Кой ще осъди Божидар Димитров?

Два дни след успешната заключителна реч на френския посланик Ксавие Лапер дьо Кабан пред Атлантическия клуб, директорът на НИМ Божидар Димитров обвини дипломата в присвояване на половин милион евро. „Съвпадение, нали?” е ироничният коментар на г-н дьо Кабан.

Той твърди, че единствено дипломатическата му позиция го спира да потърси правата си пред съда. Посланикът на Франция си спечели приятели и противници в София, след като открито взимаше присърце вътрешните работи на България и неведнъж изрази личните си позиции по болезнени за обществото ни теми. Ке д’Орсе видимо не го възпираше. Той продължи традицията, започнала с предшественика му Филип Отие, който си тръгна от София без станалия традиционен за оттеглящите се посланици орден „Стара планина”. Дьо Кабан получи своя орден, но и едно последно оскърбление.

Ксавие Лапер дьо Кабан стана популярен с думите си за гнилите ябълки в съдебната система и с отличния си български език. Той не спря да говори открито какво смята за необходимо и кое според него е проблем у нас. Гражданското общество го разпозна като свой приятел и много от личностите и организациите, създали си публична инерция през последните три години, често цитират мненията на посланика. За сметка на това националистите, проправителствените, проруските, евроскептичните и по-скоро казионните среди в България виждат в изявите на г-н Дьо Кабан единствено нарушение на ролята му на дипломат и грубо вмешателство във вътрешнополитическия ни, национален дискурс. Гостът си позволи да се намеси в семейни спорове. Част от българите прие това като приятелска загриженост, а друга се възмущаваше.

В последната си реч на българска територия Дьо Кабан направи нещо като обобщение на възгледите си: България не дължи нищо на Русия; недоверието в съдебната система е голям проблем; наследството на комунистическия режим продължава да оказва негативното си влияние дори и днес, а емиграцията обрича България на властта на ноторния Делян Пеевски.

Съвсем естествено за токсичния ни пейзаж, отговорът не закъсня и, да, разбира се – той дойде от неформалния говорител на всяка проруска, проправителствена и казионна позиция у нас. Отговорът беше от агент „Кардам” или „Тервел”, тоест от директора на Националния исторически музей Божидар Димитров. Той заяви, че френският посланик си е присвоил половин милион евро или един милион лева от средства, предполагемо събирани за реставрация на археологически ценности във връзка с последната българска изложба в парижкия Лувър. Гръмко обвинение в стила: „Шок! Бомба! Забраниха ни киселото мляко! Отнемат ни Ботев!”. Типичният опит за дискредитиране на мотивирана позиция е издържан в стила на институциите, издаващи професионални прозвища като „Кардам”, „Гоце”, „Димитър”, „Сава” и т. н. По принцип верността на такива крайно проблематични изявления се проверява чрез съда, но Димитров е преценил, че г-н Дьо Кабан няма да потърси правата си, за да спази добрия дипломатически тон.

Още като министър без портфейл Димитров се злепостави и навреди на тогавашното правителство, грубо изисквайки финансова компенсация от Турция в размер на „10-20 милиарда долара“ за прогонването на българите от Тракия през Балканските войни. Отново той си позволи да нарече Македония и Украйна „измислени държави“. За него е ежедневие да компрометира отношенията на България с други страни. И засега му се разминава.

Напоследък емоционалният език на Димитров все повече се превръща в директно политически инструмент, при това от регистъра на черния, недоказан и недоказуем пиар. Хибриден език, бих казал. Няма никакво място за рационално съмнение относно причинно-следствената връзка между речта на Дьо Кабан и последвалите я реплики на Димитров. Типът на медиите-бухалки, които дават трибуна на такива – меко казано – безотговорни изказвания, не е много претенциозен по отношение на фактологическата обосновка на сензационните си публикации. Вече не свободата на словото, а директното нанасяне на морални щети на страни, които по различни причини не отговарят пряко на такива словесни изхвърляния, кара Димитров и хората с неговия мисловен хоризонт да се държат все по-хазартно. Нарочно не говоря за моралната страна на въпроса, а само с практични, макиавелистки понятия. Съвсем случайно, без връзка с предишното изречение ще отбележа, че лъжата и клеветата са типична форма на заглушаване или омаловажаване на публично известни истини. Същевременно, всяко едно журналистическо разследване (като съвършено хипотетичен пример) на връзките между медийно популярни историци и, защо не, иманярството в България би довело до паника сред все още нелустрирани и демонстративно гордеещи се със себе си шпиони. Това също беше казано без каквато и да е връзка с по-горни изречения. Все така без връзка или логическа последователност отбелязвам, че твърденията за присвояване на средства или за притежаване на фирми са лесно проверими. Съставът на неверни забележки, представляващи обида или клевета, също може да бъде установен, когато авторът им си е поставил за цел да настрои обществото срещу себе си.

В този смисъл е интересно кога ли на някого ще му писне и ще реши да осъди „Кардам” за, скромно казано, непремерените му волнодумства. Бездруго нашата съдебна система трябва да бъде постоянно тествана, за да стане ясно съществува ли или не.