Комедията на едно продължаващо насилие

Има една важна тема сред десетките, свързани със семейството, любовта, омразата, властта, възпитанието, които владеят театралната сцена и ме впечатлява повече от останалите. Това е темата за насилието на мъжа над жената. Признавам, че съм върл феминист, но в същото време нямам мостове към практическата защита на това убеждение, нямам връзки с организациите, поели протекцията над жените, пострадали от някакво насилие извън и вътре в семейството. И протестът ми остава ментален, духовен, продукт на мисленето и емоциите ми. Но пък се възторгвам, когато тази тема се появи на театралната сцена – не толкова често, защото е тежка за изливане в диалози и трудна заради енергията, която изисква от артистите.

Наскоро в Сатиричния театър бе поставена пиеса, която бърка директно в проблема за насилието между мъжа и жената, поставена е интелигентно и е защитена актьорски с голяма вещина. Елена Атанасова, звезда на Сатирата, излиза сама на малката сцена в т. нар. Comedy bar, за да разкаже как е убила съпруга си след години на непрекъснат тормоз.

Може ли малтретираната жена да бъде героиня на комедия? Може ли да се преживеят унижението и агресията чрез смях? Откъде една жертва на домашно насилие може да черпи сили за забавление? И може ли една добра и порядъчна жена да стане убийца?

Отговорите са в постановката „Случаят Лола“ по пиесата на Хосе Варлета, поставена в Сатиричния театър от Николай Младенов с Елена Атанасова в главната роля. Представлението започва с труп и завършва с труп, но магията му е в това, което се случва по средата.

Елена изгражда образа на своята героиня от младо влюбено момиче, пълно с обич и мечти, каквото познаваме от стотици текстове и филми. Тя няма как да знае, че ще попадне при съпруг, който се превръща в агресивен мъж, принудил я да се откъсне от близки и приятели. И търси изход чрез бягство във фантазиите си. Актрисата е смешна и тъжна, изобретателна и безпомощна. Виждаме я като гейша, нарисувана само с няколко ситни движения, чуваме я да говори испански във всичките му наречия от валенсиански до каталунски, да пее, да танцува, да се смее с глас и да плаче тихо.

Всеки елемент от действието се движи по ръба между смешното и трагичното и това е елегантно подчертано от музикалната среда на Мартин Каров. Чавдар Гюзелев е създал деликатна минималистична сценография, като е събрал живота на героинята в два стелажа с 20 цветни кутии.

Действието не се развива хронологично. То започва с развръзката, за да ни преведе през живота на тази симпатична убийца, без съществените моменти от него да са подредени по времето на случването им. Те са групирани по-скоро като типове събития, поставили героинята в унизителното положение на жена, решила да търси изход като в криминалните романи. Кулминацията идва в момента, когато героинята захвърля кафявите дрехи, символизиращи безцветния ú живот, облича ярко червена сатенена рокля, застава пред микрофон и с прочувствена балада заявява себе си.

Така актрисата стига до момента, когато заявява собствения си избор, появява се силната жена, осъзнала проблема си и намерила воля да се справи с него. Това представление е за всички жени, на които им лисват чаша с бира в лицето, а те се избърсват, после покорно наливат нова бира в халбата на мъжа си. То е за всички жени, които ходят без грим, защото гримът бил „само за курви“, според разбиранията на съпруга им, чиято майка обаче е винаги с искрящо зелени сенки и ярко червено червило. За всички жени, чието единствено място в апартамента са 12-те квадрата на кухнята с тенджерите и тиганите. За да се свият унизени и безсилни, когато алкохолизираният им съпруг, миришещ на пот и вкиснало, ще разкъса роклята им, за да облекчи нагона си.

„Случаят Лола“ е и за онези жени, които са намерили куража да кажат „Стоп!“ на всичко това. Но най-вече за онези, които не са намерили смелост. Те нямат възраст и националност.

Представлението не е документалистика или публицистика. „Случаят Лола“ е театър във всеки смисъл на думата – брилянтна пиеса, каквато си мечтаем някой ден да напише български драматург. Важна е фината намеса на режисьора Николай Младенов, който има опит с автора Хосе Варлета, гледал и харесал работата на Младенов по друг негов текст в Сатирата – „Луцифер“. И, разбира се, особено много тежи намесата на Елена Атанасова, която разкрива тук безбрежния си талант и изгражда образа стъпка по стъпка, зряло, мощно, докосващо, емоционално вълнуващо, като води по тънко въже от комични ситуации до пропастта.

Финалът, когато Лола отваря платнището, обвиващо трупа на жертвата, е сензационен, неочакван. Българският зрител, настояващ за морални изводи, ще се запита:

„Дали убийството е изход и няма ли да погребе той остатъка от живота на жената и да го хвърли на гробището на вече погребаното минало?“

Няма точен отговор. Всеки ще го намери за себе си в комедийния бар „Happy Сатира“ с чаша питие, което присяда на гърлото.