Когато църквата реши, че Христос е равен на Бог

Четвърти век сл. Хр. е преломен в историята на християнството. Дотогава подложени на гонения, християните вече имат официалното признание на най-голямата империя – Римската. През 313 г. съимператорите Константин и Лициний подписват Миланския едикт, който провъзгласява правилото за религиозна търпимост на територията на Римската империя. Едиктът изравнява правата на християните с тези на езичниците и връща на хората и християнските общини иззетата им собственост.

Десет години по-късно Константин вече е придобил цялата власт в империята и започва процеса по установяване на християнството като държавна религия. Той отменя данъците и таксите за църквата, разрешава ѝ да придобива собствено имущество и да го управлява. Започва масово строителство на храмове, често върху разрушени езически светилища.

Идеята на Константин е върху основите на християнската религия, превърната в държавна, да обедини и укрепи империята. Единната църква е най-добрият начин за това.

Така той започва активната си намеса в църковните дела и се опитва да прекрати вътрешния разкол на християнската църква. А разприте сред християните не са малко и не са отскоро – такива има още от времената на гонение. Ожесточените спорове по основополагащи въпроси на вярата често превръщат предишни единомисленици в крайни врагове.

През първата четвърт на IV век най-острата дискусия е между александрийския епископ Александър и презвитера на една от александрийските църкви Арий. Те спорят по въпроса за природата на Христос. Александър и неговите привърженици отстояват догмата за Светата Троица, настояват за триединството на Бог – Бог Отец, Бог Син и Свети Дух. Арий пък твърди, че Христос е творение на Бога и битието му има ясно начало, което го прави неравен на Бога.

Император Константин разпорежда да се съберат най-авторитетните свещенослужители от Римската империя и заедно да решат коя от двете версии е правата.

Така на 20 май 325 година в град Никея (днес Изник, Турция) започва Първият Вселенски събор. За пръв път епископите на християнската църква се събират не просто открито, но и при официална подкрепа от държавата. В Никея пристигат над 300 висши свещеници. Много от тях още носят белезите от гоненията. Пристигат делегати не само от Римската империя. Има свещенослужители от Армения, Персия, Скития… Няма го само „епископ Римски” – папа Силвестър, който праща от свое име двама презвитери.

Тържественото откритие се отличава с размах и пищност, които по-късно ще станат характерни за всички тържествени моменти в християнската църква. Председател на събора е лично император Константин. В уводната си реч той приканва епископите да побързат с решенията си и да общуват мирно.

Това се оказва невъзможно. Арий е непреклонен, а противниците му крещят обвинения в разкол и вероотстъпничество. Стига се почти до ръкопашни схватки.

Единственото, което не предизвиква спорове, е текстът на Символа на вярата. По предложение на Константин в него е вкарана думата „единосъщен”, което решава и проблема със същността на божия син. Арианството е заклеймено като ерес, а арианите – изпратени на заточение.

Така Арий се превръща в първия „дисидент” в историята на християнството, дълго преди кладите на Инквизицията. Все пак няколко години по-късно арианството отново набира сила и последователи – чак до Втория Вселенски събор през 381 г., когато окончателно е анатемосано.

Другият много важен въпрос, решен от Никейския събор, е въпросът с празнуването на Пасха, Възкресение Христово.

Дотогава Пасха за християните се определяла астрономически – първата неделя след първото пролетно пълнолуние. Никейският събор превръща Възкресение в календарно събитие – трябва да се проследяват църковните календари, за да се установи датата, която се съобразява с юдейската Пасха и е винаги след нея. В този период все още християнската църква е единна, не съществуват католици, православни и протестанти, и Възкресение е един и същи ден за всички християни.

Едно от знаменитите решения на Никейския събор е задължението на църквата лично да управлява системата за медицинска помощ за бедните. Това в католическия свят продължава почти до началото на ХХ век.

В Никея е решен веднъж завинаги йерархичният ред в църквата. Приети са и 20 канона, несъществували преди това.

След Никейския събор в историята на християнството настъпва нова епоха. Кръстоносните походи, Инквизицията и Вартоломеевата нощ предстоят…