Коледа на женските ти рамене

Пет часа сън. Ставане в обичайното декемврийско тъмно и лягане задължително поне час след полунощ. И така от поне седмица преди празника. Врязваш се в сутрешния трафик с нахалството на тийнейджър и докато висиш по градските светофари в ранното задръстване, подреждаш задължителностите за деня.

Направила си огромен списък от неща за неотложно правене, който отговорно си поверила на студената, технологична памет на телефона си. Пак там, понеже си умно и съобразително момиче, си си водила записки през цялата година кой от близките ти за какво си мечтае. Сега е моментът да се впуснеш в маратона по сбъдване на тези малки, материални мечти, които ще превърнеш в коледни подаръци.

Междувременно, докато Коледата виси със страшна сила над женските ти рамене, които трябва безпрепятствено да я пренесат от червена дата в календара до понятието „незабравим домашен празник“, се налага да изпълваш със смисъл всичко останало, което така или иначе си е твое: децата, кариерата, приятелствата, хобитата. И мъжа, разбира се. На когото някак по определение не можеш много да разчиташ да тича до теб в предколедния бяг – не, че не му се иска на човека, ама в най-добрия случай и той оре дълбоко на професионалната си нива и по мъжки оставя уюта да бъде твоя тема. В по-лошия случай просто в момента отсъства от живота ти – да бъде без мъж до себе си за по-кратък или по-дълъг период се случва почти на всяка съвременна жена. Когато аз съм изпадала в този род самотност, горчивината от нея ме е превръщала в относителен циник, затова и си имам име за нея – безмъжие.

По празници безмъжието е особено болезнено. Около Коледа пък е направо стъпка към депресия. Затова и самотните добри момичета по-истерично и всеотдайно се впиват в предколедната треска – всичко трябва да е безупречно за празника, за да може сред пожеланията да се вмести и най-личното – това за любов. Нали, любовта се заслужавала, казват. Пък жените по принцип обичат да си заслужават щастието – иначе, когато им е дадено без усилие, им се струва, че е твърде чупливо, за да остане цяло за дълго време. Нещо като пазената през поколения стара семейна ваза, за която се грижиш през целия си живот и престрадваш всяка драскотина, появила се на историческата ѝ родова снага.

Коледата е раждане. А раждането, поне в онази най-физическа част, си е женска работа. Започва отдалече и продължава дълго. Боли сладостно и тази болка те възвисява. Така спокойно и „по мъжки“ я приемаш. В и без това претоварения ти като циганско магаре делник Коледата тихо и свято се е настанила и очаква да я направиш вълшебна. Както всяка година започваш подготовката за нея с онзи вътрешен възторг, с който се зареждаш преди семейни празници. Никога не оспорваш нито едно от чудесата от храброст, които трябва да извършиш в предколедните дни, защото така си знаеш от малка. Така правеше и майка ти, и баба ти, и техните майки и баби. Сега така трябва да правиш и ти. Това е положението. И въпреки истерията и преумората, е някак сладостно хубаво.

Когато бях дете, Коледа се празнуваше тайно. Социалистическият режим беше облякъл датите около нея в ежедневно безличие и в стратегията по елиминиране на празника се включваше преднамерена и пресилена служебна заетост – да не ти остава време да мислиш за духовни „глупости“. Въпреки това обаче Коледа се случваше. Мълчаливо се превъплъщаваше в конкретика – нечетният брой постни ястия на масата, запалената свещ, греяната ракия, содената питка с паричка в нея, семейството около всичко това. Вкъщи на Коледа също получавах подарък, но той играеше ролята на подгряващата банда на рокконцерт – беше малък и не така впечатляващ. Родителите ми твърдяха, че той се дава от Дядо Коледа, когото от горчив детски коледен опит аз определих като далеч по-стиснат от ларж Дядо Мраза. При всички обстоятелства обаче празникът си беше празник – тих, наш, тогава притеснено свят, но жив. И да, дължеше се изцяло на майка ми. Така, както днес се дължи изцяло на мен. И както един ден ще бъде мисия на дъщерите ми.
Дотук с поезията.

Оглеждам се около себе си, сега, в края на 2017-а година, за да видя предколедните чудеса, които близките ми жени извършват. Две мои приятелки се прибират от другите си домове по света тук за празника. Аз, в известен смисъл, също съм от тази категория. Връщането у дома за Коледа е по-специално от всички други прибирания и осъзнаваш това всеки път, когато летиш към къщи. По подаръците, които си оставила да купиш от летището, коледните едни и същи песни, които те преследват от единия край на земното кълбо до другия, който наричаш родина, дори по аудиторията на борда на самолета, която ти е някак по-родна и мила от обикновено.

Имам приятелка, която с години купуваше от парижките битпазари всякакви коледни красоти, за да ги подреди красиво в родопската си къща. Все се шегувам с нея, че един ден напълно ще отчая археолозите, когато след векове в разкопки открият личните ѝ артефакти. И понеже никога няма да им дойде наум, че цялата тази архаична смесица на предмети с различно родословие, които съжителстват заедно баш в Родопите, се дължи на една жена, ще обявят я велико преселение на народите, я стогодишна война, я световен търговски бум. А то – хобито на моята приятелка! Ей така се объква световната история, казвам ви. И е вярно, че в основата на големите събития винаги стои по една жена – ето обаче – не непременно по онзи библейски обвинителен начин.

От близо седмица се опитвам да се видя с част от приятелките си. Около Коледа обаче си знам, че е почти невъзможно. Други две от тях посрещат гости. Към домовете им от три краища на света се спускат цели нови генерации, които тя следва да превръща в род. И да и създава съответната им обща родова памет. Няма как да я откъсна и за половин часово кафе – на два пъти просто мернах колата й из софийските улици. Профучава като снежна виелица между пиковите точки на града – летище – дом – магазин – автогара – дом – пазар – гара – дом… До нея в колата стоят развеселени роднините, а тя грее зад волана, въпреки трескавото следване на пътния график на посрещането и настаняването им.

Онзи ден някак успяхме да се организираме с три други мои любими жени да се видим. Едната дойде с едночасово закъснение заради трафика и тържеството на детето в училище. Изпи чашата вино като аспирин при настинка – припряно и седнала на ръба на стола в предстартова треска. В графика ѝ имаше още ‘нам колко си задачи, едната от които беше да се намерят… дрянови клонки с много пъпки. Къде да ги търси я посъветва втората, която пристигна с неизброимо количество торби, които висяха от всичките ѝ пръсти. Беше изорала града пеша, за да отиде до набелязани от месеци специални магазини, от които да купи подаръци. След срещата ни щеше да отпраши в съвсем протиоположна на дома ѝ посока, за да ѝ ги били опаковали красиво. Третата ни очакваше всички. Беше подранила, защото предколедното пиене на глювайн точно тази година е едно от малкото празнични събития в живота ѝ. Докато полека го сърбаше, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Не толкова от топлината на напитката, колкото от онова безмъжие, за което ви говорех в началото. Разводът виси тежко сред преживелиците ѝ от тази година, която ще е първата в нова конфигурация – тя и децата. Коледа, в която четвъртият стол на масата ще остане празен, а тази празнота не бива да се превръща в болка за никого. И ние, останалите, докато пресмятахме колко минути още можем да останем, за да не провалим предколедните си тичания, трябваше да ѝ помогнем за това…

Най-баналното, което можеш да кажеш за Коледа, е че е равносметка. Ама тя наистина е. Затова е и доказателство, че баналностите са необходими, понеже са свидетелство за достоверност. Коледата е от женски род. Преживява се чувствено, не рационално – така, както женската природа претворява света. В нея хармонично съжителстват делничността и магията. Всяко материално нещо носи повече и по-дълбок смисъл около тази дата. Символите са наоколо и вълшебно осмислят дори най-безличните съвременни задължителности – чакането в трафика се превръща от само себе си във време за мислене. Досадната коледна песен ти е скъпа, защото ти припомня миналата, по-миналата, по-по-миналата Коледа или някоя от детството. Чистенето е раздяла с натрупването на негативности. Подреждането е създаване на хармония с космоса. Готвенето е празнуване на живота. Подаряването е сбъдване на мечти. Дори мислите и пожеланията – хаотични, плахи и конкретни или гигантски, налудничави и смели – стават пророчества. И някъде там, в бъдещето, което не виждаме, но така добре усещаме с женските си души, се случват.

Вярвам в това така, както малките деца вярват в Дядо Коледа – без въпроси и без снежинка съмнение. Сигурно защото Коледа е жена. Също като мен.