Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Коридата не е забавление. Тя е урок по смърт

Трагичната гибел на матадора Виктор Барио отново даде повод за хули срещу бикоборството – любима боксова круша за малокръвните

Победата на матадора е само днес, само тук, докато победата на Смъртта е, в крайна сметка, неминуема. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Коридата не е забавление. Тя е урок по смърт

Победата на матадора е само днес, само тук, докато победата на Смъртта е, в крайна сметка, неминуема. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Щеше да е хубаво да има някакъв хубав текст с по-сериозни аргументи против коридата, кървавото кастилско зрелище. За съжаление, четем само емоционални коментари срещу жестокостта. Горките бикове, те страдат и загиват, а посетителите и тореадорите са зли садисти. Някои страстни противници на тази наистина свирепа традиция стигат до безумието да злорадстват по повод смъртта на матадора.

Тук и аз ще си позволя по-остра забележка: това най-вероятно са същите хора, които по-скоро одобряват и белгийската новина за разрешената евтаназия на млада жена, неуспяваща да се възстанови от психическа травма. Има нещо доста общо между възторга от по-крайните форми на антитрадиционализъм и презрението към човешкия живот.  Бих добавил и още някои неща по теми, косвено свързани с този начин на мислене, но не искам да се разсейвам от коридата.

Злободневната страна

Част от съвременната публика би искала забраната на коридата да се разпростре от Каталония над цяла Испания? Нека тази част от публиката помисли защо тъкмо в Каталония това зрелище беше убито – провинцията иска да се откъсне от метрополията и всякак подчертава различията си с голямата национална култура. Тук има намесена политика, при това по един донякъде късоглед начин, защото противниците на коридата и симпатизантите на движението за каталонска независимост биха искали ако не Испания, то поне Европейският съюз да е силен. Само че Европейският съюз – заслужено или не – си е създал славата на противник на националните традиции. И враговете му непрекъснато раздухват тази предполагаема омраза.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Ако противниците на коридата и каталонските активисти продължават да хулят това зрелище, те рискуват само да засилят неприязънта на традиционалистки настроената, консервативна част от публиката срещу Обединена Европа. А точно сега изобщо не е моментът за такива експерименти. Тече нещо като подготовка за Брекзит, да не забравяме.

Но стига толкова по тези политически битовизми, защото темата за борбата с бикове има много по-дълбоки пластове.

Припомняне на смъртността

Коридата не е просто забавление. На първо място, тя ни припомня, че няма да живеем вечно. Бикът наистина е най-честата жертва в това древно зрелище, но той изпълнява страшната и необходима функция да изобразява Смъртта. Половинтонното разгневено чудовище, цялото в кръв, не само загива: то е символ на собствения ни неизбежен край. Ние не знаем кога ще си идем – млад, здрав мъж в разцвета на силите си, въоръжен и подготвен, може да бъде пометен за секунди.

Половинтонното разгневено чудовище, цялото в кръв, не само загива: то е символ на собствения ни неизбежен край. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Половинтонното разгневено чудовище, цялото в кръв, не само загива: то е символ на собствения ни неизбежен край. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Бикът е водач на вечния Totentanz, на макабреното хоро, а на него рано или късно ще се хванем всички, които четем и пишем, коментираме, вълнуваме се или изпитваме безразличие. Победата на матадора е само днес, само тук (а очевидно в случая със загиналия Барио не е дори днес), докато победата на Смъртта е, в крайна сметка, неминуема. Коридата, в този смисъл, ни подготвя за това по начин, по който почти нищо в съвременната, лекомислена градска култура не може да ни подготви (парадоксално, но може би само тероризмът ни връща усещането, че не сме вечни). В постмодерния си живот ние все по-често не знаем как да говорим за собствената си смъртност, не знаем как да я приемаме, как да мислим за нея.

Все по-често лишени от религия и от пряк досег с краткостта на живота (защото например не убиваме животни за храна и вече относително рядко виждаме угасването на възрастните си близки у дома), имаме нужда от сблъсък не с измисленото насилие в нереалистични филмови сцени, а от срещата със завършения образ на Свършека. Коридата дава това. В края на краищата цялото човешко съществуване е преддверие към една мълчалива вечност. Испанската арена е мястото, където можем да си дадем сметка за тази истина по недвусмислен начин, но без публиката да е заплашена. Коридата всъщност е урок.

Испания, култура на дарбата и кръвта

Унамуно говори за испанското „дуенде” – дарбата, разкриваща се в изстъпление. Дарбата винаги е свързана със смъртта. Всяко изкуство е дига срещу забравата – име, изписано върху пясъка с надеждата да е достатъчно далеч от отмиващите вълни. Харесваме много елементи от иберийската цивилизация, нали? Фламенко, картините на Гоя, Ел Греко и Веласкес, поезията на Лорка, филмите на Алмодовар, катедралите, благородния кастилски акцент… Само че те нямаше да съществуват без своята по-тъмна страна.

Испания е страна и на виното, но и на кръвта. Сонетите на Гонгора и Кеведо вървят с аутодафетата. Андалуските танци сигурно са се харесвали и на конкистадорите. А самите конкистадори може и да са били зверове, но са открили и създали цял нов свят. Филмът „Говори с нея” нямаше да е възможен, ако нямаше корида. Да продължавам ли? Мисля, че няма нужда. Хемингуей е казал всичко доста преди мен.

Дълбоки води

Много преди да я има Испания е съществувал бегло християнизираният култ на сан Фермин, бикоглавия светец на Пиренеите. Остатък от неговите празници може би е съвременното бягане пред млади бикове в Памплона. Преди него жителите на Иберия са видели как римските легиони донасят от далечния Изток религията на Митра – иранския бог-слънце, победител на Смъртта във формата на зловещ бик. За иранците египетската традиция на почит към бог Апис във формата на бик е била отблъскваща като подигравка със свещеното. Кой знае дали келтските и италийските легенди за отвличане на стада крави, принадлежащи на божество или за убийството на вълшебен бик не са свързани по някакъв начин с общите предхристиянски вярвания на най-старите европейски и средиземноморски народи.

Още по-назад във времето е гръцкият мит за страшния критски Минотавър, подземното бикоглаво създание, убиващо жертвите си в мрака – наказание за светотатство, извършено от безумна царица, отдала се на свещения жертвен бик на Посейдон. Атинският герой Тезей освобождава острова от проклятието на Минотавъра и поставя началото на традиционното жертвоприношение на бик в родния си град. Някъде под всички тези разкази стоят непонятните фрески с прескачане на бикове от двореца в Кносос: танцьори ли са това, или невинните жертви, пращани на бикоглавия ужас в Лабиринта?

Амфора, изобразяваща сюжета на битката на Тезей с Минотавъра. Съхранява се в Бостънския музей по изящни изкуства.

Амфора, изобразяваща сюжета на битката на Тезей с Минотавъра. Съхранява се в Бостънския музей по изящни изкуства

Още по-назад, дори преди зората на историята из пещерите на Испания и Франция са създадени първите изображения на гигантски турове. Какво е накарало праисторическите хора да рисуват тези мощни животни, опасни за ловците си? Коридата ни свързва с всичко това и е последният жив спомен от гладиаторските боеве на римския свят.

Разбира се, християнската Църква векове наред е отхвърляла и древната тавромахия, и гладиаторската свирепост, защото ги е усещала не просто като светско забавление, а именно като отгласи от по-стари, по-жестоки религии. По същата причина Църквата е била и против рицарските турнири – една също рискована, показна форма на нещо повече от спорт и по-малко от война.

С повечето от тези феномени духовенството се е справило и днес противниците на коридата дори не осъзнават, че повтарят един чисто християнски жест, когато хулят арената за бикоборство. Но коридата е останала жизнена и се е запазила до наше време като спомен от друг свят и друго време. Достатъчно казах за нейната функция: коридата ни припомня смъртта. Ето защо не е вярно, че публиката и мъжете на арената са садисти.

Бикът, самият символ на Смъртта, всъщност получава съчувствието и мрачното възхищение на тези, които свидетелстват с очите си неговото обречено излизане на пясъка. Никой матадор няма да каже, че гибелта на Виктор Барио е била глупава… нищо ще злорадства над нея. Това е просто смъртта на човек, поел съзнателен риск, за да продължи една вълнуваща и страшна традиция. В друга епоха на бикобореца биха гледали като на шаман, психопомп, изправящ се срещу изконния човешки страх, за да демонстрира пред своя народ една тъмна, свещена истина. Затова днес дори свещениците понякога ходят на корида.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах