Крайовската спогодба: дипломация вместо насилие

На 7 септември 1940 г. Южна Добруджа отново влиза в пределите на България. Подписана е Крайовската спогодба, едно от най-забележителните държавнически постижения на цар Борис ІІІ – без капка кръв да бъде пролята, България си връща изконни територии.

Още с подписването на Санстефанския мирен договор Добруджа е разкъсана на две – северната ѝ част е дадена на Румъния като компенсация за това, че Русия взима Бесарабия. Териториалните претенции на империята са платени с български земи. Берлинският договор закрепва това положение.

Румъния сякаш няма особени претенции към тези територии в продължение на десетилетия. По време на Балканските войни обаче внезапно кралството на север от Дунава решава, че иска да обедини Добруджа на своя територия и се възползва от ситуацията. Докато България е изтощена от Междусъюзническата война, през юни 1913 г. войските на крал Карол нахлуват на българска територия. За да отслаби натиска от север, докато воюва със Сърбия и Гърция, цар Фердинанд се съгласява с териториалните претенции на Румъния и отстъпва Южна Добруджа. По това време и в двете части на плодородната равнина живеят основно българи.

След поражението на Германия, чийто съюзник е България, в Първата световна война, Добруджа окончателно става румънска. Властта в северната ни съседка започва разселване на етнически румънци и арумъни в териториите, където дотогава се е говорел само български. Тези, които отказват да се отрекат от българския си произход, са изселвани, а имотите им – конфискувани.

Д-р Георги Чакалов, приятел на Алеко Константинов и лекар в Каварна, разказва на лекция в София през декември 1948 г. това, на което е бил очевидец след румънската окупация, приемана от българите в Южна Добруджа като „иго”:

„Ние, българите в Южна Добруджа, усетихме много остро тази принудителна промяна в гражданската ни принадлежност. За нас беше страшно разочарование, когато се завърнахме в домовете си след демобилизацията и намерихме чужденци да се разполагат в нашите градове; беше ни противно да чуваме да се говори на чужд език във всички правителствени институции, да виждаме дори улиците преименувани с румънски имена. Но никога не сме и очаквали, че ще бъдем изправени и пред други несгоди. Никога не можехме да очакваме тези неканени гости още с влизането си на българска територия да турят ръка върху всички наши културни институции: нашите училища и нашите църкви. Във всички градове и села в цяла Добруджа беше забранено да се говори на български на всички публични места, дори и по улиците. Българските учители бяха уволнени и на тяхно място бяха назначени румънци.

Цялото църковно имущество беше извзето от румънската държава. Повечето от българските свещеници, и по-специално по-младите, емигрираха заедно със семействата си в пределите на Стара България. Онези, които бяха останали в Добруджа, бяха изправени пред избора или да извършват църковната служба на румънски език, какъвто те не владееха, или да бъдат уволнени.

Внасянето и разпространението на всякакъв вид българска литература, вестници и списания беше забранено. Признаваха хората за виновни и ги изпращаха в затвора, само защото са ги видели да четат българска книга, или дори някое старо списание. Явно е имало директива да се извърши много бързо пълна румънизация на цялата област“.

Това продължава до 1940 г. Цар Борис, приел съюз с фашистка Германия, решава да се възползва максимално от него в полза на родината. Той пише писмо до Хитлер, с което го убеждава, че Южна Добруджа трябва да бъде върната на България и да се възстановят границите, установени с Берлинския договор от 1878 г. Но не приема „подаръка” на немския диктатор, който „заповядва” връщането, а изпраща български дипломати за преговори с румънския крал. Преамбюлът на толкова важното за България териториално споразумение гласи:

„Негово Величество царят на българите, от една страна, и Негово Величество кралят на Румъния, от друга страна, въодушевени от желанието да уредят в дух на взаимно разбирателство всичките въпроси, засягащи отношенията между двете държави, и да създадат положителни основи за приятелско сътрудничество между своите народи, допринасяйки но този начин за затвърдяването на мира в Югоизточна Европа, решиха да сключат за тази цел един договор…”.

Така цар Борис ІІІ постига истинска победа. Земите са върнати не насила, не по заповед, а след споразумение между двете съседни държави. Точно затова актът на връщане на българските територии е безусловно одобрен и от САЩ, Англия и Русия. Именно този блестящ дипломатически ход на цар Борис ІІІ води до прозвището му Цар Обединител.