Кой е виновен? Не говорим за Путин

Днес е една тъжна годишнина. Точно преди 120 години владетел на Русия става човек, който хвърля страната в черна дупка.

Ето го там – той стои в ъгъла вляво, един такъв незабележим – малко офицерче, определило съдбата на нашите предци, баби и дядовци, родители, да, всъщност, и на нас с вас.

Формулата на този противоречив характер до голяма степен решава съдбата на ХХ век – съчетание от комплекси, слабохарактерност и упоритост. За владетел това е опасна комбинация.

Първото нещо, което обявява, възкачвайки се на трона, е, че обществото не трябва да се утешава с „безсмислени мечтания“: всичко ще си остане като при незабравимите ни родители.

Но както и при „незабравимите родители“, в новия век не ни се получава. Всичко се разскърцва, разхлабва и съсипва. Небезкористните му съветници му подшушват идеята за една малка победоносна война. Войната обаче се оказва доста голяма и непобедоносно довежда до революция. Владетелят се изплашва и издава Манифест на свободата. Но свободите се оказват недостатъчни, обществото иска повече и започва не да моли, а да изисква. Владетелят се изплашва, разпуска парламента и налага режим на военно-полицейска диктатура. Бои се от война с „братовчеда Уили“ и въпреки това влиза в нея. Не умее да командва, но се обявява за върховен главнокомандващ.

Цената на това изхвърляне расте все повече и повече. Петдесет хиляди са убити по време на войната с Япония. Милион и половина са убити във войната с Германия. В гражданската война са убити между 5 и 13 милиона – историците не могат да ги преброят. А милионите, които загиват по време на репресиите и войните във втората четвърт на този век – са косвени жертви на този владетел, който преди сто и двайсет години се хвана на хорото и ще – не ще, после се налагаше да го играе.

Най-обидното е, че човекът изглежда не е лош, даже напротив – бил е порядъчен, трудолюбив, чувствителен, обаятелен.

Ето – харесвали са го и Репин, и Серов. Славен е, ни най-малко надут.

Идеалният мъж – любящ, верен, нежен, надежден.

Забележителен баща.

Приятен, верен другар.

Освен това – изключителна рядкост за монарсите Холщайн-Готорп-Романови – неочаквано скромен. Един „Георги“ на гърдите му, облечен с проста куртка, с пагони на полковник. Като владетел Николай буквално е ударил тавана: от него иначе максимално би се получил отличен полкови командир. Слуга на царя и бащица на своите войници.

Но човек с мащаба на полковник не може да бъде самодържец на огромна страна, особено в по-модерни времена.

Когато зададеш въпроса кой е най-виновен за това, че Русия изхвърча от пътя, за мен отговорът изглежда очевиден. Разбира се – този, който е бил зад волана и е загубил контрол над управлението.

Двойно виновен е, че се вкопчва здраво във властта и не я споделя нито с либерала Witte, нито с държавника Столипин, нито с правителството. Защото те са просто хора, а той – помазаник на Бога, и където не помага умът, го спасява Провидението.

Тройно виновен е, защото неговият Малък свят – светът на неговото семейство, в критични моменти е бил по-важен за него – повече от Големия свят. И какво, по дяволите, означава помазаник, когато имаш жена и деца?! С какво ще ти помогне Провидението?

В резултат на това Големият свят се оказва погубен, но и Малкият свят не бива спасен.

Тук бе погубен Малкият свят на Николай Романов.

Предизвиква ли неговата участ състрадание? Разбира се. „Да, жаль его: сражен булатом,/ Он спит в земле сырой“ (бел. ред. – цитат от стихотворението „Бородино“ от Михаил Лермонтов). Но още по-мъчно ми е за всички онези, които спят във влажната земя заради чужди комплекси, слабохарактерност и упоритост. Ти, Господи, знаеш техните имена.

Разкрих ви кой повече от всички е виновен за онова, което се случва в Русия, от моя гледна точка. Знам, че много хора оценяват историческата роля на последния ни цар по друг начин и няма да се съгласят с мен.

Впрочем, сега ще проверим това.

И да, аз вече предчувствам накъде ще се обърне дискусията. Това обаче не са дебели намеци за настоящия полковник-самодържец. Когато искам да говоря за Путин, аз обикновено го правя в прав текст. Този текст е за Николай Втори, нека да поговорим за него.

Източник: Блогът на Борис Акунин.

Статията е публикувана на 1 ноември. На същата дата през 1894 г. започва управлението на руския император Николай Втори. Заглавието е на „Площад Славейков“. Оригиналното е „Кой е виновен“.