Кой е по-жив днес – Ганьо или Алеко?

Кой е по-жив днес – Ганьо или Алеко? Отговор на този въпрос търси Руси Божанов в пиесата си „Щастливеца“. С две премиерни представления по нея, на 5 и 7 април, Сатиричният театър отбелязва 60-ия си юбилей. През 2017-а се навършват и 120 години от убийството на Алеко Константинов, застрелян на празника на Св. св. Кирил и Методий, 11 май.

Пиесата на Божанов е поставена на сцената на Сатирата от Здравко Митков. Сценографията е дело на Петър Митев. В ролята на Алеко е Калин Врачански, Ганьо е Светломир Радев. Играят още Мартин Каров, Янина Кашева, Александра Сърчаджиева, Йорданка Стефанова и др.

Руси Божанов пише драмата си през 1978 г. под заглавието „Щастливеца иде“, като „пиеса по документи, спомени, измислици и мечти“. Това е документална хроника по процеса срещу убийството на Алеко.

Част от актьорския състав на „Щастливеца“

Макар и изградена по правилата на документалния жанр, в тъканта на текста са вплетени и лирични отклонения за чистия и пълен с идеали свят на Щастливеца.

Сарказмът и тъжната ирония в пиесата надделяват в моментите, когато авторът разсъждава за българската действителност, убила така рано Константинов. А собствено процесът се води срещу обвиняем, който всъщност е събирателният образ на Бай Ганьо.

АЛЕКО: Господа съдии! Обвиняеми! Обвинители!… Живял е и живее из България бай Ганьо! Живее у самите нас. Жилав излезе!..  И нима го няма и у мен? А колко е у теб? Ще го изтръгнем ли от себе си? Кога?… Ами ако е вечен?

(…)

ГАНЬО: И какво? Бай Ганьо – виновен за всичко! Ами вържете ме, бе! Вържете ме, че да мирясаме всички! И аз, и вие, и тия, дето ще дойдат след нас… Да ви кажа ли аз кой е виновен? Да ви кажа ли? Р-о-б-с-т-в-о-т-о!… Не съм виновен аз, и вие не сте… Ако бяхме живели тия петстотин години свободен живот, ако България беше ставала все по-голяма, по-силна, по-богата – сега това ли щяхме да сме – фейлетонисти и убийци?!… Затова – да осъдим робството и да вървим да си гледаме работата!…

(…)

ФЕРДИНАНД: Не се въодушевявайте много, г-н Константинов! Мое първо: той, народът ви… той ви застреля! Мое второ: вие си го заслужихте. И мое трето: вие сам писахте – „Нашият народ е роб! Робуването е за него блаженство, тиранията – благодеяние, раболепието – геройство”…

АЛЕКО: „…този народ е нещастен! Бит от съдбата, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той, изгубил вяра в себе си, е станал практичен и трезвен до безчувственост.“