Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Георги Марков срещу колективния фалш

Сборник с негови есета ще бъде представен на 1 март, когато писателят-дисидент би навършил 90 (откъс)

Представянето на „Колективният фалш“ е на 1 март в Нов театър – НДК от 18 ч. Снимка: Площад Славейков - Георги Марков срещу колективния фалш

Представянето на „Колективният фалш“ е на 1 март в Нов театър – НДК от 18 ч. Снимка: Площад Славейков

На 1 март Георги Марков би празнувал 90-ия си рожден ден. Можем да си представим как би протекъл този ден за него, как би посрещнал 10 ноември 1989 г., би ли влязъл в политиката, какви книги би написал междувременно… Истории от живот, който не се е случил. Неговият свършва на 49 през 1978-а, убит от „българския чадър“. На 1 март 2019-а тържеството ще бъде без него, но с някои негови есета в сборника „Колективният фалш“, издадени от „Рива“.

Поместените текстове в томчето са четени от своя автор по радио „Дойче Веле“ и радио Би Би Си в периода 1971 – 1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път. Съставител на книгата и автор на бележките в нея е Тони Николов.

„Есетата на Георги Марков – плод на съвест и талант, на идеята, че човекът не е онзи анонимен епизод, до който неведнъж го свеждат в историята. Памет за страданията през времето, когато властват „абсолютното нищо“ и „безименната пустота“, както го дефинират двама от големите ни поети. И заедно с това есетата са питането на Марков, отколе измъчвало човешкия дух: „Какво съм аз? Какво да правя? В какво да вярвам и на какво да се надявам?“… Те са разказ за човека, когато са преградени пътищата към спасението, но и за човека, поел риска да ги прехвърли, за да съхрани достойнството си“, обобщава в послеслова философът Божидар Кунчев.

Предлагаме Ви едно от есетата в сборника, посветено на Веселин Андреев (1918 – 1991), поет и писател, партизанин от отряда „Чавдар“, по-късно политкомисар на бригадата, членове на която след държавния преврат от 1944-а влизат в ръководството на Народната република. Преди текста за „другаря Андро“ Георги Марков разказва за възхода на мемоарната литература в тоталитарните години.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„След Девети септември 1944 г. сякаш приемствената нишка на българските мемоари бе прекъсната с нож. Като че някаква супервластна сила заповяда на хората да не си спомнят нищо и да не се опитват да излагат спомените си черно на бяло. Някой искаше да откъсне цял народ от миналото му, а заедно с това – да ликвидира историческите истини и залее с катран цялата нова история. Цялото българско минало бе обявено за забранена територия, в която от време на време само можеха да се хвърлят камъни“, пише Георги Марков в есето „За изневеряващата памет на авторите на мемоари“.

За какво ли са умирали?

Имах достатъчно основания, за да прочета мемоарната книга на Веселин Андреев „Умираха безсмъртни“, въпреки че за подвизите на партизанската бригада „Чавдар“ бяха написани повече книги, отколкото за което и да е друго подобно явление в най-новата българска история. Не съм сравнявал, но имам впечатлението, че дори спомените и мемоарите за Априлското въстание са по-малко на брой от тези за бригадата „Чавдар“, което, предполагам, би накарало мнозина да се усмихнат. Разбира се, съществуването на такова мемоарно разточителство от страна на бившите „чавдарци“ е обяснимо с това, че партийното и държавно ръководство в България през последните двадесет години се отъждествява в най-голяма степен с бригадата „Чавдар“. Събитията, разказани във всички тия книги – от най-ранните (тези на Желязко Колев) до най-късните (тези на Добри Джуров), са горе-долу едни и същи, с приблизително едни и същи действащи лица, така че онова, което би могло да поддържа любопитството, си оставаше различният поглед на всеки автор. В този смисъл мемоарите на един от главните герои, а именно политкомисаря на бригадата „Чавдар“ Андро – Веселин Андреев, или според кръщелното свидетелство – Георги Георгиев, представляват интерес.

Но моето голямо любопитство беше към самата личност на Веселин Андреев. В течение на повече от 25 години, откакто името му стана известно в България, той си създаде репутацията на своего рода особняк, чието противоречиво поведение неведнъж объркваше и приятелите, и враговете му. Смятам, че онези, които познават Веселин Андреев, не биха могли лесно да го поставят в определена категория – било като човек, било като общественик, било като писател. За разлика от мнозина негови партньори в днешния български обществено-културен живот, като Георги Караславов, Георги Джагаров, Богомил Райнов и други, чието вътрешно и външно отношение към действителността е напълно ясно, между партийна принадлежност и гражданско поведение съществува голяма хармония, Веселин Андреев, изглежда, премина през някаква драма. Израз на тази драма са тези противоречиви и понякога съвсем енигматични моменти в живота и в творчеството му.

През времето на войната той е комунистът фанатик, политическият комисар Андро, чието непоколебимо партийно верую внезапно рухва, когато научава, че собственият му брат, учителят му по комунизъм, е един от милионите нещастници, ликвидирани от Сталин в СССР. По свидетелства на очевидци Андро е толкова смазан от тази новина, че за малко не напуска партизанското движение. Но… това огромно сътресение не му попречва след Девети септември да стане един от най-ярките проводници на сталинската политика в ликвидирането на старата българска култура. Той е едно от няколкото най-предани на Димитров – Червенков момчета, заема важни постове в културния свят, издава очерците си под заглавие „Има на света Москва“ (вероятно забравяйки паметта на брат си). Пак по време на партизанските години и непосредствено след тях той създава своите „Партизански песни“, които говорят за безспорен поетичен талант. Но във всички последвали години, та до ден днешен, той не успя да напише нито ред, който да доближи поетичната сила на стиховете му. Това накара едни да помислят, че поетът във Веселин Андреев мистериозно се е самоубил, а други да шушнат, че всъщност него никога не го е имало, тоест „Партизанските песни“ принадлежат на някой друг. Въпреки че в историята на литературата почти няма случай, когато един поет с такова изявено начало внезапно да престане да пише стихове, аз смятам, че точно това е станало с Веселин. За мен поне няма съмнение, че „Партизански песни“ са негови, което само подсилва мистерията с изчезването на поетичния му талант. Какво стана с поета Веселин Андреев, беше в течение на много години шлагерният въпрос, задаван и от писатели, и от читатели.

Обяснението може да е много просто, но досега поне никой не се е сетил за него, нито пък сам Веселин се опита да обясни нещо. За дълго време той не написа друго освен проза, чиито художествени качества, съвсем обективно казано, са равни на нула. „Партизански разкази“, „В Лопянската гора“ или разните вестникарски прояви са много далече както от сериозната литература, така и от стиховете му. Същевременно в общественото му поведение настъпиха подобни трудно обясними противоречия. От верен сталински воин и привърженик на култа към личността, след 1956 г. Веселин Андреев се опълчи срещу хората, които оглавиха културния фронт, този път от позициите на невероятен демократ.

Известна е активната борба на Веселин Андреев срещу Георги Караславов и впоследствие срещу Георги Джагаров. Сам аз ръкоплясках на речта на Веселин на писателското събрание на 12 април 1968 г., когато той се обяви против линията на Централния комитет на партията. Настъпи време, когато Веселин Андреев беше сочен за един от водачите на демократичното движение вътре в самата партия, за един от блюстителите на истината, за човек, който е верен на съвестта си. Подобен скок от краен култаджия към явен демократ не е изолирано явление в българската действителност. Пак през тази 1968 г., при празнуването на своя 50-годишен рожден ден в Пирдоп, Веселин произнесе слово (което аз цитирах в моите „Задочни репортажи“), където той пропусна да благодари на партията и на нейния пръв ръководител и бивш чавдарец – Тодор Живков. Десет години по-късно, на своя 60-годишен рожден ден, по много странно съвпадение Веселин Андреев произнесе същата реч, но в нея (знаменателно) добави двете липсващи преди благодарности. Не зная дали в резултат на това той беше удостоен с най-високите държавни звания и награди, или пък речта беше в резултат на удостояването. Както и да е, аз бях малко изненадан, защото, както вече съм разказал, бях на вечеря с първия човек на страната, когато той и другите чавдарци нарекоха Веселин „предател“ и говореха, че трябвало дори по това време (1968 г.) да му се потърси сметка. Как точно са се развили нещата през тези десет години, за да се замени заплахата „куршум за предателя“ със званието „Герой на социалистическия труд“ – не зная. Но известно указание за новия завой на политкомисаря Андро беше подписът му под резолюцията на Съюза на българските писатели, с която се одобряваше изгонването на Солженицин. Може би Веселин е подписал тази резолюция като странна благодарност към писателя, който дръзна да разкаже за ужасите, преживени от жертвите на сталинизма, включително от Веселиновия брат.

След всички тия идейно-политически салтоморталета човек не може да не полюбопитства да види защо тъкмо сега Андреев се е втурнал към партизанското минало и как го е видял от най-новата си позиция. Струва ми се, че почестите, славата и възобновената любов на партийното ръководство не са успели да закърпят пукнатините, предизвикани от вътрешното раздвоение на героя. Нещо повече, мисля, че пищното външно благополучие, всред което Веселин отново се озова, само е увеличило вътрешните му съмнения спрямо самия него, само е изострило болката от падението. И единственото спасение за него е било да се втурне към онова, което е най-същественото, най-значителното и може би най-достойното в живота му – партизанското минало. Точно това чувство за човек, който отчаяно търси подкрепа и упование в миналото, който възпроизвежда хора и събития, кръв и куршуми с единствената цел да възпроизведе себе си, или по-точно, да намери отново себе си, след като се е загубил във времето. Веселин Андреев вика паметта на мъртвите си другари, вика изпитанията на живите, за да припомни сам на себе си, че той не е това, което е сега, а нещо съвсем различно. Той не може да приеме, че е раболепният функционер, дребната и страхлива душичка, която се е постарала да си осигури собственото благополучие и по този начин превръща миналото в случайност, а болезнено дири в миналото себедостойнството и себеуважението си. С други думи – Веселин Андреев дири Андро!

Но намира ли го?

За съжаление, изглежда, че не само времето, но и много други неща са отдалечили партизанското Средногорие и партизанския Мургаш от конюнктурната писателска маса – почти до невидимост. Пред нас е някаква сладостна носталгична омара, която е погълнала острите линии на върховете, която е заличила ръбатата суровост на конфликти и страдания, която е омекотила яркостта на цветовете и е придала на изпитанията романтична привлекателност. Няма съмнение, че Веселин тръгва към своето партизанско минало с най-искрени чувства, но тъкмо поради това така ярко се е стигнало до бягство от действителността. Струва ми се, че второто действие на пиесата „Веселин Андреев дири Андро“ започва с това, че те са се срещнали и… не са се познали.

Каква огромна разлика между декларативния, на места съвсем ученически патосен речитатив на Веселин Андреев и спокойния, силен и многоцветен разказ на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“! Това сравнение не е мое. То е на Веселин, който не знам с какви илюзии не само сравнява съществуването на партизаните с участниците в Априлското въстание, но има непростимото нахалство да нарича себе си и другите като него „апостолите“. Апостоли на какво? Изглежда, че Веселин Андреев е забравил една малка разлика, а именно: че апостолите, за които разказва Захари Стоянов, се бореха за освобождаването на България от чужда страна, докато „апостолите“, за които разказва Веселин Андреев, се бореха за точно обратното – да поставят Свободна България под властта на чужда държава. Но тъкмо тук, чувствайки се на много хлъзгава почва, авторът прави нещо, което го отличава силно от всички други мемоарни книги на подобна тема. Той почти не споменава Съветския съюз. Може да се каже, че това са мемоари, в които не съветското присъствие, а съветското отсъствие е най-забележително.

Смятам, че Веселин Андреев не е избирал умишлено формата на своите спомени, а е тръгнал към тях съвсем емоционално, при това щедро позовавайки се на множеството издадени по-рано книги на членове на неговата бригада.

Тонът на тази емоционална форма е твърде цветист, той се люлее между революционния екстаз, гнева срещу предателите и врага, болката и отчаянието по дадените жертви, ужаса от изтезанията и зверствата. Но както казах, всичко това е по-скоро декларирано, по-скоро предпоставено, отколкото разказано или разкрито в процеса на разказа. Това е тон на младеж, на бунтовник без особен жизнен опит, който непрестанно дири доказателства да докаже колко права е неговата борба, и не усеща, че всъщност единствената му борба е именно за доказателствата.

Но има една сюжетна линия в мемоарите, където тази младежка емоционалност се пречупва, тонът стихва, свободното преливане от настроение в настроение се сковава и поетичният разказ става… пластичен разказ. Внезапно бързопишещата ръка на поета загубва лекотата си, думите не се леят, а тежко съобразяване ляга върху тях, изсушава ги и ги превръща в клишета. Това е линията на другаря Янко (Тодор Живков), днешния пръв ръководител на режима в България. Тъкмо поради тази разлика в целия стил аз не мога да повярвам на Веселин Андреев, когато той говори за подвизите на другаря Янко. Не зная истината. Може би другарят Янко е взел по-голямо участие в партизанската борба, може би наистина е ръководил бригадата „Чавдар“, може би наистина (както се твърди в СССР) е ръководил цялата съпротива, но фалшът, който идва от описанието на Веселин Андреев, ме кара да се съмнявам в това. Струва ми се, че като в някаква много пошла имитация на Захари Стоянов Веселин Андреев поставя другаря Янко едва ли не в ролята на Бенковски…

Колко странно е всичко това, като си припомня, че преди години, когато питах самия Веселин и други негови близки чавдарци за точната роля на другаря Янко в бригадата „Чавдар“, отговорът неизбежно беше презрително мълчание.

При възприетата емоционална форма на мемоарите декларативността на автора (а може би и омарата на забравата, за която споменах) е подстригала така еднакво отделните образи, че въпреки някои живописни подробности те си остават трудно различими. Това, що се отнася до положителните герои – партизаните. От своя страна враговете също са подстригани – всичките са убийци, изверги, садисти. В огромната дупка между едните и другите сякаш е изчезнал целият български народ. И пак, ако възприемем еталона, който авторът сам е възприел – „Записки по българските въстания“, ние виждаме колко бледо, колко нехудожествено, колко елементарно е описанието на партизанските подвизи.

Трябва да се посочи, че в някаква степен Веселин Андреев се е въздържал от поголовното очерняне на стара България, което е любимо занятие на негови колеги писатели. Тук и там се показва част от действителната България, която е била доста далече от политическите игри на апаши и стражари, от мизерията, нищетата, безизходицата и прочие нескопосани измислици на бедни авторски глави. Тук и там се показва нещо от истинския българин, който винаги предпочита да мисли със собствената си глава, който е чужд на папагалски лозунги, който обича земята си, семейството си, родината си, честта си. Но въпреки това Веселин-Андреевата България принадлежи на партизаните и жандармерията. Човек има впечатлението, че някак животът в страната е спрял и че цялата армия и полиция са се занимавали само с ликвидирането на бригадата „Чавдар“. Действията на тази бригада, които самото военно командване е окачествявало като „кокошкарски“, са предадени чрез възпоменанията на Веселин Андреев едва ли не като битка за бъдещето на България. Колко патетичен е пасажът, в който авторът заявява, че партизанското движение било задържало българската армия да не отиде на Източния фронт! Исторически е напълно ясно и Веселин Андреев знае много добре, че въпросът с българското участие на Източния фронт е бил решен много време преди съществуването на бригадата „Чавдар“… Но ние трябва да приемем, че в един емоционален разказ такива преувеличения са неизбежни, толкова повече че от всяка страница на книгата се появява една голяма въпросителна. Дали Веселин Андреев описва партизански акции, дали привежда косонастръхвателни документи за полицейски зверства, дали разказва за глада и изпитанията на хората, чийто политически комисар е бил, тази въпросителна се появява все по-настойчиво, по-категорично.

За какво е било всичко това? – пита тази въпросителна. За какво Веселин Андреев е бил политкомисар, за какво са страдали и гинали хората, които той е ръководил, за какво е била цялата тази „борба“? Веселин Андреев се бои панически да търси отговора на този въпрос, бои се да надникне отвъд действителните и мнимите подвизи, за които разказва, бои се да се взре по-дълбоко в мъртвите и живите характери и на свои, и на врагове, бои се, защото може би чувства, че ако има куража да отхвърли всичките си самозаблуди и самоизмами, тогава ще види, че образът на другаря Андро, към който той е отправил очи за упование, за подкрепа, е бил нелепа измислица на не особено здрав дух, че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да бъдеш честен, обикновен човек цял живот.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах