Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Коледен поздрав към циганина Мъри

Снимка: Румен Добрев - Коледен поздрав към циганина Мъри

Снимка: Румен Добрев

Когато не влязох за втори път в университета, пак се наложи да бачкам. Това беше през далечната 1982 г. Тогава, за да можеш да кандидатстваш и на другата година, трябваше да имаш 8 месеца трудов стаж. Започнах работа в завод „Комуна”.

С циганина Мъри бяхме в началото на „производствената верига” в цеха. Напичахме върху пещта едни метални кутии и после с ръчната преса им занитвахме бакелитови тапички. Мъри беше усъвършенствал всяко движение като факир. Знаеше точно колко нажежени кутии може да отнесе от пещта до пресата, носеше ги с такава патетика с таблата, както келнерът в някой скъп ресторант ще сервира „специалитета на заведението”, знаеше точно колко да бъде силен натискът с рамото на пресата върху кутията, за да се занити бакелитовата тапичка, без да се спука. Целият цех чакаше нашата заготовка. Нямахме право на грешки и брак, нямахме време да изпушим и една цигара. Почивахме си чак на обяд, когато с Мъри отивахме до близката бакалия, купувахме си салам, хляб и бира, сядахме на някой бетонен бордюр, нарязвахме салама върху амбалажната хартия и започвахме да обядваме.

Сетне палехме цигари, отпивахме от бирата и още известно време си бърборехме. Бирата ни развеселяваше. Мъри започваше да ми разправя какво се случва с жена му всяка вечер, след като той изпие редовната си бутилка мастика, понякога ми разправяше за боксовия си мач, на който спечелил трето място на градските състезания в София. От бокса пострадала дясната му ръка, затова спрял да играе. Той наистина не можеше да вдига дясната си ръка по-горе от рамото, но това не му пречеше да е факир на пресата. По едно време решихме да ме учи на цигански и той ми преподаде през обедните почивки няколко урока. Аз пък му обяснявах някои по-сложни български думи, които не беше чувал. Мъри можеше да чете, но слабо. Трябваше да си движи пръста по редовете. Това не му попречи да прочете един цял мой разказ, разказът беше за тигрицата Живка в Зоологическата градина и да поиска да му обещая, че когато издам първата си книга с разкази, непременно ще му я подаря. Аз му обещах.

Една ноемврийска сутрин Мъри доведе в цеха дъщеричката си, преди да я изпрати в близката детска градина. Върху смолистата косичка на момиченцето бяха кацнали две пластмасови калинки с ластичета и то смешно въртеше големите си, зеленикави като мушмули очи, докато разглеждаше огромния цех с жужащите на тавана му тръби на луминисцентните лампи.

Франциско

Сетне с Мъри се захванахме за работа. Но малко по-късно в цеха влетя партийният секретар на завода, каза да преустановим работата, донесоха отнякъде един телевизор, пуснаха го и ни наредиха да гледаме погребението на генералния секретар Леонид Брежнев, което се излъчваше пряко от Москва. Ние с Мъри бяхме най-отзад в импровизирания киносалон и понеже така и така не виждахме нищо, по едно време се измъкнахме и отидохме до бакалията. Взехме си бири и седнахме на бордюра. Още не знаехме, че от този ден започва „началото на края”. Не знам дали с късна дата това мое бягство може да се брои като проява на дисиденство.

В края на седмицата след работа с Мъри ходехме в кръчмата „Сивият кон”. Току-така някой да отиде и да седне в тази кръчма не беше за препоръчване. Мезето от кървавица се режеше направо върху дървените маси, а после ножовете, с което бе нарязано мезето, се забравяха отгоре. Ракията в юзчетата беше „синджирлийка” и две-три юзчета само бяха достатъчни, за да поискаш да прегърнеш целия свят. А след още едно юзче се появяваше желание да поправиш „кривиците” му. Някои от ножовете се забиваха върху дъските и дълго-дълго вибрираха и страшно прозвънваха сред обелките от кървавицата. Добре че всички в кръчмата знаеха Мъри и старата му слава на боксьор.

Веднъж Мъри ме заведе на циганска сватба в Западния парк. Сватбата беше в една огромна шатра. Към полунощ разчистиха една от дългите по трийсет метра маси и отгоре се качиха да танцуват две-три много красиви момичета. Мъри ме поглеждаше отвреме-навреме с нескрита гордост от красотата на момичетата от своето племе.

На другата година моите 8 месеца изтекоха и напуснах завод „Комуна”. През следващите трийсет години видях Мъри всичко на всичко два пъти. Единият път беше в началото на деветдесетте, видях го да се върти край едно младо момиче, което продаваше цветя на площад „Славейков”, той гордо ми представи дъщеря си, а после хлътнахме в близката бирария и бързо надигнахме халбите с бира, за да прекрачим по-лесно през изтеклото време. Когато бръкнах в джоба да плащам, Мъри ме изпревари и размаха пет лева. „Аз ще платя бирите. Ей го, взех от дъщерята.”

Вторият път беше преди няколко години, около Коледа. Вървях пеш по улица „Деде Агач”, видях циганина, който рови в контейнера за смет, отминах, но нещо ме накара да се обърна. И циганинът се беше обърнал и ме гледаше.

– Мъри, ти ли си? – казах.

– Аз съм.

Изпушихме на крак по цигара, аз бръкнах в джоба си да му дам някой лев.

– Вземи ги, за празниците, да се почерпиш.

Мъри категорично отказа. Усмихна се със своята малко крива боксьорска усмивка, посочи с глава контейнера и каза:

– Изкарвам. Немай грижата.

Сега си давам сметка, че дори не знам цялото му име, само това „Мъри”. Но ако внуците на Мъри, дано да е жив и здрав, ползват интернет, нека да знаят – този текст е един коледен поздрав към циганина Мъри, техния дядо. Циганинът, който ме учеше на цигански думи. А аз него – на български думи.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах