Кой път да изберем: на разума или на сърцето?

За детските мечти и любовта в живота на три жени разказва в новия си роман „Завръщането на визона“ Божана Апостолова. И трите са реални личности, твърди авторката – в една от героините читателите виждат тъкмо нея.

„Този роман минава през всичките ми 74 години и в него казвам всичко, което ме смущава. Трябва да знаем, че искаме ли да имаме личен успех, най-напред трябва да си мерим стъпките и да тръгнем от себе си – не се ли променим, не се ли научим правилно да живеем, всичко е загубено“, сподели Апостолова в предаването на БНТ „Библиотеката“.

След дълги години раздяла, три приятелки се срещат отново. Помъдрели и уморени от живота, те потъват в спомени за родния Пловдив, за хармонията между хората от различните етноси, живели навремето като добри съседи в града. От висотата на годините си те правят своята равносметка за победите и загубите в живота, размишляват кой път е по-важен: на разума или на сърцето. Сюжетът отвежда читателя в Италия, в Норвегия и завършва в родопското село Орехово. Там трите пораснали момичета си казват важни неща – за страната ни, за живота си, накъде е потеглил народът ни и накъде въобще върви светът.

Представяме Ви откъс от „Завръщането на визона“.

Няма да забравя онази събота, когато с Благовеста играехме на дама пред къщата на танте Илел. Мъжът ѝ неотдавна беше починал и тя почти не излизаше навън, освен до магазина от време на време. Почти бяхме забравили, че съществува, когато изведнъж ни сепна благ глас, идващ откъм къщата:

– Ей, момичета, извинявайте, че прекъсвам играта ви, но ми се ще да ми дойдете на гости. Заповядайте, влезте – и посочи към малката масичка под кичестия кестен в двора. – Често ви гледам през прозореца как си играете. Ех, да бях по-млада, а и да не ме боляха краката!… Хайде влизайте де, какво чакате!

Ние се огледахме смутено, но като се уверихме, че поканата е отправена към нас, влязохме в двора и засуркахме крака към танте Илел. Тя държеше в ръце панерче със соленки и някакво глинено гърненце и продължаваше да говори:

– Приятно ми е, че сте тук. Отдавна исках да ви поканя да се запознаем. Гледам ви – търчите напред-назад, като моите внуци едно време. Те сега са далеч, чак в Израел, та много тиха стана къщата… особено като си отиде и мъжът ми… – добави тя със сподавен глас, но веднага се отърси от сполетялата я тъга. – Хайде, заповядайте, седнете където пожелаете. Но гостите не бива да стоят на празна маса, нали така? Особено днес, когато е денят на мъртвите.

Танте Илел сложи панерчето със соленки на масата, после отхлупи гърненцето и ни подкани:

– Не се притеснявайте, вземете си по едно печено яйце, както ги правим ние. Хапнете за Бог да прости моите мъртви. Да им е леко горе.

Благовеста бръкна в гърненцето, извади едно кафеникаво яйце и учудено погледна домакинята:

– За първи път виждам печено яйце. Мама ги пържи, вари, прави с тях сладкиши, но никога не съм виждала да ги пече. И какво се прави с него? Може ли да се яде?

Танте Илел се усмихна:

– Може, разбира се! Чукваш го с лъжичката, обелваш го и си го хапваш. На вкус прилича на вареното яйце, ама не съвсем, все пак е печено в глинено гърне. И ако искаш, може да кажеш: „Бог да прости!“.

Благовеста се размърда на стола, както белеше яйцето си, но не се сдържа и попита:

– А какво има да прощава Бог на вашите мъртви? На умрелите за какво им е прошка, нали са умрели?

Танте Илел не отговори веднага. Дълбочината на въпроса, зададен от това малко момиче, я смути и учуди. Но само след миг тя се окопити и заобяснява някак объркано:

– И живите, и мъртвите имат нужда от Божията прошка. Но ти си още малка. Като пораснеш, ще си поговорим пак и ще разбереш смисъла на прошката, на вярата в Бог и ей там горе, на небето, кой реди живота. А сега изяж печеното яйце и ми кажи дали е вкусно?

Благовеста не разбра докрай думите на танте Илел, затова се захвана с яйцето:

– Ммм, вкусно е. По-вкусно е от вареното – усмихна се тя и примижа от удоволствие. – Как го приготвяте? Ние в двора си имаме три кокошки и един петел, кокошките редовно снасят, та може и аз да изпека, ако ме научите. Да изненадам мама.

– Просто е, момичета – отвърна танте Илел. – Вземате сухи обелки от лук, за предпочитане е червен стар лук, и увивате с тях всяко яйце поотделно. Подреждате яйцата в глинено гърне, като това на масата, после сипвате съвсем малко вода в гърнето, запечатвате го и го пъхате в предварително загрятата фурна. Като заврат, намалявате съвсем градусите и „забравяте“ за гърненцето. Така се казва де. Но може да отворите гърненцето чак на сутринта. А ако нямате фурна вкъщи, в пекарната до пазара ще ви ги опекат срещу жълти стотинки. Само помолете да ги сложат в някое ъгълче далеч от огъня. Докато изпекат две-три фурни хляб, и яйцата ще са готови.

– Танте Илел, май вашата кухня е по-интересна от нашата? – прекъсна я Благовеста, която не обичаше пространните обяснения, защото схващаше от две думи.

– А коя, Благовеста, е вашата кухня, и коя – нашата? Аз съм българка, като вас, но се омъжих за евреин. От неговото семейство научих това-онова за еврейските обичаи, а те от мен – за българските. От тях научих и нещо друго, много важно, което ми се ще да запомните от мен: човек трябва особено внимателно да подбира приятелите си. Защото средата е тази, която те прави човек. И ако не можеш да избереш семейството, в което се раждаш, може да избереш хората, с които да се движиш напред в живота. От приятелите си човек трябва да има какво да научи. Ето, ние сме вече приятелки, нали?

– Да, обаче… Ние от вас научихме нещо, но вие…? – прекъсна я нетърпеливо Благовеста.

– И аз научих, Благовеста – че трябва да се усмихвам въпреки всичко и да се радвам дори на едно обикновено печено яйце.

Тогава се осмелих да се обадя и аз:

– Аз имам и една друга приятелка българка, омъжена за евреин. Казваме ѝ Нора, от Елеонора. Живеят до нас. Понякога мама ме оставя у тях, като трябва да излезе за малко по работа. Леля Нора ми каза, че в киселите еврейски ястия се слага по една лъжичка захар, за по-богат вкус. Пак тя ме научи как се готви анжинара. – И задекламирах: – Обелваме и нарязваме няколко тиквички на колелца. Нареждаме ги в тенджера с капак, за да се задушат с малко вода и олио. Като заврат, издърпваме съда и поставяме между тиквичките седем-осем зелени сливи, афъски. Накрая слагаме една чаена лъжичка захар. Понеже сливите са кисели, захарта е задължителна.

– Браво, Невена! Говориш, все едно четеш от готварска книга. А готвила ли си анжинара?

– Сама не съм, но заедно с мама – да. След половин година, като навърша 10, ще ми разрешат да работя с електрически ток, така каза мама. И тогава ще я сготвя сама.

– А ти, Благовеста, знаеш ли някое еврейско ястие?

– Да, само че с месо. Агрисада се нарича. Приготвя се от всякакъв вид месо – пилешко, телешко, може дори и с филе от риба. Месото се нарязва на парченца, големи колкото кибритена кутийка, и се задушава. Отделно се приготвя сос фрикасе. Нали знаете как се прави – с брашно, яйце, малко вода и задължително сок от лимон. Със соса заливаме месото и готово. Май това беше, нали, танте Илел? – погледна въпросително Благовеста и додаде: – Пропуснах ли нещо?

Танте Илел следеше с любопитство ту Благовеста, ту мен, вероятно изненадана от познанията ни.

– Браво, момичета! Как хубаво се изразявате, като възрастни. Браво и на двете. Като ви слушам, оставам с впечатление, че не излизате от кухнята. Толкова сте любознателни, че ако продължавате така, със сигурност ще успеете да се справите с всичко в живота.

– Аз пък не съм сигурна – тросна се Благовеста. – За да успеем в живота, май трябва и нещо друго.

– Какво друго, освен упоритост и желание? – изненада се танте Илел. – Мама казва, че трябват и пари. А ние пари нямаме.

– На теб, Благовеста, за какво са ти пари?

– За да стана лекарка и да помагам на болните и на мама.

– Пари, пари… – свъсила нос поде танте Илел. – За да станеш лекарка, моето момиче, повече ще ти трябват ум, знания и упоритост. Дори учебници не ти трябват – можеш да четеш в библиотеката след лекции. И ето те с бяла престилка!

– Аз ще опитам, ще се постарая… ама не знам… Дано да стане!

– Ще стане, ще стане, Благовеста. Ако много го искаш.

Изведнъж, поглеждайки часовника си, танте Илел се стресна:

– Леле, милички, как лети времето! Вашите сигурно ви търсят за обяд и вече са се притеснили. А вие даже не сте опитали соленките… Ама и аз съм една!…

Танте Илел се разпъргави и набързо направи две книжни фунийки, напълни ги със соленки и на сбогуване заръча:

– Да си ги хапнете вкъщи. И пак да дойдете!