Летен сезон

Кой сънува втора „Златна палма“?

Режисьорите любимци в Кан с надежди за ново признание от фестивала

Церемонията по връчване на наградите „Златна палма“ в Кан ще се проведе на 28 май. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Кой сънува втора „Златна палма“?

Церемонията по връчване на наградите „Златна палма“ в Кан ще се проведе на 28 май. Снимка: ЕПА/БГНЕС

КАН, специално за „Площад Славейков“

Кан, като всеки голям, сериозен и богат кинофестивал внимателно открива нови таланти, след което ги „отглежда“ като свои фаворити, грижливо следи новите им проекти и филми, и пак ги селектира в някои от официалните си програми – основен конкурс или „Особен поглед“. И най-често отново ги награждава щедро, особено ако филмите им са хубави и различните през годините журита ги харесват.

Такава съдба имат мнозина от най-изявените световни режисьори като англичанина Кен Лоуч – 17 пъти в Кан от 1979 г. до днес с  две „Златни палми“ за „Вятърът в ечемичените полета“ (2006) и „Аз, Даниел Блейк“ (2016) плюс още много други сериозни отличия. Или Емир Кустурица, който само за 10 години бе 5 пъти в Кан и също взе 2 „палми“ за „Баща в командировка“ (1985) и „Ъндърграунд“ (1995), но после бе разлюбен за „некоректни политически симпатии“. Почти уникален случай е тайландският режисьор Апичатпонг Веерасетакул, който пък с абсолютно нестандартните си филми със силно субективен екранен език, след 6 участия в Кан също има една „палма“ за „Чичо Буми, който си припомня своите минали животи“ (2010) плюс куп други престижни отличия в двата официални конкурса.

Между безспорните фаворити на Кан от последните 23 години са и белгийските ветерани – братята Жан-Пиер (71) и Люк (68) Дарден, които вече имат две златни палмови клончета у дома си за „Розета“ (1999) и „Детето“ (2005). Но сега отново са в оспорваната конкуренция с мигрантската драма „Тери и Локита“ (2022) за момче и момиче тийнейджъри, които пътуват сами от Африка, за да намерят нормален живот в Белгия. Двамата режисьори отново са верни на своя прословут педантичен минимализъм в разказа. Но при променената екранна конюнктура днес и агресивни стилови търсения на по-младите им сегашни колеги не е ясно дали журито ще бъде отново отзивчиво към техните авторски усилия.

В борбата за втора „Златна палма“ е и японският „абонат“ в Кан – режисьорът Хирокадзу Корееда (1962), който за шести път е в основния конкурс и вече веднъж си тръгна от Лазурния бряг със „Златна палма“ за много добрия филм „Семеен бизнес“ (2018), прибавил благодарение на „палмата“ и номинация „Оскар“.

Редом до него е и румънският режисьор Кристиан Мунджиу (54), който малко изненадващо, но напълно заслужено увенча т. нар. „румънска нова вълна“ с първа „Златна палма“ за „4 месеца, 3 седмици, 2 дни“ през вече далечната 2007 година. След това затвърди името си с психологическите опуси „Отвъд хълмовете“ (2012) и „Дипломиране“ (2016). Сега е отново в конкурса с директна, дори публицистично оголена тема за живия европейски национализъм, ксенофобия и дори расизъм в новия си филм с енигматично кодираното заглавие R.M.N. (румънско съкращение за медицинско изследване с магнитен резонанс). В него ситуира сюжета в Трансилвания, мултиетнически най-разнообразната област в Румъния с мелез от говорими езици, обичаи, традиции и чести конфликти поради етническа нетърпимост. Но тази смела заявка уви, остава някак дистанцирана от зрителите, подсказва намерения и потенциал за артхаус разпространение, без да разчита на широката публика в масовите кинозали.

А по-младият му шведски колега Рубен Йостлунд (48) съвсем неотдавна триумфира в Кан със „Златна палма“ с много силния, нестандартен и смело направен свой пети игрален филм „Квадратът“ (2017). А само 3 години по-рано бе отбелязан в селекцията „Особен поглед“ с Награда на журито за много добрия „Форсмажор“ (2014). И ето че сега с шестия си игрален филм  „Триъгълник на тъгата“ (2022, Швеция, Франция, Великобритания, Германия) той донякъде повтаря модела на тези два филма, като смело и успешно отново прави дързък режисьорски експеримент да поднесе на екрана ефектен и увлекателен микс от комерсиален и фестивален опус. Рискова задача, с която се справят малцина и то само много талантливи автори! Рубен Йостлунд очевидно е от тях и вече не се изненадваме.

Филмът е изграден от три части, които градират острия сатиричен патос до откровена, нелицеприятна и същевременно тревожна диагноза за пътя, по който се е отправило човечеството или поне неговия т.нар. елит в безсмислието и безгрижието на удобно епикурейско битие, докато пренебрегването на съществените житейски въпроси за настоящето и бъдещето са неглижирани и избутани настрани, по някаква нова формула „след нас и потоп“. Началото в първата част е сюжетно съсредоточено в дребнавото всекидневно битие и фалшива (не)любов на двойка фешън модели от модния бизнес. Но втората глава вече много по-остро и с оголени сатирични игли „боде“ нормалното съзнание за фалшивия салонен лукс и външен блясък на безсмиленото и безполезно консуматорско общество с директни тезиси за обречения лукс на капиталистическото благополучие. Сатирата е в диапазона от деликатни намеци до директни хапливи афористични реплики. „Сладкият живот“ в суперлуксозната круизна яхта на източноевропейски олигарх – милиардер напомня с артистичен рефлекс за великолепната ирония срещу аристократичния свят на Фелини в неговата бляскава бурлеска „И корабът пътува“ (1983). Но при Йостлунд елегантният аристократичен воал на Бел епок е раздран и болезнено проектиран върху фалшивата самодостатъчност на днешния безполезен елит. Бурната нощ на капитанската вечеря е връх и същевременно дъно на разголената същност на фалшивото, безпомощно пред изпитанията и изненадите презадоволено капиталистическо общество. Тук Йостлунд не се сдържа и в елегантен диалог с идеологеми и цитати клишета развихря иронията си. Алкохолно развеселеният руски олигарх Дмитрий цитира президента Роналд Рейгън:

„Който е чел Маркс и Ленин, става комунист. А който ги е разбрал – антикомунист“.  

А в третата част на филма, след корабокрушението и оцеляването на острова, режисьорът връща цивилизационния тренд към неговото първично зараждане като пост-примитивен социален модел, когато се възпроизвеждат познатите класови/кастови отношения. Тук вече е отприщена цялата режисьорска стихия на апокалиптична ирония към безпомощния миропомазан класов каймак. Тук е и най-хапливата авторска сатира, която предизвиква възторга на зрителите! Защото се заиграва с най-фалшивата фраза на цялата демагогска пропаганда: „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“! А заглавието „Триъгълник на тъгата“ можем да променим като „Печален триптих“. Макар че е много смешен със сатиричната си плътност.

Кой знае защо обаче, някои колеги от екипа с 11 критици на важното професионално списание „Screen International“, които всеки ден оценяват със „звездички“ филмите от основния конкурс, някак недоразбраха или недооцениха сатиричния патос на филма, който търси адекватен зрителски рефлекс и затова режисьорът използва специфичен жанров ключ, а не се дистанцира от публиката. И това не е негова грешка или компромис, а смело авторско решение и съзнателен избор, който дано журито „прочете“ достоверно и оцени по достойнство. Както впрочем стана с „Квадратът“ преди  5 години.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах