Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Гьоте, Гьоте, знам те аз…

Зад възклицанието „Кой? Този ли, бе!“ стои психология, чиито корени пият жизнени сокове от градината на „тайните ни желания“ или от исторически обусловения манталитет

Снимка: Начо Каменов - Гьоте, Гьоте, знам те аз…

Снимка: Начо Каменов

„Не ми казвай, че Луната блести; покажи ми блясъка на светлината върху счупени стъкла.“
Антон Чехов

Запознах се с един човек. Той вече знаеше всичко за мен и не ми беше оставил никакво поле за действие. Беше прочел всичко, писано от и за мен, и беше разпитал всички, които ме познават или са чували нещо за бедната ми персона. Засипа ме с информация за мен самата, удави ме в нея… Изказа мнението си за моите приятели и им постави диагнози. Изтръпнала от удивление, се чудех как ще преодолея целия този многопланов имидж, с който бях захлупена, белязана и явно заклеймена за години напред. Видях се отразена в очите на другите и това никак не ме обогати – повечето визии бяха елементаризирали живота и личността ми като в лош фейлетон. Там, където бях умирала, се мъдреше безвкусен коментар. Накрая изплувах от ситуацията и от отношенията си с този човек с огромно облекчение.

Не е ли достатъчно да оценяваме хората според професионалните им качества, без да навлизаме в зоните на личния им живот? Още повече, че обикновено виждаме у човека срещу нас преди всичко себе си и начинът, по който възприемаме другите, говори най-вече за нас самите – уверявала съм се многократно в това…

Тесният географски мащаб създава ли неизменно тесни възгледи и представи за Човека? Обемът на мисълта диктува ли се от обема на града, да речем, и той ли дава самочувствие за възклицанието: „Гьоте, Гьоте, знам те аз….!“, с което приключваме не само с Гьоте, а с човека изобщо.

Това си личи особено ясно, когато избираме или дискутираме публични личности, лидери и прочие обществено известни фигури. Преди избори ситуацията се превръща в лавина от компромати, които биха помели не само Гьоте, но и Моцарт с неговата „Малка нощна музика“… Вадят се факти и доказателства, засягащи най-интимните сфери на личността, влизащи буквално в кухните и спалните, в повечето случаи с взлом и с мръсни ръце.

Всъщност личните ни познания за „другите“ нямат никакво значение. Но едно общество, в което всички знаят всичко и не могат да се изненадат от нищо, изглежда твърде безперспективно. Защото не допуска да му случи нищо различно от самото него.

Зад възклицанието „Кой? Този ли, бе!“ стои психология, за която може да се напише цяло изследване, психология, чиито корени пият жизнени сокове от градината на „тайните ни желания“ или от исторически обусловения манталитет, избивал регулярно всичко, което блести над блатото като светулка в нощта.

Все пак продължавам наивно да мисля, че всеки човек е вселена. Непознат свят, с безброй нюанси на вътрешната светлина. И че тази светлина се нуждае от огледало, което да я отрази и препрати с удвоена сила към другите и към Небето.


Всичко от Мила Искренова в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах