оттука понеделник.

– На почивка ли ще ходите? Къде, ако смея да попитам?

– Къде ме заведе моят, там. Немам претенции никакви. Казах му, избирай, казах му, ама хубаво си опичай акъла, да не стане като миналото лето у Вършец.

– Какво стана миналото лято във Вършец?

Шумно дърпане на пердета.

– Той си знае.

Чехлите приближават. Женският глас се прокашля пушачески и продължава:

– А я кажи, господине Радков, новият съквартирант събуди ли се най-сетне?

– Новият съквартирант? Той ли е новият съквартирант?

Напряга се и мобилизира всичко, за да помръдне устни. Чувства се запокитен в сън, от който иска да се откопчи, но нищо не се подчинява на волята му, нищо. Отказва се от устните. Гърлото му е сухо – глинена стомна, стара, счупена и захвърлена… Сега премества цялото си внимание към носа. Ако успее да размърда ноздри, дори само едната, може би ще привлече вниманието на жената. Изтощително е. И безуспешно. Болезнена жажда. Това ли е то? Да си в кома? Това ли е? Онези ужасяващи истории, които се случват само на другите. Кома. Изключен от двигателния си апарат, атрофиращ в черепа мозък, неспособен да помръдне дори клепач, а какво остава да раздвижва тяло, да живее в света, да действа… Но ето че той мисли. Това малко ли е? А какво, ако остане завинаги заключен в собствения си мозък със собствените си мисли и собственото си безсилие? Единствено мисли – без думи, без действия, без резултат? Мисли, идващи кой знае откъде, неводещи никъде, несподелими с друг. Това би бил адът.

И точно когато се отказва от усилията си и решава да отпусне съзнанието си назад в тъмното с надеждата то да го погълне, над него заиграват сребристи силуети, разлитат се искри, мътилката изсветлява, появяват се размити очертания, както когато изплува от дълбоко море към светла повърхност; на фокус идват сив окачен таван, бледозелени стени, бели алуминиеви щори, дръпнати пердета, крайчецът на неработещ телевизионен екран. Периферно вижда над себе си плетеница от безцветни тръбички, с някакви бледи течности.

Притваря очи, гледа през трептящата цепка на клепачи и мигли един сякаш готов всеки момент отново да се разпадне мъждив свят. Мярва за секунди лицето на едра, зряла жена с изрусена коса, сенки под очите, болнична униформа, но от сегашните, излишно весели – големи цикламени сърца на резедав фон. Затваря отново очи, преструва се, че спи. Сестрата се приближава, мърмори на себе си:

– Я да видим, я да видим. Катетърчето е добре, системите… така…

– Как се казва младежът? – чува гласа на възрастния мъж.

– Не знам.

– Няма ли си име?

Името му е Даниел.

– Нема документи, нема нищо. То е цело чудо, че е оцелело това дете, намерили го на пътя за Самоков, потрошено, некой го е блъснал и избегал, ама що е дирило там, какво е правило, кой знае. Не знаят как се казва.

Даниел негодува: не знаят как се казва? Казва се Даниел Данев. Документи? А шофьорската му книжка? Тя е в портфейла му, който е в колата, зад скоростния лост, той го държи там, мобилният му телефон пък е…

– Хайде сега да лапаме лекарствата, ваше благородие. Докторът идва на визитация скоро и требва да си вземем лекарствата.

Даниел чува потракване на хапчета в пластмасов съд, гълтане на вода.

– Така. Сега инжекцията. – Чува как човекът отляво преглъща хапчета, потраква чаша. Пауза. – Готови сме с вас, мили ми господине. Да пуснем ли телевизор?

– Ами пуснете го, защо да не го пуснете – отговаря живо човекът. – Или пък я по-добре да изчакаме младежа да се събуди и да го питаме. Може пък той да не гледа телевизия. Повечето интелигентни хора в наши дни вече не гледат телевизия.

– Верно?

– Да. И знаете ли защо?

– Защо?

– Защото са интелигентни, затова.

– Е то са само идиотщини, то нема абсолютно нищо за гледане! – След малко: – Ама я си ги гледам.

Навън се чува писък на линейка, после клаксон и се отдалечава. Изрусената глава на сестрата се поклаща заканително:

– Айде карайте го у частната болница да го объркате, а после ни го водете тука да го спасяваме. Ей, голема работа сте, ей!

– Вода! – изведнъж Даниел чува непознат, глух, прегракнал глас. – Вода.

– Я! – възкликва сестрата с дистанционно в ръка и се обръща към него.

– Вода. – Даниел все още не разпознава гласа, но разбира, че идва от него, от глинения съд – устата му.

Сестрата оставя внимателно дистанционното на шкафчето и тръгва към него, без да го изпуска от очи.

– А добър ден! Вода, ама сега требва първо да поставим две инжекции.

– Вода. Моля.

Жаждата го разкъсва. Всеки звук го боли.

– Вода.

Тя напуска полезрението му, шурва струя вода, плискане на мивка, после стъпки и към устата му приближава мокра марля. Той впива устни в нея, засмуква шумно, затваря очи, сякаш за да съхрани всяка капка влага. Никога едно мокро парче плат с дъх на аптека не е било така вкусно. Той смуче, смуче, смуче. Промълвява:

– Още.

И продължава да смуче.

– Още, ама не може. Требва инжекциите сега.

– Вода. – Гърлото му е все още болезнено сухо. – Какви инжекции?

– Една обезболяващо и една антибиотик. Нема страшно.

– Не искам. Не искам инжекции.

– Назначени са от лекуващия лекар, нема как да не го направим.

– Не.

– Абе, я се погледни на какво приличаш! Изпотрошен целия, тръгнал да ми се пазари.

– Не – казва тихо.

– Кога дойде лекарят, ще говорите с него, ще подпишете една бланка, че се отказвате, и правете каквото искате.

Даниел чува дишането си. Не може да помръдне главата си и милиметър, но движи очните си ябълки. В този момент навярно това е единственото, което е в състояние да движи.

– Вода. Може ли вода?

– Ама след това инжекциите.

– Не.

– Хайде стига, нема да боли, нема се излагаш. Прост антибиотик, требва да го слагаме два пъти в денонощие, нищо необичайно.

Даниел не отговаря. Мълчат. Той промълвява:

– Вода.

– Млади момко, хайде добре дошли! – чува мъжки глас отляво.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах