Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Който чете думите ми, сега ги измисля

Излиза изящно издание в проза и стих за 120-годишнината на Хорхе Луис Борхес (откъс)

„Няма друг рай освен изгубения”, казва Борхес в една от миниатюрите, намерили място в „Този търпелив лабиринт от линии“. - Който чете думите ми, сега ги измисля

„Няма друг рай освен изгубения”, казва Борхес в една от миниатюрите, намерили място в „Този търпелив лабиринт от линии“.

Ново издание с избрани творби на Хорхе Луис Борхес в проза и стих излиза на българския книжен пазар за неговата 120-годишнина. Изящно оформен, сборникът „Този търпелив лабиринт от линии“ (изд. „Колибри“) представлява нова селекция от издавани у нас миниатюри на големия аржентински писател.

Преводът е на Анна Златкова, художественото оформление – на Кирил Златков.

Предлагаме Ви три откъса от книгата.

Делия Елена Сан Марко

Сбогувахме се на един от ъглите на „Онсе“.

Прекосих улицата и погледнах към теб; ти се беше обърнала и ми махна за сбогом.

Река от коли и хора течеше между нас; беше пет часът, един обикновен следобед; как можех да знам, че тази река е мрачният, непреодолимият Ахеронт?

Повече не се видяхме, а след година ти беше мъртва.

И сега аз търся този спомен и се вглеждам в него, и ми се струва, че е лъжлив и че зад онова най-обикновено сбогуване се е криела безкрайната раздяла.

Снощи не излязох след вечеря и за да си обясня всичко това, препрочетох последния урок, който Платон влага в устата на своя учител. Прочетох, че душата може да се освободи, когато умре тялото.

И сега не знам къде е истината: дали в днешното злокобно тълкуване, или в безобидното сбогуване. Защото, ако душите не умират, съвсем естествено е да се сбогуват без патос.

Сбогуването е отрицание на раздялата, то значи: днес на шега се разделяме, но утре ще се видим. Хората са измислили сбогуването, защото знаят, че тъй или иначе са безсмъртни, макар да се смятат за мимолетни и случайни.

Делия, някога – край коя ли река? – ние ще продължим този неуловим диалог и ще се запитаме дали в един град, изгубен в една равнина, сме били някога Борхес и Делия.

***

Притча за Сервантес и Дон Кихот

Отегчен от своята земя Испания, един стар кралски воин потърсил разтуха в необхватните пространства на Ариосто, в онази лунна долина, където е времето, пропилявано в сънищата, и в златния идол на Мохамед, задигнат от Монталбан. Смеейки се добродушно на себе си, той измислил един наивен човек, който се побъркал от четене на небивалици и тръгнал да търси чудеса и подвизи в прозаични места, наречени Тобосо и Монтиел.

Победен от действителността, от Испания, Дон Кихот умрял в родното си село около 1614 година. Не живял дълго след него и Мигел де Сервантес. И за двамата, сънуващия и сънувания, целият този сюжет се свеждал до противопоставянето на два свята – въображаемия свят на рицарските романи и делничния и обикновен свят на седемнадесети век. Те дори не подозирали, че в края на краищата времето ще изглади това противоречие, не подозирали, че и Ла Манча, и Монтиел, и мършавият рицар ще станат за бъдните поколения толкова поетични, колкото пътешествията на Синдбад Мореплавателя или необхватните пространства на Ариосто.
Защото литературата започва от мита и свършва с мит.

Клиника „Девото“, януари 1955 г.
Из „Тайнопис“ (1981)

***

Щастието

Който прегръща една жена, е Адам. Жената е Ева.

Всичко се случва за първи път.

Видях нещо бяло в небето. Казват ми, че това е Луната, но какво мога да сторя с една дума и с една митология.

Дърветата малко ме плашат. Толкова са красиви.

Кротките животни се приближават, за да им кажа аз името.

Книгите в библиотеката нямат букви. Отворя ли ги, изникват.

Разлиствайки атласа, чертая формата на Суматра.

Който пали клечка кибрит в тъмното, измисля огъня.

В огледалото дебне някой друг.

Който гледа морето, вижда Англия.

Който изрича стих от Лилиенкрон, е влязъл в битката.

Сънувах Картаген и легионите, опустошили Картаген.

Сънувах меча и везните.

Хвала на любовта, в която няма обладател и обладана, но и двамата се отдават.

Хвала на кошмара, който ни разкрива, че можем да създадем ада.

Който се спуска в една река, се спуска в Ганг.

Който се взира в пясъчен часовник, вижда разпадането на една империя.

Който си играе с кама, вещае смъртта на Цезар.

Който спи, е всички хора.

В пустинята видях едва-що изсечения млад Сфинкс.

Няма нищо по-древно под слънцето.

Всичко се случва за първи път, но по начин, който е вечен.

Който чете думите ми, сега ги измисля.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90