Комсомолска критика срещу Ла Скала

На историческата сцена на Болшой в Москва оркестърът, хорът и солистите на най-знаменития оперен театър в света, миланската Ла Скала, изиграха три пъти операта „Симон Боканегра“, изпълниха два пъти вердиевия Реквием и веднъж – концертна програма с италианска музика (Верди, Росини, Керубини), съобщава руският сайт classicalmusicnews.ru.

По време на спектаклите и концертите имало гръмки аплодисменти и викове „браво“, твърди изданието. Но в средите на професионалистите изпълненията на трупата явно не са били посрещнати с особен възторг.

Една от най-тежките рецензии е поместена в „Московский комсомолец“, неин автор е Екатерина Решетова:

Буквално след 10–15 минути развитие на музикалното действие в операта „Симон Боканегра“ в съзнанието на професионалистите се промъква съмнение – наистина ли пред тях стоят солисти на прославения милански театър? Да не би с тях да се е случила някаква беда? Ами ако сега – ограбени и без документи, се лутат някъде из студените руски степи, а на тяхно място на сцената на Болшой театър са се настанили самозванци?

Но не. Няма такова нещо. Лео Нучи, в партията на Симон, някога е бил прочут певец. Днес — уви, е стар човек, с изтощен глас, несигурен във „входа“ на почти всеки тон, с недопустими глисанди, загубил способността да пее мецофорте.

Необятният Фабио Сартори в ролята на лирическия герой Габриеле Адорно… Ние вече сме отвикнали от такава фактура, която може да бъде простена само заради прекрасния глас. Но тук няма прекрасен глас: той безусловно „покрива“ залата – но нищо повече. Бедност, рязкост на тембъра, никакво обаяние.

Кармен Джанатазио в ролята на Амелия/Мария… също пее силно, но тембърът ѝ е лишен от красота и звучност, дишането ѝ е кратко, а високите тонове – доста съмнителни.

За постановката на Федерико Тиеци няма какво да се каже. Работата не е там, че е банална и лишена от радикални режисьорски хрумвания. Това даже може и да е хубаво – по-добре е да гледаме спектакъл съвсем без хрумвания, отколкото с глупашки такива. Но тук има пълна липса на интерес на режисьора към артистите, които (а какво друго да правят?) играят шаблонно и ги е грижа само как да пеят по-силно.

Оркестърът не предлага нещо по-добро. Маестро Мунг-Вунг Чунг, естествено, дирижира някак си. Но все пак партитурата на „Симон Боканегра“ не е музика, която предполага липса на интерес към вокалистите и фокусиране само в оркестъра. Още повече, че и оркестърът съвсем не беше безупречен: медните правеха киксове, а цигулките свиреха небрежно с горната част на лъка. Но излизаше не толкова тихо, колкото нечисто.

Да слушаме след това „Реквием“ — абсолютен музикален шедьовър на всички времена (за разлика от „Симон…“, която, разбира се, е добра, но не най-добрата опера на Верди), си беше страшно. Само в моментите, когато оркестърът звучеше под управлението на Рикардо Шаи (тук и медните, и дървените духови се оказаха доста по-събрани и качествени), а хорът и солистите „почиваха“, възникваше музика.

Встъплението на солистите в Dies Irae настигна беше разгневяващо. В дуета на мецото и сопраното Agnus Dei певиците звучаха в октава и това е много красиво, когато е изпълнено добре. Но Мария Хосе Сири и Даниела Берчелона не успяха да го направят.

В партията на сопраното в Реквиема има много божествени места, където високите тонове звучат piano… те се длъжни да са ангелски. А не като дрезгаво шумолене на изсъхнала трева. А най-големият провал се случи в акапелните фрагменти – когато солистите пеят ансамблово без оркестъра. Беше просто непонятно що за музика е това, някаква атонална каша.

Отново ни удиви струнната група. Там във встъплението преди Offertorium виолончелите свирят в унисон. Изобщо не им се получи този унисон. А за добрия оркестър това е лош тон — такъв нестроен „унисон“.

Публика викаше „браво“. Впрочем… Специфична беше тази публика: брилянти, костюми от Армани и Бриони, мигновенно светващи мониторчета на устройствата в интервалите между картините…

Билетите бяха доста скъпи — 10-20 хиляди рубли ($160-320) и нагоре. Такива цени могат да си позволят, разбира се, само хора, готови веднага да оценят адекватно посещението на престижно и марково (като костюмите им) мероприятие…

Накрая на репортажа за гостуването на Ла Скала в Москва авторът на текста се чуди – какво е това: халтураджийско отношение към гастрола в „провинциална Русия“? Досадна случайност? Или отражение на реалното състояние на прословутия милански театър днес?