Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Компромисът – тази разрушителна илюзия за свобода

Масовите протести описани като „протести на маските” в новия роман на Захари Карабашлиев „Опашката”

Много от днешния ден се появява с конкретика в „Опашката“ на Карабашлиев. Това подлъгва, читателят придобива усещането, че книгата се пише пред очите му, че разказва собствения му опит. Снимка: „Сиела“ - Компромисът – тази разрушителна илюзия за свобода

Много от днешния ден се появява с конкретика в „Опашката“ на Карабашлиев. Това подлъгва, читателят придобива усещането, че книгата се пише пред очите му, че разказва собствения му опит. Снимка: „Сиела“

Писател открива, че годеницата му се е сдобила с опашка. По същото време получава покана от мрачни задкулисни кръгове да се кандидатира за президент. Двете събития се преплитат в сложна фабула, в която изпъква една позната на всички ни истина – всички хора имат тъмна и светла страна, но в политиката светлината изцяло липсва, независимо на чия страна си. Изборът, който героят Павел трябва да направи, е опит за компромис. А всеки компромис завършва трагично. За всички – като личности и като общество.

Това е общата рамка, с която може да бъде очертан сюжетът на „Опашката“ – новия роман на Захари Карабашлиев. Лично аз смятам, че като изключим разказите, „Опашката” е най-добрата книга на Карабашлиев досега, най-вече заради драматургичната цялост и многопластовостта на символиката. Тук авторът не е просто самоопознаваща се личност или добър изследовател на противоречиви времена. Този път е прорицател, което всъщност е истинската роля на всеки един писател.

Да се пише антиутопия във време, когато предишните антиутопии се сбъдват, е амбициозна и трудна задача. Да се движиш по ръба, без да изпаднеш в излишна фантазменост, е почти невъзможно. Има и риск да не допровидиш, да ти е късо въжето, вързало те към настоящето. Захари Карабашлиев е избегнал риска – дори не се е опитвал да ни залъгва, че въжето е дълго. Това е антиутопия на преживяното. Бъдеще, кодирано в настоящето, видимо още днес.

Вероятно затова липсват външните белези на едно близко бъдещо време. (Не става категорично ясно кога точно се развива действието – след 5 или 15 години. Единствената възможност за догадки е според възрастта на Делян, сина на героя, който е на 22 в сюжета, а е бил дете по време на Първата епидемия, тоест – 2020 г.) Но това е изцяло без значение. Книгата е предназначена за читатели, които живеят в описаното време. За нас.

Карабашлиев е успял да заложи на читателя си изобретателен капан – оставил е избор на самоидентификация. Липсва обичайното авторово пристрастие, което подсказва с кого да се оприличиш при четенето, в кого да се разпознаеш. Няма протагонист, няма антагонист, няма симпатия и антипатия, а разбиране и неразбиране. Едва след избора на герой, с когото да се идентифицираш, получаваш ключ към романа. И така, подобно на Уелбек, авторът си отсява читателите.

Обичам книги, богати на символи и кодове, а „Опашката“ е от тях. Самата дума „опашка“ е напоена с множество първични и вторични значения. Можеш да видиш на пръв повърхностен поглед женските образи – Невена с опашката и Ева с млякото – като изображения на котки. Намеците за котките като свободни животни, а после – като мъртви животни, появили се в началото на книгата, връщат към тази асоциация след смъртта на Невена. Невъзможно е да се пропусне и котката на Шрьодингер, особено в дилемата на Павел, който е спечелил и загубил едновременно, тя присъства като символ във всички полурешения, които героят взима.

После осъзнаваш опашката като част от идеята за децивилизоваността, за дееволюцията, връщането към животинското у човека изобщо. Опашката като връщане назад – основната философия на лидера на протестите в романа. Сещаш се за типично българските поговорки „Има си крушка опашка“, „Не настъпвай котката по опашката“… Мислиш си за Дявола, който може да бъде обезсилен чрез отрязване на опашката му, но и разпознаван чрез нея, мислиш си за Бог, който може и да има опашка, но няма как да знаем за това. И стигаш до осмислянето на уробороса – змията, захапала опашката си, затвореният кръг на всичко в човешкия свят, редуването на сън и действителност в затворения кръг на неопознатата реалност. Опашката сякаш замита всичко по пътя в този роман, трие следите и оставя празна повърхност за ново създаване, все по-уродливо, все по-дехуманизиращо. Уроборосът се появява още в изречението „Само ние можем да издигнем този, който да ви отърве от нас“ – белязало цялата политикофилософска същност на романа. И се повтаря с Канона на Пахебел – музикалния аналог на захапаната от змията собствена опашка.

Философската основа на романа е стабилно поставена в началото на самата философия, при древногръцките ѝ родоначалници. „Опашката“ като цяло и много сцени в нея са директна литературна илюстрация на идеите на Платон. Авторът е помогнал на читателя да се ориентира, почтително му е предоставил подсказвания – Платон е споменат директно, фиктивната пиеса, която героят иска да отхвърли в Националния театър, се нарича „Младият Сократ“, емоционално се говори за Аристотел…

Политическата картина в „Опашката“ е подозрително позната. На фона на протести – протестите на масите или „протестите на маските“, се води задкулисна политическа и предизборна битка. Образите са типажни, разпознаваеми по-скоро като медийни клишета, отколкото като реални личности. Странно и вълнуващо е колко много от настоящата ни реалност, от днешния ден, се появява с конкретика в книгата, дори „модната дестинация” Занзибар. Това подлъгва, читателят придобива усещането, че книгата се пише пред очите му, че разказва собствения му опит. Така може да се обясни раздразнението, което романът на Карабашлиев предизвиква у някои читатели – те разпознават личната си реалност в книгата, наместват я вътре и не я харесват подсъзнателно.

Защото – подобно на всяка добра антиутопия – „Опашката“ не предлага изход и решение. Катарзисът не е удобно предоставен от автора, въпрос на личен избор е. Отчаянието от това, което виждаме в книгата, всъщност е отчаянието, с което ни сблъсква огледалото. Това се отнася с не по-малка сила до съмишлениците на Карабашлиев, до хората, които споделят личните му ценности, политическите му убеждения. Той е изкрещял своето предупреждение – компромисите могат само да рушат.

Карабашлиев е честен – политиката е мръсна, много мръсна игра. Честността му е особено важна, защото политическата му позиция на ангажирана личност е публично заявена, тя е ясна, не аморфна. В книгата си обаче той е два пъти по-прям и не жали никого, дори хората, на които симпатизира, дори себе си. Вероятно е било болезнено това признание, вероятно самият Карабашлиев изживява двойно по-тежко от читателите си тази своя искреност.

В литературно отношение „Опашката“ е много различна от предходните му два романа, макар тук вече стилът на Захари Карабашлиев да изпъква най-ясно. Липсва каквато и да е претенциозност, липсва целенасочено „олитературотворяване“ на текста. Дългите интермедии, характерни за „18% сиво“ и „Хавра“, тук са кратки и ударни, като тази за разликата между болка и болест. Типичното за Захари Карабашлиев напоително изброяване, почти хипнотичното изреждане на думи, определения, глаголи, е факт и е все така умело и ритмично, като лабиринт. То вече е негова запазена марка. И още един похват от предишните романи прозира в „Опашката“ – отношението към женските образи. Карабашлиев обичайно рисува главния си герой чрез графичните щрихи, които са очертани от жените край него. Сякаш без тях той не би съществувал. В „Опашката“ това е слязло в по-дълбокото, жените са по-плътни, а героят – по-концентрирано видим между тях. Все пак се усеща онази почти пубертетска дистанция от жената, която при Карабашлиев обикновено е полубогиня, мечтание, произведение на висше изкуство, което не можеш да притежаваш.

Третият роман на Захари Карабашлиев е най-цялостната му книга. След авторефлексията и пътя в „18% сиво“, след мащабното раздвояване на времето и търсенето на справедливост в „Хавра“, „Опашката“ концентрира писателската философия, като при това я облича в логичен, последователен, интересен сюжет.

В крайна сметка обаче „Опашката“ не е роман, който днес може да бъде оценен като литературен факт. Неизбежно е читателите да откриват в него повече публицистичност, отколкото той притежава. Но с всички основни теми, които книгата засяга – свободата, себепознанието, конфликтите, личността срещу тълпата, и най-вече въпросът за избора като проява на свобода – романът има всички шансове да бъде оценен от други поколения, които няма да разпознават лица, а само идеите в него.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах