Коледното чудо зад един барикадиран път

Настана онова време от годината, в което уютът вкъщи е в хaрмония със студa навън. Усещaнето зa Коледa у всеки от нaс постaвя въобрaжaеми гирлянди нa сивите и мрaчни пейзaжи; очaквaнето нa предстоящите празници дописвa и атмосферата в „Снежен пух“, разказ на Тобаяс Улф, чaст от сборника „Нашата история започва“ нa изд. „Кръг“. Улф, считан за майстор на късия разказ, рисува коледното чудо, което зaтопля отношенията между отчуждени син и баща така, че успявa дa спре и снежната виелица навън.

Разказът е предостaвен от изд. „Кръг“, преводът е на Нина Руева.

Снежен пух

Точно преди Коледа баща ми ме заведе на ски в Маунт Бейкър. Наложи му се да се пребори за привилегията на компанията ми, защото майка ми все още му бе сърдита, че по време на последното си посещение ме бе замъкнал тайно в един нощен клуб да гледа Телониъс Монк.

Той беше непреклонен. Обеща с ръка на сърцето да се грижи добре за мен и да ме върне вкъщи за вечеря на Бъд­ни вечер, и тя отстъпи. Но докато напускахме хижата онази сутрин, заваля сняг и в този сняг той забеляза ня­какво рядко качество, заради което реши, че сме длъжни да се спуснем още един последен път. Спуснахме се още няколко последни пъти. Той беше безразличен към безпо­койството ми. Снегът се въртеше около нас в ожесточе­ни, ослепителни вихри и съскаше като пясък, но въпреки това ние карахме ски. След като лифтът ни закара отново до върха, баща ми погледна часовника си и каза:

– Да му се не види! Този път ще трябва да е бързичко.

Вече не виждах пистата. Нямаше смисъл да опитвам. Залепих се плътно за него, правех каквото правеше той и някак си се добрах до подножието, без да изхвърча от някоя скала. Върнахме ските и баща ми сложи вериги на остин-хилито, докато аз се поклащах от крак на крак, плясках ръкавиците си и бленувах да съм си у дома. Пред­ставях си цялата обстановка там. Зелената покривка, чиниите с празнични шарки, червените свещи в очакване да бъдат запалени.

На тръгване минахме покрай един ресторант.

– Искаш ли супа? – попита баща ми. Поклатих глава. – Закопчай се. Ще те заведа навреме. Нали така, докторе?

Очакваше се да отвърна: „Точно така, докторе“, но не казах нищо.

Един щатски полицай ни помаха по-надолу, точно на излизане от курорта, където чифт магарета за рязане на дърва блокираха пътя. Той се приближи до колата ни и се наведе към прозореца на баща ми с побеляло от студа лице, с полепнали по веждите и пуха на якето и шапката му снежинки.

– Не ми казвайте – заяви баща ми.

Полицаят му каза. Пътят беше затворен. Можеше да разчистят, можеше и да не разчистят. Бурята изненада­ла всички. Трудно било хората да се размърдат. Бъдни ве­чер. Какво да се прави.

Баща ми подхвана:

– Вижте. Говорим за десетина-петнайсет сантиме­тра. С тая кола съм минавал при много по-лоши условия.

Полицаят се изправи. Лицето му не се виждаше, но го чух.

– Пътят е затворен.

Баща ми седеше с ръце върху дървения волан, потри­вайки го с палци. Дълго време стоя загледан в барикадата. Явно се опитваше да смели ситуацията. После благодари на полицая и със странна предпазливост, като на стара дама, обърна колата.

– Майка ти никога няма да ми го прости – отбеляза.

– Трябваше да си тръгнем сутринта – обадих се аз. – Докторе.

Той не ми проговори повече, докато не се настанихме в едно сепаре на ресторанта и зачакахме бургерите си.

– Тя няма да ми прости – повтори. – Разбираш ли? Ни­кога.

– Предполагам – отвърнах, макар че нямаше нужда от предположения. Тя нямаше да му прости.

– Не мога да го позволя. – Баща ми се наведе към мен. – Ще ти кажа какво искам. Искам всички ние да бъдем заед­но отново. Ти искаш ли го?

– Да, сър.

Той чукна брадичката ми с кокалчетата си.

– Това е всичко, което имах нужда да чуя.

Когато се нахранихме, той отиде до платения теле­фон в задния край на ресторанта, после пак се върна при мен в сепарето. Реших, че се е обадил на майка ми, но не ù е дал отчет за положението. Той отпиваше от кафето си и зяпаше през прозореца към празния път.

– Хайде, хайде – говореше, макар и не на мен. След мал­ко го повтори. Когато полицейската кола мина покрай нас с просветващи фарове, той стана и остави малко пари върху сметката. – Окей. Vamanos*.

Вятърът беше утихнал. Снегът падаше право надолу, вече по-лек и по-слаб. Излязохме от курорта – точно до барикадата.

– Премести я – нареди баща ми. Като го погледнах, той подвикна: – Какво чакаш?

Излязох и преместих едното магаре встрани, после го върнах, след като той мина. Отвори ми вратата.

– Сега си съучастник – заяви. – Заедно ще ни опанди­зят. – Даде на скорост и ме изгледа. – Шегичка, синко.

Щом потеглихме по първата дълга отсечка, аз загле­дах пътя зад нас, за да видя дали полицаят не ни е послед­вал. Барикадата изчезна. После нямаше нищо друго, освен сняг: сняг на пътя, сняг, разпръскван от веригите, сняг по дърветата, сняг в небето и нашата следа в снега. После се обърнах напред и изпаднах в шок. Пред нас не се виж­даше никакъв път. Баща ми газеше девствен сняг между два реда високи дървета. Той си тананикаше „Звездите падаха над Алабама“. Усещах как снегът опира в пода под краката ми. За да спрат да ми треперят ръцете, ги закле­щих между коленете си.

Баща ми изсумтя замислено и заяви:

– Никога не опитвай това сам.

– Няма.

– Сега го казваш, но един ден ще вземеш книжка и после ще решиш, че можеш да направиш всичко. Само че това няма да можеш да го направиш. Трябва ти, не знам – опре­делен инстинкт.

– Може би го имам.

– Нямаш го. Имаш си силните страни, разбира се, но не и това. Споменавам го само защото не искам да оставаш с впечатлението, че е нещо, което всеки може да напра­ви. Аз съм страхотен шофьор. Това не е добродетел, раз­бираш ли? Просто е факт, и то такъв, с който трябва да си наясно. Разбира се, трябва да се отдаде дължимото и на тази стара таратайка. Няма много коли, с които бих опитал това. Слушай!

Заслушах се. Чувах шляпането на веригите, отривис­тото стържене на чистачките, мъркането на двигате­ля. Той наистина мъркаше. Старата таратайка си беше почти нова. Баща ми не можеше да си я позволи и все обе­щаваше да я продаде, но ето че тя още си беше тука.

– Къде мислиш, че отиде онзи полицай? – попитах.

– Достатъчно топло ли ти е?

Той се протегна и усили струята на парното. После спря чистачките. Нямахме нужда от тях. Облаците се бяха прояснили. Няколко рехави, перести снежинки се за­реяха в попътната ни струя и бяха пометени. Дърветата останаха зад нас и ние навлязохме в широко снежно поле, което известно време се точеше равно, а сетне рязко се килна. Оранжеви колове бяха забити на интервали в две успоредни линии и баща ми направляваше колата между тях, макар че бяха достатъчно раздалечени един от друг, за да оставят значителни съмнения в съзнанието ми от­носно това къде точно е пътят. Баща ми пак затананика, като надипляше малки безсмислени звуци около мелодия­та.

– Добре тогава. Какви са силните ми страни?

– Не ме карай да почвам – отвърна той. – Ще ми отне­ме цял ден.

– О, така ли. Кажи поне една.

– Лесна работа. Винаги мислиш напред.

Вярно. Винаги мислех напред. Бях момче, което си дър­жеше дрехите върху номерирани закачалки, за да осигу­ри удобната им ротация. Тормозех учителите си за до­машни работи далеч преди крайните срокове, за да мога да си правя графици. Мислех напред и точно затова зна­ех, че ще има други полицаи, които да ни чакат в края на пътуването, ако изобщо стигнехме края му. Това, което не знаех, беше, че баща ми щеше да се измъкне ловко от тях – той не пееше „Елхови лес“, но почти така звуче­ше – и да ме прибере вкъщи за вечеря, купувайки си още малко време, преди майка ми да реши да се разделят окон­чателно. Знаех, че ще ни хванат; примирих се с това. И може би по тази причина зарязах унинието и започнах да се наслаждавам.

Защо не? Това беше неочаквано преживяване. Като да си в скоростна лодка, само че по-хубаво. С лодка не можеш да се спускаш по надолнище. А то цялото беше за нас. И продължаваше да приижда – отрупаните дървета, непре­къснатата повърхност на снега, внезапните бели просе­ки. Тук-там виждах загатвания за пътя, канавки, огради, колове, макар и не толкова много, че да открия сам посо­ката. Но и не ми се налагаше. Баща ми шофираше. Баща ми – на четиресет и осем, разчорлен добряк, разорен от­към чест, зачервен от увереност. Беше страхотен шо­фьор. Изтъкан от решителност, лишен от всякакво коле­бание. Такава ловкост зад волана, толкова умела работа с педалите. Всъщност му имах доверие. А най-хубавото тепърва предстоеше – остри стръмнини и завои, невъз­можни за описване. Освен може би да го кажем така: ако не си карал през пресен снежен пух, не си карал изобщо.

* Хайде (исп.) – Бел. прев.