Кралят на лъжците умира сам и в нищета, но прочут по цял свят

Неговото име отдавна е станало нарицателно за хората, които разказват измислици и разчитат всички да им повярват. Добре познаваме такива хора, те са на политическите върхове в света – овластени мюнхаузеновци. Едно от сериозните психически разстройства също носи неговото име – Синдромът на Мюнхаузен е диагноза, която се поставя на хора, които симулират заболяване, за да получат съчувствие и симпатии. И такива сме виждали по телевизията.

На 11 май 1730 г., преди близо 300 години, до немския град Хановер се ражда истинският барон Мюнхаузен. Пълното име на „краля на лъжците” е Карл Фридрих Йероним барон фон Мюнхаузен. Днес в родния му дом има посветен на него музей. Вече три столетия за барона се пишат книги и театрални пиеси, снимат се филми и анимации. И не просто защото е лъжец с фантазия, а най-вече заради способността му никога да не губи присъствие на духа и да намира изход дори от най-трудните ситуации.

Знаменитият разказвач на истории е издънка на древен аристократичен род, известен още от XII век. Предците му са били наследствени маршали на княжество Минден, а през XVIII век получават наследствената титла барон. Парадоксално е, но от род на храбри воини и мъдри управници в историята остава именно лъжецът Карл.

„Заминах за Русия…” – така започва една от великите истории в книгата „Приключенията на барон Мюнхаузен” на Рудолф Распе. Всъщност всички анекдоти, книги и филми нямаше да съществуват, ако през декември 1737 г. Мюнхаузен наистина не заминава за Русия като паж на херцог Антон Улрих, избран за годеник на принцеса Анна Леополдовна, племенница на императрица Анна.

В Русия барон Мюнхаузен има шанс за изключителна кариера, защото императрицата обича да назначава на високи постове чужденци. Той участва в руско-турска военна кампания, става младши офицер в престижен полк, по-късно поема командване на елитна рота. Скоро обаче устремният му път към върховете спира, защото става преврат. По-малката дъщеря на Петър Първи Елисавета арестува цялото царстващо семейство и се настанява на престола. По това време Мюнхаузен е на военна служба и вече не е в свитата на царския зет Антон Улрих, затова не е подложен на репресии. Все пак не може да разчита на повишения. Той разбира, че в Русия е осъден да остане незабелязан и под предлог, че има семейни дела, излиза в отпуск. Скоро е уволнен от полка си и остава в Германия като обикновен среднобогат земевладелец. С наслада обаче разказва за приключенията си в Русия, като преувеличава дотолкова, че скоро всички спират да му вярват.

Боденвердер, градчето, в което се намирало семейното имение на Мюнхаузен, по това време било дълбока провинция с 1200 жители. Баронът не се разбирал с повечето от тях. Скоро съседите му, които така и така не го харесвали, започнали да го отрупват с прозвища като „баронът лъжец”, „кралят на лъжците”, „най-измамният измамник на всички измамници”. Всичко това, защото той с охота и размах разказвал за лютата руска зима, за приказния лов, за пищните пирове и балове в Русия. В един от спомените си Мюнхаузен описва гигантския пастет, поднесен на царски обед:

„Когато отвориха капака, се появи облечен в кадифе човечец и с поклон поднесе на кралицата стихотворение, поставено върху възглавничка”.

Дори днес това звучи невъзможно, но историците твърдят, че в двора на императрица Ана наистина са се случвали подобни неща.

Остроумието на Карл било забележително и той често подхващал историите си в отговор на типичните ловно рибарски измислици на съседите си. Един от тях го описва така:

„…Той жестикулираше все по-изразително, въртеше с ръце малката си перука върху темето, лицето му все повече се оживяваше и зачервяваше. И той, обикновено честен човек, в тези минути забележително разиграваше фантазиите си”.

Слушателите не просто слушали, а впоследствие преразказвали историите на барона. Така те плъзнали в цяла Германия. Веднъж в един от берлинските хумористични алманаси били публикувани няколко разказа „от остроумния г-н М-х-з-н, който живее близо до Хановер”. През 1785 г. Рудолф Ерих Распе ги превръща в цяло произведение и ги издава в Лондон под заглавие „Разказът на барон Мюнхаузен за неговите чудесни пътешествия и походи в Русия”.

Карл Мюнхаузен вижда книгата след една година, когато излиза в превод на немски. Баронът изпада в истинска ярост, защото без никакви намеци в романа е споменато неговото име. Но докато той съди писателя, издателството и книготърговците, книгата става все по-популярна и се превежда на все повече езици. Скоро животът на барона става непоносим, той става жертва на непрекъснатите насмешки на всички – познати и непознати. Наема дори охрана, за да прогонва любопитните, които се стичат отвсякъде, за да видят „краля на лъжците”.

По това време умира жена му Якобина. Карл се жени втори път за 17-годишната Бернардина фон Брун, която след брака започва да се държи лекомислено. На барона не му харесва да го мислят за рогоносец, затова започва дълъг и скъп бракоразводен процес, който изчерпва силите на Мюнхаузен, вече 76-годишен. През 1797 г. Карл умира от сърдечен удар в пълна нищета. Но до последно остава верен на себе си. Точно преди да умре, единствената му слугиня, която се грижи за него, го пита как е загубил два пръста на крака си. Било заради премръзване в руската зима, но Мюнхаузен отговорил:

„О, това ли? Отхапа ги бяла мечка”.