„Кощунството“ на един гений

На 11 януари не ми хрумна да постна който и да било от клиповете на Дейвид Боуи. Можеше да сложа на стената си Space Oddity, Absolute Beginners, Love You til Teusday, Heroes или Valentine’s Day…, да напиша I am Bowie, или да направя нещо подобно, но ми се стори излишно и донякъде заредено с известна доза инфантилен ексхибиционизъм. Но може би бъркам.

Стори ми се доста крайно, недостатъчно да избера само едно нещо от така богатия свят на идентичности, които самият Боуи си беше създал. Идентичности, създадени от творец, който осъзна по съвсем нов начин своята роля в културния живот; творец, който успя най-успешно да избяга от наподобяването, от еднаквостта.

Той попадна в различни среди, в различни културни общности – но не за да вирее в тях, а за да израсне и да ги промени, да влияе върху общността и да спомогне за изграждането й. Боуи беше прочут с това, че търсеше и намираше хора, които не разбираше, попадаше на някакво място, където не искаше да бъде – и се поставяше именно там, за да ги променя и конструира.

От възможностите да израства непрекъснато или да вирее, той най-естествено избра първата – доста труден и уморителен избор, който малко музиканти правят. Впрочем, виреенето в соса на собствената слава е вероятно един от най-често срещаните творчески избори, които днес не само ни обграждат отвсякъде, а направо ни заливат със своята скука и посредственост.

Още с първите си стъпки като творец Боуи избра тезата, че животът и светът се случват непрекъснато около нас, особено в днешната епоха, когато това „ставане на нещата“ е все по-интензивно и интензивно. Той избра да живее именно в такава една среда – в която ни е дадено правото на избор дали да приемем, че това е среда на кризи или среда на промени. В такава, съвсем нелека културна среда, Боуи направи една изключителна кариера на творец и изпълнител. Кариера на творец от най-висок ранг, който вече почти половин век е един от основните генератори в музиката. Кариера, изпълнена с изключителна динамика, с върхове и спадове, с обожание и отричане, но никога с безразличие!

На 10 януари за малко щях да постна на стената си клипа на Дейвид Боуи с Триото op. 100 на Франц Шуберт. Този невероятен клип от филма „Гладът“ (1983) на Тони Скот, в който неговият Джон Блейлок – вечно младият вампир-виолончелист от 18 век – си партнира по най-великолепния начин с Катрин Деньов и Сюзан Сарандън в един изключителен любовен триъгълник, изпълнен с кошмари, съблазън и прелъстяване. Попаднах на италианската премиера на филма през 1983 година във Флоренция, след като избягах най-съзнателно от лекция на виден представител на британския музикален авангард. Избягах, за да гледам един изключително красив филм с тогава 36-годишния Боуи, който у нас се приемаше като символ на всичко най-порочно и извратено. По същото това време, когато тук го хулеха, за хора като тогава 17-годишния Дейвид Уилям Доналд Камерън Боуи е „е имал грижата за голяма част от саундтрака на живота“.

„Гений е една изтъркана дума, но мисля че и музикално, и творчески, и артистично Дейвид Боуи беше гений“, казва още британският премиер по повод отпътуването на певеца.

Според професора от Кеймбриджкия университет, художника Роджър Фрай, „биологически погледнато, изкуството е кощунство“… Над петдесет и две години Дейвид Боуи създаваше толкова красиво и великолепно „кощунство“.

Всичко по темата „Дейвид Боуи напусна Земята“