Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Концерт за пиар и оркестър

Йордан Камджалов очевидно е образован и способен млад човек, който амбициозно разработва своя градинка на родната музикална земя. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Концерт за пиар и оркестър

Йордан Камджалов очевидно е образован и способен млад човек, който амбициозно разработва своя градинка на родната музикална земя. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Суматоха, хора които все нещо доизкусуряват на сцената, осветление, камери, много журналисти, които никога няма да видя в операта, театъра или на симфоничен концерт. Макар традиционно нашата публика да влиза в залите в последните минути преди началото, в 20 часа вече сме по местата си (зала 1 на НДК е пълна догоре) и тръпнем, и притихваме в очакване на прочутата вокалистка Лиса Джерард и диригента Йордан Камджалов. След четвърт час вече приветстваме „неговите“ състави – Genesis orchestra, хор и ансамбъл „Музикална лаборатория за Човека“ – каквото и да означава това именуване. Ефектно осветление и отново застиваме. Нищо. По-нервните започват да ръкопляскат. Нищо. Минават минути сценично време, което е в пъти по-дълго от реалното… отново ръкопляскания – подкани, пак нищо.

И изведнъж, о Богове, слязохте при нас! Озарение, тържественост и концертът започва с две творби на Dead Can Dance, групата на Джерард. Стилът им се дефинира като синтез на средновековна и ранно ренесансова култова музика с етно елементи или даркуейв, а извори за посланията в песните са свещените книги, античната и хуманистично-ренесансовата мисъл, съотнесени към нашето време. Атрактивни еклектични идейно-музикални концепции, в които доминира езотериката, поривът към трансцедентното, към Всемира. Вероятно това е връзката ѝ с Камджалов, който в интервютата си ясно заявява стремежа си към високите нива на езотериката, сближаване с невидимото и с Космоса.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Лиса притежава глас с голям диапазон, красив и дълбок, въздействащ силно в ниския си регистър – в „The Host of Seraphim“ и „Sacrifice“. Приятно бе да я чуем и във „Вехади“ по музикални мотиви на Петър Дънов – пиеса, близка до стилистиката на двете предишни композиции. Лиса Джерард несъмнено е звезда, изгряла преди десетилетия не само с популярните си изпълнения, но и с композициите си и най-вече със саундтрака на филми като „Гладиатор“. Във втората част я чухме в третата „Симфония на скръбните песни“ на Хенрик Гурецки – полски композитор от генерацията на Пендерецки, Берд и други ярки композитори от следвоенния период, които смело и независимо от ограниченията на соцреализма създаваха творби с нови техники и идеи.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

В първия си творчески период Гурецки се обрича тотално на сериализма, на гуруто Шьонберг, после на алеаториката – и е един от откривателите на сонористиката. В началото на 70-те години на м.в. внезапно сменя коренно идейно-технологичната си концепция именно с това творение. В третата си симфония Гурецки (ревностен католик) се връща към тоналността и модалността, черпи инвенции от изчистените семпли канонически песнопения и се „заселва“ в новото пространство, което вече е дефинирано като сакрален или мистичен минимализъм.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Произведението (1976, за голям оркестър и женски глас) нашумява преди всичко с дотогава все още новата и не дотам експлоатирана християнска тема за страданието, жертвеността и с композиционните си похвати. Текстовете му също са минималистични, разбираеми и докосват всеки човек: майка, чието дете е жертва, и дете – жертва на Гестапо – което, уповавайки се в Богородица, утешава майка си. Ламентация от XV век и силезийска народна песен са тематичната основа на крайните части, развити на остинатен принцип (а ла „Болеро“ на Равел). Оригинално построена е например първата част, в която всичко започва с мистичното звучене на контрабаса, за да се разгърне едно бавно, постепенно наслагване на мотива в отделните инструменти и групи, отвеждащо до кулминацията в tutti, след което започва връщането към началото на ламентацията. В средния дял вече гласът на Джерард плаче… Силно и въздействено.

Но в бавни темпа са и следващите две части, с огромни дължини, които вече започват да потискат слушателя. И дори да си успял да задържиш вниманието си във втората част, изпълнена със силна доза униние и еднообразни/едноцветни „бели“ звукови пространства, в третата, накрая, потъваш в прострация. От която нито експресията в гласа на Лиса, нито опитът за чисто умозрително следене на мисълта на Гурецки можаха да ме изведат. Да, тази техника е използвана и от Булез, от Месиан, Щокхаузен, Филип Глас и други композитори на XX век, при които обаче градусът на таланта и усетът за мярка и време на възприемане на музикалната идея са далеч по-различни. Но би било некоректно да не спомена, че творбата е изписана с ноти и други знаци и от това как ще ги разчетеш, какъв живот ще им вдъхнеш, какво е вдъхновението ти и т.н. зависи толкова много!

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Симфонията има доста записи, които дават по-различна информация. А в интерпретацията на диригента Йордан Камджалов отсъстваше вътрешното, подводното движение в музиката, задължително при минималистичните структури (и не само за тях), липсваше детайлното, пластично и фино открояване на тембри, регистри, пластове във вертикален разрез, а не единствено течение по хоризонтала. Остана впечатлението за твърде формалното декларативно „озвучаване“ на партитурата, не се реализира интересната методика на гласоводенето – формообразуващ фактор, и най-вече имаше недостиг на емоционалност, а без нея музиката е нищо.

Зададох си един банален въпрос: какво може и какво не може да постигне пиарът. Че концертът имаше чудесно изградена рекламна концепция, която доведе в залата толкова много хора, е всеизвестно. Че Лиса Джерард е прочута, световноизвестна попзвезда – също. Повече от ясно е най-важното – обмисленото и системно изграждане на един публичен образ. Защото пиарът на Йордан Камджалов е много ефективен, реактивен и успешен. От него би трябвало да се поучат много хора, които си въобразяват, че имат качества за тази дейност.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Така от няколко години насам Камджалов стана едно от лицата на българското изпълнителско-диригентско изкуство. С активното си присъствие в пресата и на екрана, с многото интервюта, в които разговорът почти винаги започва с обучението в Германия (макар да има десетки и десетки български музиканти, образовани в тази страна, като се започне с братята Владигерови) – факт, на който неизменно се придава особеност. После се третира мотивът GMD в Хайделберг (а все пак не става дума за Кьолн, Хамбург, Хановер)… Дори няма да споменавам великите оркестри на тази страна, която от два века не е изпуснала палмата на първенството в световното оркестрово изкуство. Но ще припомня, че още в 70-те години на м.в., по време на Студената война, големият български диригент Руслан Райчев имаше – и то много по-продължителни договори за тази позиция в тогавашна ГФР, ще отбележа и изключително талантливия Месру Мехмедов, персонално поканен (т.е. без конкурс) в Нюйоркската филхармония. Няма да споменавам още имена, повече от десетина са, на български диригенти работили/работещи – и то с дългосрочни договори във Франция, Белгия, Италия, Германия, САЩ… Ние, музикантите, сме малко общество и се познаваме.

И, вече концептуално, стигаме до т.нар. Genesis orchestra, „Музикална лаборатория за Човека“ – хор с диригент Мая Василева и ансамбъл (признавам, не знам под това общо наименование за какъв вид ансамбъл иде реч) с диригент Александър Карагьозов. Всичко звучи внушително, необикновено и предизвиква разнообразни асоциации. За медиите е благодатно. Е, това че не можах да схвана експеримента на лабораторията, си остава за моя сметка. Лошото е, че никак не могат да ме убедят, че това е нещо невидяно и нечуто – въпреки привидно сложния, претенциозен и витиевато подреден изказ, и негов, и на преразказващите мислите на диригента журналисти и пиари. А съвсем не могат да ме убедят, че всичките, над две хиляди души в зала 1 на НДК са разбрали и изживели катарзис, че са се извисили и успели да подхванат поне малко крайчеца на нишката, отвеждаща към безкрайността, че са били пронизани от болката на божественото страдание!

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

При очевидно солидно финансово и медийно рамо можеше да се направи една по-ефективна програма, в която да заблестят освен Лиса Джерард, и способностите и на Камджалов, и на хора, който е „безаналогов, елитен“ (цитат от програмата), който трябва да сподели с нас, публиката, „красивото, мощно и безпределно вътрешно акустическо пространство на Човека и отразяването му във външното акустическо пространство“. Ще го преведа простичко, но разбираемо – красиво изпълнение, което да плени слушателите.

Йордан Камджалов очевидно е образован и способен млад човек, който амбициозно разработва своя градинка на родната музикална земя. Което е прекрасно и достойно – да милееш за България. И навярно е спонтанен, младежки искрен стремежът му да ни поведе към трансцендентното, мистичното, езотеричното, представяйки/изпълнявайки съответни музикални произведения. Към привлекателни територии за публиката, за всеки просветен и свободен ум… Само че вечерта на 14 март, макар всички да музицираха с увлечение, не разтърси дотам публиката – тя аплодира изпълнителите, но без екстремни изблици или захлас. А аз лично не успях да се почувствам докосната от божественото крило на този ангел ли, или месия…


Всичко от проф. Боянка Арнаудова в „Площад Славейков“

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Български Лев

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах