Колко е важно да почерпиш с курабийки

Дори обикновена наглед чиния със син кант, пълна с курабийки, е способна да обърне света на една малка художничка, става ясно от „Защо госпожица Дора се научи да пече курабийки“, новата книга на художника писател Сотир Гелев (изд. „Ентусиаст“).

Историята представя леля Атанасия, която живее в красива стара къща с необикновена градина. Атанасия много държи на приличието и редовния начин на живот. Всички дейности в къщата се извършват в определен час и тя смята, че винаги ще е така. Един ден в тайно чекмедже племенницата ѝ Дора открива голяма лупа и тази наглед незначителна случка отприщва редица премеждия, в които са замесени техникът Благой, художникът Красен Бояджиев, старият Алеко, шивачката Ани, служителката от търговския отдел Аракси Гарабедян, младият Борис и още няколко съграждани на главните героини.

Госпожица Дора. Илюстрация: Сотир Гелев

Събитията, които следват, идват изневиделица за лелята и племенницата ѝ. В основата на всички перипетии, колкото и да е невероятно, стои въпросната чиния с курабийки.

Това е поредната детска книга за Гелев, познат като сценарист, продуцент, аниматор и режисьор. Малките читатели вероятно следят творчеството му от „Как Лора се научи да брои до десет“, а заедно с брат си Пенко Гелев са създали множество книги, комикси, филми, сценарии, албуми и др. Двамата са автори на поредицата за Илийчо и Август, на „Приспивни песни за феи и чудовища“ и на „Виола“, вдъхновена от едноименния филм.

Аракси Гарабедян. Илюстрация: Сотир Гелев

„Как госпожа Дора се научи да пече курабийки“ е реализирана с подкрепата на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи 2020“.

Представяме ви откъс от „Как госпожа Дора се научи да пече курабийки“.

Госпожица Дора се чувстваше нещастна. Струваше ѝ се, че всеки момент ще заплаче. Тя пое дълбоко въздух, изпусна го бавно, наведе се и внимателно провери гумите на велосипеда си. След като установи, че нямат нужда от напомпване, отиде в кухнята и направи два сандвича с масло, шунка и тънко нарязана краставица. Уви ги в станиол, за да не съхнат, и ги постави в кошницата на велосипеда. Прибави бутилка лимонада и две ябълки, завити в разтегателна хартия.

Обу гуменките си и избута велосипеда през входната врата.

Къщата, в която госпожица Дора живееше, бе на два етажа. Над втория етаж стърчеше куличка, покривът ѝ беше равен, ограден с железен парапет, и на него можеше да се излиза. В куличката се помещаваше малка стая, която служеше за ателие на момичето.

По-нататък ще ви разкажа какво правеше тя в това ателие.

Фасадата беше с високи сводести прозорци, целите в гипсова украса. Към улицата гледаха по четири прозореца на етаж, а между тях имаше по един малък балкон с нисък парапет и хубава бетонна балюстрада.

Над всеки прозорец имаше медальон с барелеф, който изобразяваше различно същество. Ще ги изредя от ляво надясно и от горе надолу – бухал, еднорог, делфин, куче, рак, египетски ибис и нещо, което приличаше на невестулка.

Входът беше вмъкнат навътре в сградата, с две колонки отстрани, които завършваха с йонийски капители и се правеха, че подпират фасадата. По няколко стъпала от гранит се слизаше на улицата.

Точно пред входа стърчеше чугуненият стълб на улична лампа, която приличаше на старовремски фенер. Дора беше чела, че преди да има електричество, уличните фенери били газови и всяка вечер ги палели, а на сутринта ги гасели.

Листата на дърветата бяха започнали да повяхват, но короните им бяха претъпкани с пълчища от врабчета, които нервно се надвикваха. По улицата от време на време тежко падаха кестени, бодливата обвивка се разпукваше и лъскавото им тяло се търкулваше по плочника.

На отсрещната страна на улицата на бетонния стълб се бе покачил техник, който подменяше счупена порцеланова чашка. Той беше обут с железни куки за катерене, които се наричаха „котки“, а на ръцете си бе надянал дебели гумени ръкавици.

Велосипедът изтрака по стъпалата пред входа и се спря на тротоара.

Техникът се обърна и помаха на Дора. Тя отвърна на поздрава му и си помисли колко е хубаво да можешда се катериш по стълбовете и да гледаш отвисоко.

Велосипедът на госпожица Дора беше марка „Диамант“, с женска рамка и мрежичка на задния калник, за да не се оплита роклята ѝ в спиците на колелото. Дора много го харесваше, защото беше лек и въртеше педалите му без усилие.

Борис. Илюстрация: Сотир Гелев

Тя отдавна не бе излизала да покара велосипеда си.

За това си имаше причина, при това сериозна причина. През изминалите месеци животът ѝ бе станал труден, както никога досега. Но не това я караше да се чувства така нещастна.

Допреди няколко месеца всяка събота излизаше на разходка с велосипеда си до развалините на старата крепост, които се извисяваха над ждрелото на реката. На кръстопътя след параклиса „Св. Пантелеймон“ се срещаше с Борис. Двамата се правеха, че тези срещи са случайни. Той винаги я чакаше на същото място, като се преструваше, че помпа гумата на своя велосипед.

Дора спираше до него и го поздравяваше.

Борис сръчно завърташе капачката на вентила и се изправяше с широка, но някак виновна усмивка, сякаш са го заварили да върши нещо нередно.

– Забравих да я проверя, преди да изляза.

Велосипедът на Борис беше син, с червен преден и черен заден калник. Той го бе сглобил сам и затова всички части бяха от различни марки. Наричаше го „Сбирщайн“.

Двамата яхваха велосипедите си и потегляха заедно по пътя, като госпожица Дора караше напред, а Борис я следваше.

Преди да достигнат до крепостта, трябваше да изкачат стръмнината, по която се виеше пътят. По средата, задъхана, Дора спираше, за да си почине пет минути. Борис също се правеше на уморен и дишаше тежко.

Когато стигнеха на равната площадка под крепостта, двамата подпираха велосипедите на парапета, който я ограждаше. Оттук се виждаше коритото на реката, което се провираше между стръмните чукари, обрасли с дървета и храсталаци. Водата проблясваше между тях безмълвно, защото шумът на реката не достигаше на тази височина. Понякога, когато беше топло и нямаше вятър, отдолу се дочуваха крясъците на децата, които се къпеха в малките вирове.

Дора и Борис се наслаждаваха на гледката, но почти не си говореха. След половин час се качваха на велосипедите си и тръгваха обратно. По стръмното караха бавно и затова често ги задминаваха момчета, яхнали самоделни лагерни колички, които издаваха оглушителен шум. Децата използваха наклона, за да се състезават помежду си. Количките изглеждаха опасни и наистина бяха такива. Случваше се да се прекатурят и тогава състезателите здравата се охлузваха, но това не ги спираше да се спускат отново. Покрай пътя буйно вирееха храсти от растението тетра. От намачканите му листа ставаха чудесни компреси и раните бързо заздравяваха.

На кръстопътя госпожица Дора и Борис се разделяха. Тя потегляше към дома си, а той гледаше подир нея, докато се скрие зад завоя.

Те никога не се уговаряха да се срещнат следващата събота.

Дора не си спомняше кога за първи път се бе срещнала с Борис.