„Кралят на белгийците“, филмът, който разсмя Венеция (видео)

Най-смахнатият (и смахнато забавен) филм на Венецианския кинофестивал е се нарича „Кралят на белгийците“, на режисьорите Петер Бросенс и Джесика Удуърт. Излъчва се извън състезателната програма, но въпреки това заслужава „Златен лъв“ за парадоксалност.

Началото е в Истанбул, където Никола Трети, крал на белгийците, се намира на държавно посещение, придружаван от дипломатическия си съветник, съветничка по връзките с обществеността и личен иконом. Кралицата си е останала в Брюксел, защото страда от жестока настинка. За сметка на това с Никола пътува надут режисьор-пропагандист, който трябва да направи агитационен документален филм със скучното заглавие „Нашият крал“. Визитата протича сред безкраен низ от почетни шпалири, усмивки, любезности, ръкостискания, размяна на баналности и тъкмо отива към края си, когато се случват две неочаквани събития. Слънчева буря блокира целия въздушен трафик – точно както наистна стана преди няколко години при изригването на исландския вулкан с непроизносимото име, което всички пътешественици по света и без това проклинат. Същевременно Валония решава да се отцепи от Белгия с декларация за независимост, започваща с думите: „Писна ни“.

Това е големият момент на краля – гарант за целостта на вечно разединеното си кралство. Ясно е, че той веднага трябва да се върне в Брюксел. Но как? Не може да се лети, а турците го съветват да не пресича опасните Балкани по суша. Следователно той трябва някак да се измъкне от строгото наблюдение на анкарските служби. Блестящата и идиотска идея идва на режисьора-документалист: кралят и свитата му ще се присъединят към българската женска фолклорна трупа „Черноморски сирени“, която се връща у дома с автобус.

Тук псевдодокументалният филм се превръща в романтичен филм за пътуване през Балканите – все едно Кустурица отдава почит на Тати (или обратното). Никола Трети се измъква от турците, които от загриженост го преследват и искат да го върнат в Анкара, пристига в България, участва в жури на конкурс за най-доброто кисело мляко в затънтено селце, открива, че белгийското посолство в София е затворило за празниците и продължава към Сърбия в раздрънкана линейка – единственото достъпно транспортно средство в селото. Няма нужда да навлизаме в детайли като този, че в дълбините на България няма интернет и клетъчните телефони губят обхват…

В Сърбия свитата среща опасен бивш снайперист (приятел на режисьора). След жестоко напиване всички си губят паспортите и решават да продължат към Черна гора, откъдето ще стигнат Италия по море. С последните банкноти (на кинаджията, единственият, който се оправя при непредвидени обстоятелства) си купуват скапана лодка и отплават към Италия. Кралят губи компаса и плава в обратна посока, към Албания, където все по-отчаяната групичка тъжни нещастници без пари и без документи се озовава в ареста. Но да не издавам финала.

Зрителят се смее непрекъснато. Тържественият саундтрак (концерти за пиано на Бах и Nisi Dominus от Вивалди) придружават сюрреалистични ситуации. Но за краля цялата авантюра е път към израстването и еманципацията му. Пред лицето на практическите трудности Никола Трети престава да бъде кукла в ръцете на антуража си и за първи път дава израз на истинската си личност. Парадоксално, но той става истински крал, когато престава да бъде такъв. До такава степен, че отвореният финал може и оптимистично да се разбере в смисъл, че, кой знае, монархията може пък и още веднъж да успее да спаси единството на Белгия.

Монархически филм? Един Господ знае. Това ще е само поредният парадокс.