Кого го е еня за образованието, този „железен светилник“ на моралните ценности!

Българското образование. То не е като българското семейство, село, икономика, туризъм, промишленост в такъв смазващ колапс и криза, от която няма излизане. Причината е в неговата консервативност, в съхранената воля и енергия, която е наистина мощна и неизчерпаема, защото се работи с младите хора, а тях природата ги дарява винаги с таланти, способности и възможности, които са в латентен вид и могат да бъдат виртуозно развити.

Сградният фонд на училищата в България е познат отпреди 1989 година, големи сгради, стаи, коридори, които вече трудно могат да бъдат отоплени, за да има в тях комфорт и уют. Далеч сме като технологии, с тебеширените облаци от прах все още правим чудеса, а лаптопите и интерактивните дъски са „белите лястовици” и то в началото на 21 век. В Европейския съюз и във водеща Германия на 2-3 години се променят приоритети, стратегии, строят и се оборудват сгради, кабинети, а при нас Законът за образованието е от времето на Людмила Живкова, но коо го е еня за образованието в последните 25 години, когато всевластица е „царица-парица”(Алеко Константинов).

Вече е друг духът, ароматът и мирисът в отношенията с българския ученик. Няма я „ледената стена” (П. К. Яворов) в диалога с децата, далеч по-емоционална, ангажираща и директна е оценката от двете страни-учители и ученици. Както в любовта, така и в училище при изневяра няма сила, която да възстанови доверието и да върне нещата отначалото. Раздялата е вече неизбежна, защото е морална. Чудо! Пиша за морал в едно време, в което са доминиращи кражбите, убийствата, насилието, омразата и криминалните сюжети, а само на две крачки – в училище, има морална извисеност. Вярно е!

Родителите, настойниците – баби, дядовци, чичовци, лели и т.н. някъде през годините се объркаха и избраха лесния път – на бележкарството, на натиска върху учителите и на отчуждението от дейците на образованието. Озлобени, разгневени от икономическата бедност и криза те често бързат да обругаят учителя, да свалят ореола му и да покажат, че „царят е гол”, а откъде ще дойдат тези идеалисти, „дарители на сънища”(Сашо Серафимов), за да разказват на децата им притчите за Христос и Мойсей, за Левски и Ботев, за мисията и просперитета на българското.

Учителите са все повече социални работници, което е ново поприще за тях. Те са тези, които дават първа и бърза медицинска помощ не на болното тяло, а на крехката детска душа, която изживява земетръсите на живота – от бедността и глада на „Братчетата на Гаврош”(Христо Смирненски) до самотата, отчаянието и усещането за загубен млад живот. Навлизаме във времето на неформалното, на истинското и приятелското откровение, което предполага опитът на възрастния да стигне до незнанието на подрастващия не от дистанцията на годините, а в честния разговор за човека-времето-обществото-бъдещето. Политиците не се интересуват от България след 5-10 години в тяхната задъханост да крадат и да унищожават, но учителите задължително запалват огънчето, „железният светилник” (Димитър Талев) на моралните ценности и стойности, за да я има Родината вчера, днес и утре през вековете.

Да, необходими са кардинални промени в нашето образование – от написването на учебниците през мандатността на директорите до увеличаването на процента за образование, както е в Германия, а не да гледаме раболепно водещите европейски държава само по годините за пенсиониране, до системата за финансиране на различните видове училища. Време е да се махне час по-скоро сегашният вариант „парите следват ученика или студента”. Така превърнахме образованието, културата и здравеопазването в битпазар за духовно изостанали и осакатени души на чалгата. Това ли е новата демокрация – не е, нали?

България на всеки 15 септември тръгва по дирите на равноапостолите, на първоучителите Кирил и Методий, които мъдро ни завещаха, че са „голи без книги всички народи!” Няма да оголеем, но трябва да си вярваме като сила, дух и енергия, като история и памет, че за бъдещето на децата ни трябва всички заедно добре да поработим „за полза роду”. Това ще изисква да изведем като водещи приоритети в националната ни политика българското образование, култура, здравеоопазване, а чрез работещата икономика да поставим на достойно място „Негово Величество Човека!”(Пеньо Пенев).

Бог да благослови българските ученици, студенти, родители, учители и преподаватели по техния дълъг и светъл път на знанието, мъдростта и вечността, защото науката е енергия, светлина и сила на сътворението.

На добър час!

Драгомил Георгиев е учител по български език и литература в Езикова гимназия „Гео Милев“ в град Добрич.