Който прочете тази книга, да се превърне в чехъл

Вече ни е ясно, че всяка изява на съпругата на президента Десислава Радева ще бъде обсъждана от фотоувеличение на педикюра й до оформлението на венериния й хълм. О, между другото, понеже текстът тръгна клюкарски, малко като на гости, почти като във Фейсбук, един зъл магьосник е стигнал до висини в злобата и отрицанието си, написвайки книга срещу бившия президент Росен Плевнелиев. Да редиш ненавистта си като дяволска броеница, да баеш на думите си като мъжки вещер, посипан с гнойни брадавици, и от това да създадеш личното си послание от омраза в гигантска като цирей с размерите на Еверест. Който я прочете, в чехъл да се превърне.

Така де. По-важното е друго. Четох дълъг и за сметка на това недобре написан пиар текст за срещата между г-жа Макрон и г-жа Радева. От него научих, че очарователната Брижит, която отпушва завистливата констипация на голяма част от българското население в напълно видимо разстройство заради женското си дълголетие, е получила книга като подарък. Не коя да е книга, а „Време разделно“. Емил Джасим пък написал във Фейсбук, че в един по-добър свят г-жа Макрон щяла да получи друг подарък – книги от Лилиев, Дебелянов и Славейков. Да, но светът не е по-добър, а все така лош и в него все по-често загиват невинни хора от ислямски терор. Ислямският терор не е приятна тема за никого, особено за защитниците на концепцията „един свят-едно правителство“. Вече на всички ни е ясно, че тази концепция е нереализируема. И слава богу, защото всеки народ има право на индивидуалност, така както всеки човек има право на лична свобода.

И изведнъж се оказа, че„Време разделно“ не само е един от най-добрите романи в българската литература, но и че тепърва отново ще придобива популярност поради неочакваната за всички ни негова злободневност. Съответно точно този български роман е идеалният подарък за първа дама точно на Франция.

Изложих тази моя теза във Фейсбук. С малка, но важна добавка. Около „Време разделно“ винаги ще витае конспирация – и тя може би никога няма да бъде разгадана. Затова сега съвсем извън темата ще разкажа една приказка.

Живяла някога една писателка. Била много талантлива, голяма патриотка и за зла беда симпатизантка на чуждоземенен човеконенавистен режим – независимо от това в творчеството й нямало каквото и да било човеконенавистно в стила на този режим. Книгите й били най-четените и най-продаваните, тя била феминистка, красива и женена за талантлив и странен мъж.

Дошли лоши времена. Царят на царството и всички царедворци били изклани, други затворени във високи студени кули, а трети натикани вдън гори тилилейски. Красивата млада писателка се оказала от грешната страна на историята, а съпругът й не издържал на студа и глада в кулите и умрял. Приказките й били забранени, а тя самата съдена за тях. Срещу нея камък, наплют с отрова, хвърлила друга, завистлива красавица, която пишела омайни за всяка власт песни. Камъкът уцелил злощастната писателка – и тя, точно като съпруга си, била вкарана в кула без светлина и въздух. Казали й, че ще я държат там, докато не изсъхне мастилото в душата й и така никога повече да не може да вади думи от себе си.

От този ден нататък красивата млада писателка започнала да вехне – сама, болна и лишена от цялото си богатство от думи, изречения и дворци от книги. Съдбата я наблюдавала мрачно, кисела от собствената си несправедливост, и накрая решила да се смили, да й подаде крайче от малкия си пръст, от който клетата писателка да изсмуче няколко капки жизнена енергия. Явила се в съня й и й казала:

„Добре пишеш, думите ти са бисери, които не бива да отиват при свинете – затова ще се смиля над теб и ще ти дам възможност пак да ги преливаш във вълшебния си писателски калейдоскоп“.

Посивялата от мъка писателка трепнала от радост. Значи не всичко било свършено! Погледнала Съдбата с блеснали от надежда очи, ала тя се усмихнала презрително:

„Името ми не е Надежда. Не се заблуждавай. Пускам мастилото в душата ти, но имам едно условие: това, което напишеш, няма да е твое. Ще пишеш книги, важни за народа, който те е създал, но няма да имаш право на име. Само така може да се случи милостта ми. Книгите ти ще принадлежат на други хора. Ти реши кое е по-важно за теб – името или посланието“.

Сърцето на клетата писателка се свило. Потънала в продънените пружини на самотното си легло и сълзите й я понесли по бързея на отчаянието. Той ставал все по-бърз и опасен и тя осъзнала, че ако не излезе от него, ще умре. Отрекла се от името си, от себе си и всичко нейно и седнала да пише.

Съдбата тогава била ръководена от сляп и несъществуващ бог, невярващ в нищо – дори и в себе си. Грабнала ръкописите и ги разхвърлила над неговата мрачна земя. От там те попаднали в печатница, от печатницата в книжарница, от книжарницата в библиотеките на стотици хиляди хора, които не намерили името на отдавна забравената писателка, но разпознали посланията й. И така до ден-днешен, в който винаги някой се опитва да отнеме нечие име.

Тук приказката свършва. И никой никога няма да узнае дали в нея има истина, или е просто приказка – предупреждение за омайната и понякога коварна сила на думите, която може да ни заведе там, където никога не сме желали да бъдем.

А сега да се върнем към досадната реалност.

Днешната ни колективна съдба е решила да продължи живота на „Време разделно“ в нов контекст – едни съвременни хора със средновековно мислене се опитват да отнемат идентичността на други с насилие. Насилието е европейски факт от улиците на Париж, Берлин, Ница, Брюксел и т.н. Насилието над европейците не се изразява само в буквален кръвопролитен тероризъм. То е и в изискването да приемем идентичността на новодошлите, отричащи всякакви женски права – дори и чрез начина на обличане на жените им. Свободата на избор на начин на живот е непозната за тези жени.

Разбира се, срещу тезата ми във Фейсбук веднага наскачаха бранителите на най-елементарно казано политкоректността, с обвинения, че „Време разделно“ е обслужвал комунистическия режим на асимилация на българските мюсюлмани. Да, филмът беше създаден по време на тази срамна страница от българската история и това не е съвпадение. Книгата обаче не е документалистика, а роман. Всеки автор на фикция има право на личен поглед върху които и да било събития от световната история, а още повече върху раните на собствения си народ. И ожесточеното отричане на това фундаментално право на автора на „Време разделно“ е комунистически приом, умело скрит под маската на демокрацията. Ако можеха да го забранят, щяха, но не могат. Ура.

Затова е чудесно и прекрасно, че Брижит Макрон получи точно този подарък. Като жена тя би оценила свободата, която има, и която българките не са притежавали стотици години наред. И досега никой не знае колко от нас са били взимани за секс робини в харемите. Жените са били малко по-важни от добитъка, каква ти статистика за някакви българки, женска рая.

И вчерашната бурна полемика потвърди предстоящото значение на този роман в контекста на бъдещето на Европа. И никакви клики, клюки и клоаки от нов тип няма да могат да му попречат. Прекрасно е и че всички подобни образувания си отиват, а литературата остава въпреки тях и въпреки отлитащите като миг политически конюнктури.

Затова и моят съвет към четящите този текст е: четете книгите, за които ви казват да не четете. Четете всичко, срещу което има подобна яростна съпротива, за да си изградите мнение сами. Не вярвайте на никакви авторитети освен на личното си критично мислене и вкус. Когато се съмнявате в преценката си, търсете различни източници на информация и източници, които си противоречат. Само по този начин ще знаете кое е относителна истина и кое не. Истината повече от често е различна за всеки. И не позволявайте на никого да ви казва, че нещо, което харесвате, не е добро според неговата преценка. Най-важната преценка за литературата, която ви харесва, е като личните решения за живота ви – взимайте ги сами и не се извинявайте за тях никога, освен ако не вредят на други хора.

Четете и живейте без извинение. За да имате име и никой да не може да ви го отнеме.

Всичко от Милена Фучеджиева в „Площад Славейков“