Коледен подарък за душата

Преди повече от 30 години бях ученичка от много бедно, работническо, провинциално семейство, със своеобразен етнически произход. В моята роднинска среда нямаше дори един човек, който да е завършил университет. За голям късмет баща ми някак си беше успял да ми внуши, че аз мога всичко и таванът ми е някъде в небесата.

Та тогава, с една приятелка от гимназията, с която имахме трудна (и незавършила с хепи енд) „любов“, се готвехме една друга за университета. Четяхме в градската библиотека, правехме си разработки, пишехме сами конспекти на собствени теми. Нямахме частен учител, който да ни води през издялани клишета.

Поради което не просто прочетохме всички автори по списъците, до детайл, но и знаехме наизуст кой критик в кого е „специализирал“, коя ключова дума ще натисне „звънеца“ и покаже супериорно (но деликатно) знание и контекст, и пр.

Поради специфичния си подход по библиотеките и свръхамбициозния разбор бяхме попрочели и нещо друго. На 17 години знаехме, че голямата идваща звезда и талант на нашето поколение е някой си Деян Енев, който вече пишеше и публикуваше – първо в „Родна реч“ (май), а после и на други подобни места. Бяхме го чели, бяхме наясно с осъзнатия му дар и вече предопределената му от литературния естаблишмънт шанца.

(N.B. Той е по-голям от нас с известни години. Сори, но аз съм жена и държа да изтъкна това.)

Деян Енев беше неоспорим, недвусмислен, признат още от ученическата скамейка, буквално набеден автор. Който вероятно е трябвало да носи още от средношколската си скамейка товара на официализираните очаквания да бъде литературен фаворит в епохата на гниещия соц, за който тогава въобще не подозирахме, че е влязъл във финалната си фаза.

(N.B.2 Нашата система с приятелката проработи, забихме високи оценки на изпитите и ни приеха с овации в каквото си искахме в СУ.)

Докато изплувам в София и преодолея собствените си демони, изпуснах случая „Деян Енев“ от полезрението си. Периодически съм попадала на негови текстове и статии и в повечето случаи съм ги избягвала буквално преднамерено. Явно ме е яло червейчето на предубеждението срещу литературния „принц“. Вероятно и съм се чудила дали някога е достигнал тавана на собствения си талант или го е „пометнал“ по пътя, жертва на гнилия преход и ужасни житейски обстоятелства.

Сега завърших „Ези-тура“. И си дадох сметка, че имам свободата, сигурността в себе си, за да се запозная с автора Деян Енев.
Това е един от мъдреците на съвременната българска литература. В тази малка книжка от под 100 страници, в която най-дългият разказ е 5 страници, а повечето са под 30 реда, откривам един старейшина по изказ, образност, малки детайли и големи теми. Да не говорим, че опознавам един добър и горчив човек, въпреки че вероятно никога няма да имам честта да го срещна лично.

Естествено, не мислете, че всеки малък текст е идеален. „Абитурентката“ ме разочарова на общия фон. „Джанго“, „Североюг“ , „Кармен“ (и почти всички други) ме възхитиха. Замислих се, че тази Коледа аз лично мога да разиграя на живо „Кармен“ и да повикам „Бърза помощ“, защото ще полудея, ако… (моля, прочетете си го сами).

Няма нужда да се пише каквато и да е „критика“ за съвременен български класик. Неудобно е. Нелепо. Ненужно. Защото Деян Енев пише това. Не е предал таланта си.

Тази книжка за мен изигра ролята на разказите на О’Хенри в предколедната нощ, само че с голяма лъжица тъга и български реализъм.

Ужасно съжалявам, че издателството (“Сиела“ в конкретния случай) не са направили няколко важни неща. Тази книжка може и би трябвало да бъде продавана като малка коледна библия, в известен смисъл като шевьовър на съвременната българска словесност. (В някои от текстовете търсих под свещ и не можах да намеря и една излишна дума. Всеки от тях изгражда пълноценен собствен свят, дори и да е с общо 300 думи). Би трябвало и да се срамуват от ужасната буквалистична и неинтересна корица, която са направили. Тази книжка изисква друга хартия, интимен формат, визуално послание, което поне малко да те подготви за картините вътре.

Да не говорим за по-големия проблем, че подобен красив ум трябва да тече от медиите в тези глупави и грозни времена. Ама не, къде ти ще се вреди от пяната…

П.С. И да. Срещнах в тази книжка кого ли не по улица „Раковски“. Даже срещнах и себе си като по-млада, във времената, когато нямах софийско жителство, а „Будапеща“ и „Прага“ бяха най-лъскавите заведения на столицата…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.