Колко е важно да бъдеш сериозен… или харесван

Издателство „Просвета” обяви гръмко в края на лятото излизането на „най-харесваната граматика на българския език”. Авторите на учебното пособие са българисти, оставили трайна следа в езиковедската наука – професорите Любомир Андрейчин, Константин Попов, Стоян Стоянов. На името на проф. Андрейчин е наречен днес Институтът за български език към БАН. Авторитетът на посочените автори е извън всякакво съмнение. Но когато става дума за учебник от 1977 г., това провокира въпроси и най-вече недоумения.

Първото съмнение поражда формулировката „най-харесваната българска граматика, класика от 1977 г.”. В това определение има два съществени проблема. Този учебник е бил предназначен за чужденци и това е изрично посочено от авторите в предговора към оригиналното издание отпреди 43 години. Граматиката е писана специално за „чуждестранните лекторати”. Вероятно затова примерите и сравненията с чужди езикови норми изобилстват.

Освен това понятието „класика” в учебните пособия е по-скоро негативно – учебниците отразяват състоянието на нещата в развитие, отчитат промените във времето. В този учебник обаче липсват някои неща, станали достояние на науката по-късно. Например в главата, посветена на възникването и развоя на старобългарския книжовен език, изцяло липсва името на Климент Охридски. Кирил и Методий са обявени за единствените създатели на славянската писменост, която тихичко е разграничена от българската:

„С това се слага началото на славянската и на българската писменост”.

За 1977 г. това е обяснимо – науката подлежи на идеологически контрол, а СССР има последната дума. За 2020 г. е… странно твърдение.

От „Просвета” отбелязват във въведението, че всичко в тази „Граматика” е съобразено с последния Правописен речник от 2012 г. и със – забележете! – „Граматика на съвременния български книжовен език” от 1983 г. Така и трябва да бъде, защото в противен случай „Граматиката” на тримата класици би останала просто исторически документ. Осъвременяването обаче променя самата тъкан на материята в учебника. Редакторът е станал съавтор на тримата класици, без това да бъде уточнено още в началото – а може би и на корицата.

При представянето на граматиката издателите твърдяха, че всички промени са посочени под линия. Уви, под линия има основно бележки с препратки отпреди написването на „Граматиката”. Малките изключения обаче са от съществено значение. Например в частта за пряката реч тримата професори са заявили, че пряка реч има само след въвеждащи авторови думи. Наложило се е уточнение под линия (без да е отбелязано чие е то), че според „академичната граматика” това не е вярно. И доверието към непогрешимостта в днешно време на „класиката от 1977 г.” изчезва в този миг. Могат да се намерят и още подобни примери.

Тъй като идеята на този учебник е била да се използва в небългарска езикова среда, той има и особен таргет, който е труден за дефиниране в български условия. „Граматиката” е прекалено сложна за ученици до 7. клас и прекалено опростена за студенти филолози. Твърде академична е, за да бъде масова, и твърде простословна, за да е полезна за академичните среди у нас.

Едно преиздание на „Граматика на българския език” от Андрейчин, Попов и Стоянов в непроменен вид би било по-интересно, защото би дало по-пълен поглед върху историческото развитие на българския език през последните петдесетина години. Но, разбира се, това би намалило комерсиалната му стойност. „Най-харесваната българска граматика”, каквото и да означава това, написано на корицата, дава повече надежда за висок тираж.

Все пак учебникът е ценно и интересно пособие, най-вече заради елементите на сравнителна граматика с останалите славянски езици. Но би могъл да бъде само справочна добавка към много по-съвременни граматики на българския език, които са отчели и развитата езикова среда, и са отхвърлили идеологическите ограничения на времето.