Колко безполезно е изкуството на Оскар Уайлд

„Изкуството е напълно безполезно“, пише Оскар Уайлд в увода към романа „Портретът на Дориан Грей“. В 46-годишния си живот ирландският писател, драматург и поет сякаш се състезава сам със себе си да създава безброй афоризми и парадокси, опровергаващи собствените му съждения.

Изкуството на Уайлд в никакъв случай не е било безполезно. От сюжетните му обрати са се учили много от съвременните драматурзи. Репликите на героите му са еталон за сценична реч. Пиесите му са сред най-поставяните в света. И не на последно място – Оскар Уайлд и до днес е гуру на бонвиваните в изкуството на вързването на вратовръзки и шалчета.

Младият Оскар Фингъл О’Флаерти Уилис Уайлд получава забележително домашно възпитание. Още в детството си той има късмета да се запознае с ирландския писател Шеридан льо Фану, автор на готически романи (включително „Кармила“, вдъхновила Брам Стокър за „Дракула“) и чест гост в имението на родителите му.

Когато отдъхва сред природата, тоест отивал в извънградската вила на баща си, който бил достатъчно богат, че да се занимава с филантропия, Оскар часове наред си общува с бъдещия писател Джордж Мур. Сега той не е от най-известните имена в литературния свят, но през втората половина на 19 век е плодовит автор на афоризми и запалва младия Уайлд по този жанр.
Оскар попива всичко като гъба. При това не само вербалните каламбури, но и чисто лингвистичните умения на Джордж Мур.

Езиците се отдават на Оскар повече от всичко друго, а най-голяма слабост има към древните. Затова, докато учи за античността в престижния дъблински колеж Тринити, той овладява до съвършенство латински и старогръцки. Студентът е запленен от античната естетика. От съвременниците единствено художниците, поетите и критиците от т.нар. Прерафаелитско братство представляват интерес за младия, но вече твърде взискателен и ексцентричен Уайлд.

След дъблинския колеж Оскар се мести в Оксфорд, където шлифова до съвършенство книжовния английски. Там развива и собствена естетическа концепция, която впоследствие става предмет на изследване и вдъхновение на много философи, филолози, художници.

Накратко – за всекиго по много. И още толкова много хора са копирали възгледите на Уайлд за прекрасното, а не по-малко са писали дисертации за красотата по начина, по който я вижда гениалният ирландец. Вероятно той би се разсмял, ако научи, че създаденото от него се възприема „сериозно“. Все пак този автор на пиеси, приказки, стихотворения и христоматийния „Портрет на Дориан Грей“ винаги си е давал вид, че се занимава с дреболии…

Така или иначе, ирландецът от Лондон става желан гост дори на най-лъскавите приеми на аристокрацията, където го канят в качеството на… една от най-любопитните особи, появявали се някога край бреговете на Темза. Уайлд по-скоро шокира, отколкото удивлява събеседниците си от висшето общество, а по-възрастните бохеми го смятат за превъплъщение на Бо Брумел – прочутия лондонски денди и „модна икона“ от началото на 19 век.

Викторианска Англия не може да прости на любимия си ирландец само една лудория – романса му с лорд Алфред Дъглас. След позорен процес през 1895-а, на който Уайлд дава воля на красноречието си и произнася възхитителна реч за същността на любовта, той е осъден на 2 години каторжен труд за непристойно поведение и хомосексуализъм. Тикнат е първо в затвора Пентънвил, а после в Уондсуърд. Оттам излиза съсипан от болести, забравен от всички и напълно разочарован от живота.

В Англия вече няма място за Оскар Уайлд. Някогашният бонвиван заминава за Франция, където е повален от менингит – смъртоносна болест, нелечима по онова време. Уайлд издъхва на 30 ноември 1900 г. в евтин парижки хотел, изоставен от почти всички, включително и семейството си, което самият той загърбва след злочестото си запознанство с красивия лорд Дъглас. Между другото, аристократът също го забравя.

Но произведенията на гениалния майстор на словото, чиито преводи на други езици никога няма да бъдат достатъчно съвършени, не са забравени от милионите читатели по света, а самият Оскар Уайлд има запазено място в историята на изкуството.

Ето някои от любимите ни негови афоризми:

Животът е прекалено важен, за да говорим сериозно за него.

Човечеството се взема прекалено на сериозно. Това е първородният грях на света. Ако пещерните хора умееха да се смеят, Историята може би щеше да бъде различна.

Понякога си мисля, че създавайки човека, Бог малко е надценил възможностите си.

Никой не е достатъчно богат, за да откупи миналото си.

Сигурно е доста порядъчен. Никога досега не сме чували името му, а в днешно време това говори страшно много за един мъж.

Морализиращият мъж винаги е лицемер, а морализиращата жена неминуемо е грозна.

Той е от онези ужасно слаби характери, които не се поддават на въздействие.

Идеалният мъж… трябва винаги да казва много повече, отколкото мисли, и да мисли много повече, отколкото казва.

Мъжете, които се опитват да направят нещо за света, винаги са непоносими, а онези, за които светът е направил нещо, са чаровни.

Човек не бива никога да вярва на жена, която казва истинската си възраст. Жена, която е способна да съобщи възрастта си, е способна да каже какво ли не.

Жените са създадени, за да бъдат обичани, не за да бъдат разбирани.

Тя никога няма да се влюби в теб, ако не ходиш постоянно по петите й. Жените обичат да им досаждат.

Жените ни обичат заради недостатъците ни. Ако имаме достатъчно недостатъци, са готови да ни простят всичко, дори и огромния ни интелект.

Всяка жена е бунтарка и обикновено се бунтува яростно против себе си.

Тя изглежда като жена с минало. Така е с повечето хубави жени.

Никога не можеш да обезоръжиш жена с комплимент. Мъжа – винаги. В това е разликата между половете.

Винаги можеш да бъдеш любезен към хората, за които не те е грижа.

Винаги, когато ми говорят за времето, съм сигурен, че имат нещо други предвид.

Днес хората знаят цената на всичко и стойността на нищо.

Всяко изкуство е безнравствено. Защото целта му е емоцията заради самата емоция, а целта на живота е емоцията, насочена към действие.

Изкуството е най-наситеният вид индивидуализъм, който светът познава.

Живеем в епоха, в която хората се отнасят към изкуството, сякаш е предназначено да бъде някаква форма на автобиография.

Съвременните картини са несъмнено приятни за гледане. Поне някои от тях. Но е абсолютно невъзможно да живееш с тях – прекалено са умни, прекалено настойчиви, прекалено интелектуални. Смисълът им е прекалено очевиден, а методът – прекалено ясно определен. Онова, което имат да ти кажат, се изчерпва твърде бързо и после стават досадни като роднини.

Лошите художници винаги се възхищават взаимно на творбите си. Наричат това широкомислие и освободеност от предрасъдъци. Но истински великият художник не може да си представи някой да изобразява живота или красотата по начин, различен от избрания от него.

Животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството на живота.

Изкуството всъщност отразява зрителя, а не живота.

Да вярваш е много скучно. Да се съмняваш е дълбоко увлекателно. Да бъдещ нащрек означава да живееш. Да се унесеш в сигурността означава смърт.

Смехът е първичното отношение към живота – подход, който оцелява само у художниците и престъпниците.

Когато боговете искат да ни накажат, те изпълняват молитвите ни.

Задачата ни е да осъзнаем света такъв, какъвто го виждаме, а не да го променим според представата си за него.

Ако човек се отнася към живота артистично, мозъкът му е в сърцето.

Животът не е сложен. Ние сме сложните. Животът е прост и простите неща са правилните.

Само най-великите майстори на стила успяват да бъдат неясни.

Юго и Шекспир взето заедно са изчерпали всички теми. Вече е невъзможно да бъдеш оригинален – дори в греха. Затова не са останали истински емоции, а само необичайни епитети.

Романтичната обстановка е възможно най-лошата за романтичния писател.

Умереността е фатална. Нищо не постига такъв успех като крайността.

Скуката е сериозност, навършила пълнолетие.

Трябва винаги да си малко невероятен.

В Англия хората се опитват да бъдат блестящи още на закуска. Ужасно! Само скучните хора са блестящи на закуска.

Докато гледат на войната като на зло, тя винаги ще има притегателна сила. Ако започнат да я смятат за нещо просташко, тя ще загуби популярността си.

Маската ни казва повече от лицето.

Само интелектуално заблудените могат да спорят.

Когато се съгласяват с мен, все имам чувството, че съм сгрешил.

Винаги преотстъпвам добрия съвет. Това е единственото, което може да се направи с него. За теб самия той никога не е от полза.

Намери израз на скръбта и тя ще ти стане скъпа. Намери израз на радостта и ще усилиш щастието.

Ако искаш да разбереш другите, трябва да засилиш индивидуализма си.

А, той понякога си взема алкохолна ваканция.

Именно защото един човек не може да прави нещо, става негов съдник.

Много неща бихме изхвърлили, ако не се страхувахме, че някой може да ги вземе.

Роднините са просто досадна група хора, които нямат и най-малка представа как да живеят, нито най-елементарен усет кога да умрат.

Можеш да съдиш за един човек по въздействието му върху неговите приятели.

Не е добре за духа да гледаш слаба актьорска игра.

Истината престава да бъде истина, когато в нея вярва повече от един човек.

Давате на децата си календара на престъпленията в Европа и наричате това история.

Обичам да гледам гении и да слушам красиви хора.

В трагедията на другите винаги има нещо безкрайно низко.

Опитът е думата, с която назоваваме грешките си.

Аз съм единственият човек на света, когото искам да опозная напълно, но точно сега не виждам много възможност за това.