Докато България поема председателството на Съвета на ЕС, преводачката на българска литература във Франция Мари Врина-Николов обръща внимание на факта, че медиите в Хексагона създават чисто негативен образ на страната ни. Според Врина, действителността е много по-нюансирана: България е люлка на голяма култура, които и до днес сияе чрез таланта на музиканти и писатели.
Мари Врина-Николов е специалистка по класическа литература, преподавателка по български език и литература и по теория на литературния превод във френския Национален институт за източни езици и цивилизации, автор на учебници по български, по история на превода в България и по теория на литературния превод. Превела е на френски близо четиридесет произведения от български писатели – проза, поезия и драма – и е носител на награди за ролята си в разпространението на българската култура във Франция. Посветила е уебсайта си „Écrivains de Bulgari” („Писатели от България“) на нашите съвременни автори.
Кой се интересува от България?
Мари ВРИНА-НИКОЛОВ, Фигаро
България едва отбеляза началото на председателството си в Съвета на ЕС, когато френските медии подхванаха безкрайното ехо на „несигурностите на българското председателство“, разкази за „протести на фона на откриването на председателство“, впечатления от София, която „е набързо подновена, но се задушава под тежестта на председателството“ и темата за „най-бедната от европейските страни, поемали председателството“. Накратко, България е корупция и бедност. Хубав прием за страна, която за първи път застава начело на Европейския съюз. Разбирам причините, но тъй като съм изследователка и преводачка на българската литература, за мен това уравнение е непоносимо омаловажаващо и несправедливо. България несъмнено е най-непознатата страна в Европейския съюз. За нея медиите създават най-еднотипното, опростеното, неконтрастирано впечатление.
Колко французи са способни да разположат България с точност върху картата на Европа? Колко от тях могат със сигурност да кажат, че столицата ѝ е София? Колцина знаят, че в десети и единайсети век българското царство е било обширна, важна държава, граничеща с империята на Карл Велики? (Империята на Карл Велики се разпада още в девети век, когато между нея и България се вклиняват унгарците, така че тук Мари Врина-Николов не е докрай точна, макар мнението ѝ да е ласкателно както за българите, така и за франките. Бел. прев.)
Знаем ли, че след като се покръства в 865 г., включвайки така българското царство в християнска Европа, владетелят Борис приема учениците на византийските учени Кирил и Методий, създатели на първата славянска азбука – глаголицата, когато те са прогонени от Моравия от германското духовенство? Че в България на Борис и сина му Симеон през девети и десети век, под сянката на византийския канон се разпространява първата славянска литература, записана на глаголица, а сетне и на кирилица?
Знаем ли, че тези земи, включени в Римската и византийската империя, в двете български царства и в Османската империя, се намират „между сегашния и някогашний свят, на синура между възток и запад“, както твърди поетът-модернист Пенчо Славейков в края на деветнайсети и началото на двайсети век в поемата си „Кървава песен“? Че там се е говорело и пишело на турски, османски (вероятно Мари Врина-Николов тук прави разлика между османотурски и съвременен турски, бел. прев.), арабски, персийски, български, гръцки, арменски и юдео-испански? Че 45 000 евреи от вътрешността на българското царство, жертви на антиеврейското законодателство, наложено над цяла Европа, все пак не са изпратени в лагерите на смъртта? Какво знаем за Балкана и малките му градчета, чиято архитектура пази спомена за османската власт, продължила пет столетия? За множеството великолепни манастири? За многоцветната Рила и нейните прекрасни езера? Или за Родопите на границата между България, Гърция и Турция, люлка на Орфей: земя на легенди, вярвания и суеверия, оформящи особен синкретизъм с всичко, което съвременна България притежава като европейска идентичност в контекста на глобализацията, характерна за двайсет и първи век.
Знаем ли, че между 1989-а и 2010 г. над сто заглавия от българската литература са преведени на френски? Знаем ли имената зад отчетливите гласове, които заслужават по-голям интерес както от медиите, така и от читателите: Иван Вазов, Алеко Константинов, Йордан Йовков, Йордан Радичков, Виктор Пасков, Константин Павлов, а понастоящем Георги Господинов, лауреат на наградата „Ян Михалски“ за 2016-а, Теодора Димова, Емилия Дворянова, Алек Попов, Захари Карабашлиев и Димана Трънкова сред толкова много други?
Гледал ли е някой пиесите на Христо Бойчев и Станислав Стратиев, поставяни в толкова много френски театри? Или филми като „Светът е голям“, „Източни пиеси“, „Аве“, „Слава“ (описан в „Монд“ в статия, озаглавена: „Киното се появява в най-бедната страна на ЕС“)?
Знаем ли, че пианистите Алексис Вайсенберг, Юрий Буков, цигуларят Светлин Русев, композиторът и музикален критик Андрей Букурещлиев, художникът Кристо и оперните певци Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова и Райна Кабаиванска са българи?
Възможно ли е Франция, смятана от чужденците за страна, която все още отдава значение на културата, да се е потопила изцяло в политиката, финансите, икономиката? Или са нужни война, цунами, земетресение, за да се заинтригуваме от България и да минем отвъд клишетата между, в най-добрия случай, българското кисело мляко, аромата на рози и мистерията на българските гласове и, в най-лошия, някога най-примирената страна от комунистическия блок, българския чадър, опита за убийство на папа Йоан-Павел II, а днес – корупцията, проституционната мрежа, мафията и ромите? Толкова много черни, негативни образи, пресъздавани чрез западните телевизии.
Познавам страданията на ромите, маргинализирани бедняци, изоставени на самите себе си, както в България, така и другаде. Зная корупцията, трудността да приемеш другия (мюсюлманин, бежанец, хомосексуален) в България, както и другаде. Зная контраста между големите градове от двайсет и първи век и изоставените от властта села в мизерно, бедно състояние, което би предизвикало възмущение в Европа.
Но българите не са народ в черно и бяло, това е топъл и пъстър народ, каквато е и страната им, хора, които знаят да приемат и да се радват на този, който иска да се отвори към тях. Народ, който не заслужава насилието и арогантността на нашето мълчание и безразличие. Не е ли това председателство повод да преоткрием всичко, което България може да ни донесе и да ни разкрие като европейска същност, изпъстрена с разнообразие?
Източник: „Фигаро“
Превод от френски: Манол Глишев
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение