Когато журналистът гледа истината не през микроскоп, а през телескоп

Не знам дали всеки ще изживее тази книга така, както я изживях аз. В момента, минути след като затворих последната страница, цялото ми съзнание е обладано от усещането за огромна благодарност. Благодарност, че попаднах на нея, че прочетох всяка дума и отвъд думите, че открих добре формулирани нещата, които отдавна докосвам с ръба на съзнанието си, а сега те се отвориха пред мен като огромен портал.

Това е книга за живота и смъртта, без патос, по-скоро учебник. Нещо абсолютно истинско, без претенцията да бъде последно откровение и точно затова е такова.

Тициано Терцани (1938 – 2004) е италиански журналист, военен кореспондент, публицист, изследвал почти цяла Източна Азия с огромна любов. „Краят е моето начало“ е последната книга, излизаща с неговото име, но е автор на още десетина публицистични книги. Сред тях е и преведената на български „Един гадател ми каза“ (изд. „Колибри“, 2012).

Новото томче, дело на „Книгомания“, е особено по структура и жанр. Това е предсмъртното интервю на Терцани пред неговия син, мемоар и изповед в едно. Финално преминаване през живота, затваряне на кръга. Тази форма дава много – непосредственост, достоверност, усещане за истинност и интимност. Толкова добре се съчетават искреността и структурата, че неизбежно се доверяваш, без остатък. При книгите това доверие е всичко.

Първите страници са като последните – откровение за начина, по който се умира. Така Терцани затваря кръга, онзи кръг, който тибетските монаси рисуват в края на дните си. Символът на смисъла.

Терцани е известен европейски журналист (в България рядко се говори за него, а трябва, много по-често трябва!). Човек, опознал света – Европа и Азия – през противоречивото време от края на 50-те до началото на новия век. Търсач не само на истината, но и на онова, което се крие зад нея. Журналистът Терцани е открил нещо изключително важно и това е една от ключовите фрази в книгата – че истината не е във фактите, а далече зад тях.

Първата половина на тази изповед е учебник по писане и четене на публицистика. Осъзнаването, че Историята е това, което трябва да бъде видяно и описано, е най-важното професионално прозрение на Терцани. Той говори за злощастните опити на журналистите да гледат през микроскоп, когато трябва да използват телескоп. Открил е тайната на липсващата, на невъзможната обективност.

Кореспондент на „Дер Шпигел“ – италианец – в Азия. Привидно невъзможно съчетание, смесване на гледни точки за света, които изглеждат нелогични, неоправдани според логиката на отношенията. А всъщност именно в това и в пълната липса на ограничения е смисълът. Небрежно разказва с някаква привидна дистанцираност за преживяванията си в най-горещите точки на света – войната във Виетнам, терора на червените кхмери в Камбоджа, когато почти намира смъртта си, времето в Китай преди и след смъртта на Мао. Но не отрежда на себе си мястото на героя-наблюдател. В края на дните си, а и в цялата тънка нишка на живота си, Терцани осъзнава, че го води дълбоко скритото усещане за връзката между разума и сърцето. Живот, изживян така, е смислен, цялостен и всъщност естествено ражда идеята за ненатрапчивата, неболезнената, топлата смърт.

Минах през книгата с широко отворени очи, ум и сърце. Терцани ми говореше лично, на мен самата. Помогна ми да видя собствения си живот, отразен в неговия, въпреки че никога не съм стъпвала в Азия. Разпадането на идеологическия строй на ума, инстинктивното осъзнаване на единството на всички неща, отношението към истината като към „земя без пътеки“ – всичко това беше вече в мен, разпокъсано и припламващо случайно. Тази книга ми помогна да го канализирам.

Да чуеш как един европеец говори за нещата, до които са стигнали само тибетските и индийските мъдреци, без да е вторачен във формалната си принадлежност към която и да е религия, е истинско откровение. Терцани в тази изповед-интервю е много повече от умен и прозорлив журналист, много повече от интелигентен автор, той е човек, надмогнал егото си. Смисълът на цял един живот. Простичко и интимно разказва как усеща себе си като инструмент на Историята. А тя се повтаря, защото човечеството очевидно няма памет, въпреки усилията на мнозина като него – журналисти, публицисти, хроникьори. И естествено се ражда изводът му, че всяка революция е излишна, с изключение на една – революцията в самия човек.

След книгата на Терцани осъзнах, че можеш едновременно да виждаш и да си сляп, докато не се освободиш от рамките вътре в себе си. Че можеш да имаш всичко и да нямаш нищо едновременно и това е красиво. Че освобождаването от желанията е най-истинският път към себе си и това е красиво. Че да умираш е красиво.

Връзката ми с тази книга е дълбока и вероятно затова не бих могла да анализирам безпристрастно литературната ѝ стойност. За мен това е емоционален взрив, просветление, открих учител. А е разказ от първо лице за един стойностен живот, не псевдоуказания как трябва да се живее. Спомени за дълги години, прекарани в търсене на нещо, което откриваш само ако си готов да се откажеш от желанията. Учебник по любов. Цялата книга е пълна с истинска любов към хората, към човечеството, към народите. Учебник по приемане на доброто и злото в тяхната цялост.

И не е просто мъдра, но и много увлекателна книга.