Със снимки на открито във филмовото студио „Ню Бояна“, сред декор, построен да представлява кътче от Лондон, но преобразен леко като улица в Антверпен, започват снимките на новия филм на Константин Божанов „Искам да съм като теб“. След десетките родни и международни награди за „Аве“, режисьорът прави отново road movie, но този път повечето актьори са чужденци. „Искам да съм като теб” е ко-продукция между България, Белгия и Великобритания. Проектът е подкрепен от Националния филмов център и се реализира в копродукция с Българска национална телевизия.
В главната роля е младият ирландец Бари Кьоеган (познат от номинираният за БАФТА драматичен трилър „’71“). Той играе 16-годишния Павел, обладан от „страст към изкуството, понякога прерастваща в почти религиозно преклонение“, разказва Божанов. Сценарият за филма „Искам да съм като теб“ е написан от него заедно с Ребека Ленкиевич – тя е съавтор и на сценария на филма „Ида“, който получи „Оскар“ за чуждоезичен филм тази година. В „Искам да съм като теб“ участват още датския актьор Туре Линдхард, част от „Сред дивата природа“ на Шон Пен, „Островът“ на Камен Калев и няколко комерсиални хита, белгийската актриса Лубна Азабал, позната от номинираните за Оскар „Раят сега“ (2005) и „Изпепелени“ (2010) и младата френска актриса Солен Риго. От българска страна играе Маргита Гошева, изпълнила главната роля в един от най-добрите наши филми през последните години – „Урок“.
Докато чакаме да се стъмни, за да започнат снимките, моля Константин Божанов да разкаже как се чувства в началото на снимките.
Константин Божанов: – Знаете ли как се яде слон? Хапка по хапка. Оцелявам един час, после още час, става ден… и така. За да се получи вълнуваща история, трябва да подредя страшно много елементи на едно място. Това е като работата по една огромна мозайка, която не може да бъде видяна в цялост, докато слагам камъче по камъче в нея, но се надявам, че накрая като се отдалеча – ще видя нещо, което си заслужава. Моята връзка с киното е на ръба на лудостта. И всеки път си казвам, че това е последния ми филм.
Правенето на един филм е малко като създаването на нова религия. Вярваш в нещо и трябва човек по човек да накараш всички, с които искаш да работиш, също да повярват и да те последват. Идеята може да е налудничава. Но това е едно от основните умения на режисьора. Всеки един в екипа съм го избирал лично на този принцип. Независимо дали опъва кабел, или е главен актьор-звезда – ако няма вяра и това отношение, не е за мен.
– Защо искате да разкажете тази история?
– Тази история се развива в три държави, на изключително много локации – започва в Лондон и завършва в Северна Франция. Главният герой е българин, роден в Лондон.
Историята е напълно измислена, а аз се опитвам да я разкажа, защото смятам, че е важно да бъде разказана. А дали ще резонира, или не – за това няма формули. Всичко, което се прави по формули, е като копирано под индиго в различни варианти, докато индигото съвсем не избледнее и престане да носи пари. Тогава излиза нещо ново, което се превръща в нова щампа.
– Напоследък българското кино произвежда основна два вида филми – филми със зрители и филми с награди…
– Има огромна разлика между българска и чуждестранна публика. У нас се консумира кич – във всичките му форми. Едно от тъжните неща в тази връзка е, че най-награждаваният филм на годината – прекрасен във всяко едно отношение и вероятно в историята на българското кино – не стана българското предложение за Оскар. Така беше и миналата, и по-миналата година… няма изненади (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).
На всички нива политиката на България е такава. И това пренася на всички нива – и в културата, и във всеки един елемент. Това не е случайно. Но е безкрайно тъжно. И какво да направим – революция ли!? Кучетата си лаят, а керванът си върви и даже кучетата вече се измориха да лаят, защото керванът си върви така или иначе. А доблестните хора като Кристина Грозева и Петър Вълчанов си следват изкуството, следващия филм, и от тях дума не е излязла за поредното решение.
Аз нямам никакво отношение към Оскарите – там става дума за бизнес, но би трябвало да има цялостна политика за изкуството – ако искаме нещата, които правим, да резонират.
– Как се чувствате в Киноцентъра, не са много българските режисьори, които получават този шанс?
– Безкрайно съм благодарен за възможността да заснема една изключително важна сцена от филма в това студио и силно се надявам тази осмоза между българското кино и „Ню Бояна“ да я има все повече. В разговора ни с Ярив Лернер (управляващият студиото) едно от най-обнадеждаващите неща, които той ми каза бе: „Крайно време е да започнем да разказваме истории, а не да продаваме пуканки“. Това много ме зарадва.
– Може ли и трябва ли творците да направят нещо по големия проблем днес – бежанската криза?
– Човешки трагедии винаги са съществували, но обикновено минава време, за да рефлектират в изкуството. Но изкуството по принцип няма функция да променя света. Светът е брутален, човешката природа е брутална и изкуството може само да показва тази бруталност.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение