Кой днес не е парижанин

„Плачете за Париж…“
(Христо Ботев)

Тъжен факт в нашата история е, че страната ни винаги пропуска онези епохи, когато се гради цивилизацията. Започнете, ако искате, още от ХІ столетие. Тогава, когато Тъмните векове са преминавали във Високо Средновековие, България е престанала да съществува. Или идете в края на ХІV в. Тогава, когато Ренесансът е набирал най-голямата си енергия, България отново е изчезнала. Нашето Възраждане започва едва двадесетина години преди Френската революция, когато отдавна е било време за Просвещение. И в ХХ в. пропускаме много неща и имена, например Дали, Бунюел, Пикасо и Сартр, защото сме заети с утопични проекти за идеално бъдеще. Българите не са изостанали. Те просто са встрани.

Сигурно затова не можем да оценим, например, Чърчил като оратор и политик, а гледаме на него като на враг на всичко българско. Част от изказванията му против страната ни по-скоро са мит. Неприятно е, че се налага да имаме лошо отношение към една от най-значимите политически фигури в съвременната история. И това е само един пример.

По-неприятно е, че не можем да сме „Шарли Ебдо“. Когато редакцията беше разстреляна, светът реагира с жестове на съпричастност. Няколко журналисти бяха убити заради острите си пера и хапливите си карикатури – какво по-голямо, макар и страшно признание, че работата им попада право в целта! Тук обаче се чуха други гласове. Гласовете на: „Да, обаче…“, „Ама то, всъщност…“ А нямаше никакво „обаче“ и никакво „всъщност“. Имаше убити карикатуристи. И ние, българите, не можахме да кажем просто едно: „Бог да прости“.

В изминалите след убийството месеци българските зрители, доколкото изобщо ги има, се запознаха из основи с дейността на терористичната групировка „Боко Харам“. Не защото българите масово съчувстват на нигерийските жертви – напротив, нашите сънародници масово и ирационално мразят тъмнокожи, боят се от тях и ги виждат като част от предполагаемо нашествие срещу бурканите и момичетата си. Просто трябваше да се изтъква в разговори и по социални мрежи, че не е редно човек да бъде съпричастен с някакви си там убити журналисти, щом „Боко Харам“ са убивали други хора по същото време. Все едно пък някой някога е пречел на изразяването на съчувствие и с другите загинали! За пълнота на картината – будната българска общественост направи невъзможното, за да се злепостави с публичната си подкрепа за един убиец на границата. Не е много ясно какво е отношението на средностатистическия добре информиран нашенец спрямо „Боко Харам“ в момента. Дано не излезе, че групировката е симпатична на тукашната публика.

Дойдоха атентатите в Париж. Отново в Париж. Кой знае защо това око на западната цивилизация е толкова привлекателна цел за терористи. И отново човешкото „Бог да прости“ беше разводнено от омерзителни умувания. Хора, които в частни разговори признават, че ненавиждат арабския свят, изведнъж започнаха да припомнят нещастия и атентати в Бейрут, защото как така някой тук ще е съпричастен с парижани! Мисля, че това е подигравка – включително и с бейрутските жертви. Но е особено голям срам за самата България.

Няма нужда да задълбавам в темата за емпатията, едно почти непознато тук състояние. Не е тайна, че в колективната култура на българите виновен винаги е пострадалият, защото по някакъв начин си го е просел. Ние и на улицата подминаваме безгрижно сцени на насилие, пък камо ли да ни заинтересува някакъв си там Париж. Париж ли? Ехеее, че къде беше Париж, когато тук се строеше Плиска, знаете ли вие, парижаните, какво е това Плиска, бре!

Горе-долу така върви мисловният поток на средния български хуманист. И не крия, че смятам това за отвратително. Ако светът беше реагирал с: „Je suis Нигерия“ или „Je suis Бейрут”, българите масово щяха да питат: „А знаете ли какво стана в Париж?” Отново не от искрена загриженост, а от неспособност за истинско съчувствие.

Тази неспособност си намира нагли оправдания. Никой не е жалил за българските жертви от, да речем, Априлското въстание (впрочем, това не е и вярно) и затова сега ние пък няма да плачем по чужди гробища. Никой не написа „Je suis Сарафово“ на профила си – затова и ние няма да сме парижани. Същите хора, които биха припомнили Сарафово сега, по време на атентата злорадстваха, че жертвите не са българи, а израелци.

Гнусно, нали? И същите хора за нищо на света не биха се сетили за атентата в църквата „Св. Неделя“ от 16 април 1925-а, защото им липсват не само историческа култура и емпатия, а и обикновено чувство за приличие. Сакън, някой да не каже нещо против основите на онзи предполагаемо по-сит и по-лесен за разбиране свят, в който живеехме до вчера.

Мой познат обича да казва: „Българите са трудни за обичане“. Доколкото ми е по силите и донякъде с наивната цел да направя българите малко по-лесни за обичане, ще кажа: je suis parisien. Аз съм парижанин. Или поне ми се иска да съм поне малко такъв, без това да ми пречи да съм си същият шоп.

Бог да прости загиналите. И дано никога повече няма поводи да си казваме „je suis…“. Но ако има – да го кажем.