Короната е нейна (и по наследство)

Както е казано: кръвта вода не става. Е нямаше как операта, сцената, предадени ѝ по наследство, да не станат нейна съдба. Та Александрина Пендачанска е даровита потомка на един от старите и много влиятелни музикални родове в България! Но това е друга тема. Поводът за тези редове е дебютът ѝ в ролята на Тоска от операта на Пучини – събитие, което припомни и за великолепната Тоска на майка ѝ – Валери Попова.

И макар кариерата на Александрина Пендачанска да е в чужбина, от години да живее в Париж (изборът със сигурност не е случаен, защото е издънка и на рода на Александър Дюма), а тук, от може би 20 години насам, е идвала само за концерти, тя съхрани уважението, бих добавила и обичта си, към Софийската опера. Към сцената, на която Валери Попова две десетилетия царуваше, на която и дъщеря ѝ направи първите си роли, преди да полети към голямата кариера. Защото изпя Виолета от „Травиата“, после Памина от „Вълшебната флейта“, Джилда от „Риголето“ именно в Софийската опера…

Всъщност, Джиджи израсна в Операта. Имам спомена за едно красиво момиченце, с големи – любопитни и особени – черни очи, които биваха ту весели, искрящи, ту много сериозни. После детенцето поотрасна и когато майка ѝ я водеше в театъра, тя ставаше център на внимание: преди всичко с умението си да имитира Валери. И то перфектно! Детето, без възражения, при подкана запяваше и ни удивяваше с глас, памет, музикалност и артистичност. Което ставаше причина да се поглумим с някои, вече известни певци, които доста трудно учеха партиите си. А беше само едно малко момиче, ученичка в Музикалното училище…

Не знам дали изобщо е изживявала трудности при мутацията на гласа, но още тогава – когато е била по на 11 или после на 15 години, гласът ѝ бе изнесен, ярък и изключително подвижен. Затова никой от познаващите дъщеричката на Валери Попова не се изненада, когато на 17 години – времето, в което момичетата тепърва започват да тренират гласните връзки и да се учат да пеят, тя великолепно и със самочувствието на опитна певица изпя голямата и трудна ария на Виолета (на гала-концерт в препълнената зала 1 на НДК), представена от… Гена Димитрова! Последваха награди от международни конкурси и три години по-късно Александрина вече пееше и Лучия ди Ламермур – много „голяма хапка“ дори за опитни и зрели певици.

Александрина Пендачанска и до днес няма проблеми нито с техниката, нито с дишане, диапазон, фразиране и т.н. Музикалността ѝ е пословична, но – освен генното натрупване – тя притежава нещо, което е дар Божий – великолепен баланс на емоция с интелект: разумът контролира и вокалния апарат, и художественото пресъздаване на образа, а чувството му придава жизненост и сила. Това е причината не само за успеха ѝ, не само за огромния ѝ репертоар (Тоска, както тя обяви, е 69-та ѝ роля; колко сопрани имат за три десетилетия толкова?!), но и за сугестията на всяко нейно изпълнение.

Мисля, че не само за мен бе много вълнуващо след толкова години да я видя на сцената на Софийската опера в една от коронните партии на майка ѝ, да се възхитя на вкуса ѝ, на това усъвършенствано умение да постига мярка – и в звук, и в игра. Известно е, че Пучини, и в частност партии като Тоска или Бътерфлай, лесно подвеждат сопраните към прекомерна експресия, силово пеене и пресилено сценично присъствие. Александрина Пендачанска изгради майсторски образа на героинята – от елегантната кокетна ревнивка до Флория Тоска, смазана от обстоятелствата, от похотливия жесток Скарпия, доведена до предела на силите, в трагична безизходица. И всичко това – концентрирано в неголямата, кулминационна и много специфична ария VIssi d,arte, с която или овладяваш аудиторията, или влизаш в категорията ординерна певица.

Изпълнението на Пендачанска ни въздейства и като молитва, и като бликнала от дън сърцето изповед на една чиста душа, непознала ужасите и страданията в живота, верующа, но в този страшен момент изоставена от своя Бог. Гласът ѝ звуча бляскаво и красиво във височините, тъмно и матово в низините, обагрян в много цветни нюанси, динамики и тембри.

Това е певица, която пее не само с двете си гласни струни, но с цялото си същество, с тяло и душа, с ум и сърце. И ако тук-таме се прокрадна едно деликатно вибрато (в повече), отдавам това на вълнението, което, няма съмнение, е било огромно.

Имахме радостта и естетическото удоволствие да слушаме и един великолепен тенор – Камен Чанев. Не само с мощен, богат и ослепителен глас, но и силен в сценичната си изява. Неговият Каварадоси бе темпераментен, фрапантени в двете прочути арии. Рядко, вече, може да се чуе не само толкова ярък и перфектно поддържан тенор, но и музикант, който майсторски и спонтанно покоорява слушателите. Интерпретацията му на E lucevan le stelle беше не само еманация на романтичния образ на художника-патриот Каварадоси, но демонстрация на образцово високо вокално майсторство.

Със страст и емоция интерпретира партията на властния и безогледен Скарпия баритонът Бисер Георгиев, макар да трябваше да добави повече гласово излъчване и сила в определени моменти. Целият състав от вечерта на 8 декември в спектакъла „Тоска“ бе на висотата на събитието. Но искам да акцентирам и на Оркестъра на Операта, и на диригента Григор Паликаров, които участваха с подходящ звук и гъвкави динамики, с прекрасни сола и хубави темпа в представлението. Особено в последно действие, в което почувствах открояващата се сила на единението сцена-певци-оркестър-диригент.

Александрина Пендачанска ще излезе като Тоска на сцената на Софийска опера и на 20 декември.

Вижте още: АЛЕКСАНДРИНА ПЕНДАЧАНСКА: ГОЛЯМ КЪСМЕТ Е, ЧЕ СМЕ СЕ РОДИЛИ ТУК