Кой е доносникът на ДС в Народния театър до 1979 г. и след 1984 г.?

В сайта „Площад Славейков“ са поместени части от книга със спомени на бившия директор на Народния театър Васил Стефанов. В описанията на случилото се на 4. 11. 1990 г. Стефанов разказва за гостуването си в дома на Стефан Гецов, един от старото поколение артисти в театъра. Гецов настоява за тази домашна среща, а директорът отива притеснен заради обстоятелството, че нищо не може да направи относно предложенията на актьора как да се включи в продукцията на театъра.

Мисленето и идеите на Гецов са остарели, останали на равнището на театъра от 50-60-те години, свързани с успешни постановки, в които е играл главните роли., несъобразени с навлизането на ново поколение театрали с нови представи за сцената и публиката. Но като прочетем записките до финала, разбираме защо Стефанов ги е написал. Цялото гостуване в дома на Гецов и целият разговор между двамата се държат заради неочаквания въпрос на Гецов към директора Стефанов: „Ти знаеш ли кой беше човекът на Държавна сигурност в театъра?”

Да дадем думата на Стефанов: „Точно това пък въобще не ме е занимавало. “Никога няма да се сетиш”, продължи Гецов и като се наслаждаваше на недоумяващото ми мълчание тържествуващо изстреля: “Азарян, бе, Коко Азарян!” Бях направо гръмнат. В момента не можех да преценя дали наистина ми доверява строго пазена тайна или прави интрига заради лоши лични чувства към Азарян. И днес не ми се вярва, че казаното може да е вярно. Но го чух с ушите си.”

Този откъс от мемоарите на Васил Стефанов е последван от коментар на театроведката Антоанета Войникова, която – въпреки че е назначена от Васил Стефанов в литературното бюро на Народния театър и въпреки че двамата имат близки възгледи за театралната специфика, се отнася критично към написаното от Стефанов. Тя се учудва защо той „плесва” току-тъй срещата с Гецов и неговата „информация” за Азарян сред другите срещи и размисли за живота на Народния театър зад кулисите, ценни именно поради неговата позиция на шеф на трупата.

В цитирания диалог с Гецов има няколко варианта – Стефан Гецов казва истината, понеже я знае, или лъже поради някакви причини. Васил Стефанов цитира реални думи или лъже поради някакви причини.

Понеже мъртвият Гецов (той умира през 1996 г.) не може да свидетелства, да приемем, че той казва това, което знае и не изопачава истината. Абсолютен аутсайдер по това време, правилно описан от Стефанов като артист, живеещ само със спомените си за БКП и срещите си с висшите номенклатурчици, Гецов е ненужен като актьор за политиката и интересите на театъра и неговия директор. Очевидно ненавиждащ всичко, което дъха на демократичност, мразещ хората и процесите след 1989 г., Гецов вече е социален мъртвец и поведението му заличава онова, което реално е създавал като млад актьор, преди да се държи „господарски“ на сцената и извън нея, опиращ се на протекцията лично на Тодор Живков (или на слуха за тази протекция). Реално е такъв човек с душа, скована от омраза, гняв и страх (споделя на Стефанов, че се бои да не би да надраскат надписи на стените на къщата му – „Тук живее комунист“), да извърши пъклено дело, като „информира“, че Азарян е бил човкът на ДС в Народния. Той знае, че хората умират, а думите им остават. Типична мръсна работа на човек с манталитет и душа на доносник.

Защо обаче Стефанов пъхва тази среща и тези думи сред спомените си? Това се чуди и Войникова. Стефанов беше използван от структурите на БКП като главен цензор в театъра през 80-те години, защото е ерудит, който винаги търси мотивация и обосновка на това, което се казва и показва. Винаги търси логика в даден процес. Авторите на пиеси и режисьорите се съобразяваха с неговата логика, когато иска да променят реплики и ситуации в текстовете им преди да видят сцената. Не може тогава – чувайки информацията на Гецов, той да не си направи наум сметката, че Азарян постъпва в Народния театър през 1979 г. и го напуска омерзен през 1984 г. Е, нима от 1944 до 1979 и от 1984 до промяната през 1989 е нямало „човек на ДС“ в Народния? Сиротен откъм доносници, Народният театър е чакал нетърпеливо да се появи Азарян, така ли? Адски наивно, извън всякаква логика. Ако Гецов не се е сетил, че говори врели-некипели, Стефанов би трябвало да се сети. Но ето, че той легитимира разговора си с Гецов в мемоарите си. Защо?

Гецов без съмнение е донасял какво се говори в коридорите и стаите на театъра. Но той е бил свой човек, не го е правил в докладни, а между другото на трапезата на партийните величия, като анекдоти или забавни истории. Човекът, който може стройно и логически да излага разговори и случки в театъра, е Васил Стефанов. Просто абсурдно е да приемем, че той, след като през 80-те години, докато пише книгата си „Абсурдизмът или театър на отчуждението“ (изд. 1977) и пътува всяка година до Париж, не е бил завербуван от ДС! Не беше възможно човек с чисто откъм този аспект съществуване да бъде пуснат през границита към западна държава.Абсолютно невъзможно! А после, от края на 70-те години Васил Стефанов става зам. генерален директор на държавно обединение „Театър и музика“, отговарящ за театъра. Той става шеф на комисия от режисьори и писатели, която разрешава пътя на всеки текст до сцената. Лично той може да спре репетиците на пиеса, в чиято идеологическа чистота се съмнява. И го е правил, служейки си с логика и мотивация, които убеждават. Стефанов е бил ценен за властите и затова лесно става директор на Народния. Справедливо е да кажем, че е бил добър театрален директор. Това е друга тема.

Полезно е комисията по досиетата да огласи досиетата на театралните директори, едва тогава ще получим потвърждение за това, което се съмняваме. За съжаление дотогава клеветите за Азарян в спомените на Васил Стефанов ще тежат и ще маскират истинската роля на автора им. Защо той е ненавиждал Азарян за сметка на Леон Даниел, е трудно да отгатнем. Като директор на Народния Стефанов отхвърля предложения на Азарян за постановки там, страхувайки се от ефекта в идеологическите среди, тоест при продуцентите си.

Можем да цитираме спомените на Азарян, който като студент е спрян да пътува с класа си на студентски фестивал във Франция. Защото е имал дълго досие за акции на свободомислие през юношеството си в Пловдив. Но това са емоционални „факти“, нацапани от клеветите на Стефанов, цитиращ един мъртвец.

Зловещо е като си помислим как Азарян, изгонен от училищата в Пловдив заради задкулисната ръка на ДС, изстрадал в биографията си всеки опит за индивидуално мислене и поведение, натоварен в живота си от съдбата да е баща на приковано към инвалидния стол момче, опитал се да се пребори с рака, отново – този път след смъртта си, да става жертва на ДС! Но това са емоции. Както и е емоционално да кажем например, че Йордан Радичков, свръхделикатен и чувствителен човек, е приемал безрезервно за приятел Азарян и не е могъл да го направи, ако е усещал капка фалш и неискреност, задкулисие. Самата ситуация на „информиране” на Васил Стефанов от Гецов е с параметрите на мисленето на доносник от висша порода.

И така, Стефанов, щом зачеква тази тема, да каже кой е бил доносникът за Народния театър до 1979 и след 1984 г.?