Явор СИДЕРОВ
03.08.2026
Има мигове, в които всичко си идва на мястото – тихо, неусетно, без фанфари. Понякога тази космическа хармония се проявява на момента. Друг път се усеща по-пълноценно в спомена. Петъчният концерт на Ян Гарбарек и Трилок Гурту в пловдивското лятно кино „Орфей“ ми донесе усещане за хармония с мирозданието. Изпитах го тогава, споменът ме топли и сега. Трудно мога да обясня защо през стандартна концертна рецензия. Ще опитам с художествени средства, макар да рискувам репутацията си на силен, мълчалив тип. Току-виж имиджът ми рухнал. Нека.
От дете обичам летни кина. Това, че разрушиха софийското, където гледах „АББА“ в компанията на родителите си, а по-късно и маса групи от втората вълна на българския рок, е едно на ръка, но това, че разрушиха другото, на „Златни пясъци“, е престъпление срещу човечеството. Загорял във всички смисли на думата, там гледах „Ад под небето“ с Пол Нюман и Стив Маккуин и „Ах, този джаз“ и се целувах с червенокосата дъщеря на колеги на нашите, която винаги ухаеше омайно и беше първокласна тенисистка. Лятното кино на „Златни пясъци“ не беше място със седалки и екран, а цяла вселена.
Затова миналия петък не влязох в лятно кино, а прекрачих портал на времето, нагазих в спомени, желания и трепети, пристъпих в храм на любовта и изкуството. По стечение на обстоятелствата там бяха Ян Гарбарек, Трилок Гурту, Райнер Брюнингхаус и Юри Даниел. Стечението дължим на Мирослава Кацарова, Демна Димитрова и екипа на „Пловдив Джаз Фест“, да се слави името им. Всичко – от избора на сцена, през избора на музиканти, до посещаемост и атмосфера – им се получи перфектно. Все така да им се получава. Когато фестивалът им се разрасне (защото ще се), да не изоставят Лятно кино „Орфей“.
Ян Гарбарек съм гледал на живо преди 31 години в лондонската катедрала „Св. Павел“. През 1995-а той промотираше албума „Officium“ с ансамбъл „Хилиърд“. Меланхоличният звук на саксофона му се издигаше нагоре към купола на гигантската катедрала и се преплиташе с агнелските гласове на певците. Ефектът бе трансцедентален, неземен – не концерт, а катарзис, религиозно преживяване. Концертът на „Пловдив джаз фест“ беше не по-малко романтичен и красив, но не носеше същия заряд като турнето на „Oficium“ или съвместната работа с Устад Фатех Али Хан „Ragas and Sagas“, например.
Където е Ян Гарбарек, там е и медитацията. Снимка: Ванеса Попова
Петъчният концерт беше сюблимен – ту романтичен, ту закачлив, ту изпълнен със смътна тревога, ту бъбрив. Беше светски, не сакрален. Това не отне от медитативния му капацитет – където е саксофонът на Гарбарек, там е и медитацията. Само че за моя изненада водещата фигура не беше Гарбарек, а Трилок Гурту. Немският джаз ветеран Райнер Брюнингхаус прикова вниманието на публиката с мащабно солово изпълнение на рояла и с безупречен синтезаторен фон. Бразилският бас ас Юри Даниел беше солиден от-до. Но централната фигура в „Орфей“ беше Гурту.
Индиецът е човек-оркестър и живо доказателство защо хората се делят на музиканти и немузиканти, а не на басисти, пианисти, цигулари, саксофонисти и прочие. Той е човекът със сто трика, сто умения и сто превъплъщения. В един момент е фюжън барабанист като Били Кобъм (съдбата повели вторият да свири по приблизително същото време в Банско), в друг е майстор (устад) на таблата и потъва в дебрите на индийската класическа музика, в трети е смел експериментатор, въоръжен с ксилофон, кофа с вода, в която топи нанизани на връв мидени черупки, в четвърти е певец.
И имам предвид наистина певец, защото вокалните речитативи, които съпровождат партията на таблата в рагите всъщност са нещо като солфеж за перкусионисти. Гурту пя, шегува се с публиката (иззад кулисите се чу телефонен звън и той великодушно прехвърли отговорността върху мениджъра на формацията). Между четиримата съществува забележителен синхрон, без съмнение резултат от половинвековния им индивидуален концертен опит, но и нещо повече – някакъв взаимен афинитет, споделена емпатия, харесване ако щете. Квартетът излъчва стаено удоволствие от свиренето.
Трилок Гурту, човекът със сто трика, сто умения и сто превъплъщения. Снимка: Ванеса Попова
Преди концерта Гарбарек даде едно от бездруго редките си интервюта за българската преса, в което каза, че отдавна не е записвал албум и няма желание да го прави. Каза също, че за пловдивската публика най-вероятно ще подбере нов материал. Може би решението му е подразнило най-фанатичните фенове и нърдовете, които държат да знаят какво съдържа сетлистът, но на мен тази привидна небрежност в избора на материал ми подейства тонизиращо. Джазът е свободна, импровизационна форма и способността на големите му фигури да ваят музика от нищото е едно от големите му преимущества.
И така дойде онзи съвършен момент, когато звездите се наредиха по перфектен начин. В мастилената нощ заби камбана. Обади се нощна птица. Отнейде вятърът донесе наркотичен аромат на парфюм, такъв, какъвто никога досега не съм усещал и вероятно няма да усетя. Четиримата на сцената улучиха нещо безименно, нещо примордиално и го предадоха на притихналата публика. После камбаната повтори и музикантите поеха звука ù и я включиха в музиката. Изчакаха един такт и просто я вплетоха в това, което свирят – старо, ново, структурирано, импровизирано… няма значение.
В продължение на няколко минути небе, звезди, камбана, нощна птица, парфюм, пиано, бас, саксофон и перкусии пулсираха заедно в ритъма на живота. Ние бяхме отражението на тази космическа енергия, хартията, на която тънкият писец нанася трептенията на електрокардиограмата. Моментът не трая дълго – не защото някой се изкашля или защото на входа влизаха и излизаха хора, или защото лекият бриз утихна. Просто елементите на съвършения баланс излязоха от ритъм, върнахме се в несъвършенството на битието, магията се развали, парфюмът се разнесе, камбаната заглъхна, птицата отлетя.
Но си струваше всяка секунда. Такова нещо е възможно само в летен театър, в лятна нощ, в южен град, пред сцена с хора, докоснати от Божията искра. Явно „Пловдив Джаз Фест“ разбират. Дано продължат да гонят и от време на време, за кратко, настигат мимолетното.
Снимка: Ванеса Попова
Снимка: Ванеса Попова
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
