Красимир Димовски: Неграмотността е опасна, трябва да е подсъдна

Красимир Димовски е човек на думите и образите едновременно – той е журналист, писател, карикатурист… В продължение на години той и Александър Секулов поддържат паралелните рубрики „Свирепо настроение“ и „Под игото“ в пловдивския вестник „Марица“. Димовски е и политически репортер. 

Но това е само един детайл от творческия му път, от криволиците на общата му пътека със словото. През 1987 година излиза първата му книга – сборникът с разкази „Ние, кавалеристите“, а през 1989 г. втората сбирка с кратки форми – „Райската градина“. Следват 30 години, в които писателят Димовски мълчи, отстъпил място на журналиста, за да се завърне ударно през 2021 г. с нова подборка разкази – „Момичето, което предсказваше миналото“.

Преди дни дебютният му роман „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П.“ спечели наградата на Национален дарителски фонд „13 века България“ в тежка конкуренция с книги на по-опитни автори. Това е една от причините да го поканя за интервю в навечерието на 24 май, но по-важната е, че погледът на Димовски към реалността е особено интересен – политическият репортер в него съжителства с автора на фикции.

Вижте още: КРАСИМИР ДИМОВСКИ ПОБЕДИТЕЛ В КОНКУРСА „РОМАН НА ГОДИНАТА“

– Вие сте журналист, който печели награди за художествена литература. Кое е по-трудно за разказване – реалният живот или измислицата?

– „Станах журналист, за да стигна възможно най-близо до сърцето на света”, казва Хенри Лус. Има тревожна символика в това, че той е създателят на списанията Time и Life – времето и животът през двайсетте и трийсетте години на ХХ век, в навечерието на 1939-а, когато човечеството сътворява най-мащабната си трагедия. Реалността заприлича на измислица, пише тогава фронтови кореспондент. Това, мисля аз, е най-трудно за разказване – върховните моменти, когато реалното и измисленото се припокриват.

Разликата е в отразяването – в пътя към сърцето на света. При журналистиката това става мигновено – не случайно лийдът е измислен през Гражданската война в САЩ, докато в литературата е обратното: нужно е да мине време от събитието, то – малко или много – да стане минало. И да погледнеш към него отвисоко, през погледа на птица. Така виждаш мащабите му, граничните му цветове.

Защото смисълът на литературата е да се бори за вечността, доколкото е по силите ú, а смисълът на журналистиката – за деня. Ужасяващо е, когато се прави литература за деня, и журналистика – за вечността. Този кошмарен експеримент го изживяхме, надявам се.

– В антиутопия ли живее светът днес? А България?

-В „Тезеят в своя лабиринт“ героят изрича една нова дума – дозло. Тя е от сливането на добро и зло. Дозлото е много по-опасно от самото зло, казва Тезеят и аз му вярвам.

Днес у нас сме свидетели на една страховита подмяна на доброто и злото, на тяхната размяна, на тяхното сливане. В историята ни е имало подобни моменти, но сега, благодарение на мрежите и светкавичната комуникация, тази подмяна придобива застрашителни размери. Когато злото ни се поднася като добро, когато вече не си сигурен кое е зло и кое – добро, това е прекият път към сърцето на мрака. Бих казал така: към влудяването, видиотяването и усмиряването на един народ.

Учудва ме с каква лекота дозлото набира сили в България. Разбира се – и при комшиите, на Балканите, в своите разновидности – и в Европа. А отвъд океана то направо изригна. Ако някой е решил да пренаписва „1984“, може да започне така:

„Един призрак броди из Европа, призракът на дозлото.”

Заплахата от това явление, поне за мен, се равнява на тази от един необуздан изкуствен интелект, дори и на заплахата от ядрена война. Защото за какво ни е да оцеляваме, ако сме изгубили представата за добро и зло, бих попитал, перифразирайки Чърчил.

– Каква е връзката между политиката и литературата? А каква трябва да бъде?

– Първо – опасна, ако се прави литература, от която струи обикновено политиканстване, партизанщина. Подобна литература у нас беше правена, четена по задължение (в училище) и забравена. Вероятно в някои диктатури из съвременния свят експериментът продължава.

Второ – политиката не е нещо изолирано, предназначено само за политици. Дори бих казал, че политиката е твърде важно нещо, за да бъде оставено на политиците, отново ще перифразирам, този път Клемансо. Във всеки художествен текст има политика – в най-широкия ú смисъл, като позиция, като мироглед, като идея за бъдеще, като осмисляне на минало. Въпросът е, че между художественото внушение и гьобелсовата пропаганда понякога има само една крачка – като между великото и смешното. Срамното е, че тази крачка е правена и от добри писатели, подведени от стремежа си да угодят на силните на деня.

Но когато живееш по „закона“ на Кант – звездното небе над мен и моралният закон в мен – няма опасност да направиш тази фатална крачка, мисля аз.

– Защо народ, който пази мисълта за своята писменост като реликва и дори празнува своята книжнина, е в дъното на класациите по брой прочетени книги годишно?

– Винаги има надежда за народ, който има празник на буквите. Да празнуваш победата на словото, а не победата на меча – това го можем ние, българите, и безспорно е повод за гордост.

Но защо сме първи в празнуването и последни в четенето? Това е въпросът, който наистина може да бъде зададен с хамлетовски трагизъм, понеже съвсем сериозно опира до това да бъдем или не. И преди, и сега има една група хора, които четат, и огромна група, които не четат. Легендите, че през социализма се виеха опашки пред книжарниците, са несериозни – просто имаше дефицит, особено на преводна литература. Но тревогата днес е, че групата на четящите у нас намалява с темповете на топящите се ледници и за това са виновни не климатичните, а „културните“ промени. И причината е не само тик-ток културата в световен мащаб, а чисто нашенски кривини – като започнем от образованието, преминем през домашното възпитание и стигнем до модели на поведение, които се налагат от мрежата и от екрана със силиконов възторг. С една дума – ние сме с едни силиконки напред като най-нечетящи в Европа. Шега, от която замръзва усмивката.

– Може ли да бъде оправдана недостатъчната грамотност? Ще бъдат ли различни отговорите на журналиста Красимир Димовски и на писателя Красимир Димовски по този въпрос?

– Отговорът е един същ, но поднесен различно. Първо да ви отговоря като журналист. По-опасни от неграмотните са само онези грамотни, които оправдават и дори поощряват (под сурдинка) неграмотността. Неграмотникът по-лесно се управлява, той е податлив на всякакви популистки внушения, готов е пръв да хвърли съчки на кладата. Вопълът на Ян Хус „Sancta Simplicitas!“ (Свещена простота!) се носи от век на век, но в наши дни отеква особено болезнено. Неграмотниците могат да бъдат толкова лесно манипулирани, че дори не са им нужни специални хибридни атаки. С една дума – неграмотността е толкова опасна, че трябва да бъде подсъдна.

Същият е отговорът ми и като писател, но, естествено, поднесен по съвсем различен, много по-сложен начин. Отговорът ми е в „Тезеят в своя лабиринт“.

– Къде се намира днес българската литература?

– Пред хоризонта. Има предусещане за нови брегове. Излязла е от Прехода като изтощен, но помъдрял мореплавател, изпълнен с ведростта на Колумб. Което никак не е малко, според мен.

– Съществува мнение, че литературата ни не може да надзърне отвъд ограничения си хоризонт – дори не балкански, а тясно български. Вярвате ли в това?

– Не, не вярвам, защото вече има силни книги, които опровергават това мнение. Но, за жалост, има и много други, които го потвърждават. Можеш да пишеш за много малък регион, но не може да си регионален. Писането напълно се обезсмисля, ако си останеш в региона, бил той и „тясно български“, както казвате. Ще се изразя така – ако от твоето Макондо не се появи цял един нов свят, то ще си остане просто едно село. Без значение дали е латиноамериканско, българско, френско, или патагонско.

Въображението трябва да заселва късчето земя – било то в Родопите или в Париж, с герои и събития, които са интересни за света, които му помагат да съществува, да се продължи и да се осмисли. Писателят трябва да има корени в своята земя, но и да умее да лети над планетата. Звучи парадоксално, но е така.

– Има ли надежда някой ден да се появи българският Казандзакис или Иво Андрич?

– Да. Всеки писател си има родина. И тя не е точно географско понятие, не е и задължително да съвпада с родното място, с родината. Познавам писатели, чиято родина е реката, познавам и други, чиято родина е небето, или морето. В този смисъл и Казандакис, и Иво Андрич са открили своите родини, излизат от пределите им, прекрачват границите им, но ги носят в себе си. Остават им верни, докато покоряват света, а това вече е въпрос не само на мащабен талант, но и на характер (който често липсва на талантливи наши писатели).

Така че имаме всички основания да очакваме, че някоя подобна малка родина в силната ни земя ще роди българския Казандакис, да речем. Мисля, че е въпрос на време.

– Плахите опити българската литература да излезе извън границите на България се посрещат най-често с гръмки охулвания. Защо е така?

– О, това си е нашенски патент – като започнем от вица за казана с българите, който не е пазен от дяволи, защото всеки, който опита да издрапа навън, е придърпван обратно, та стигнем до прословутата максима, че ако в България се роди гений, това ще бъде геният на завистта. Винаги съм се удивлявал как е възможно да има завист и вражди между писатели. Ако свалиш един президент с преврат, можеш да седнеш на мястото му и да се наречеш президент (има примери за това), но ако някак свалиш писателя Петър Петров и седнеш на мястото му, не можеш да се наречеш писател, още по-малко – Петър Петров.

– За всички е видима пропастта между две условни български общества, разделени по линията на ценностите, за удобство наречени „традиционни“ и „либерални“, по линията на подкрепа към Русия или към Украйна. Как може да бъде обединен българският народ отново или процесът е необратим?

– Разделението е ужасяващо и то не само по тези линии. Имало го е и преди, но мисля, че особено се оголи и изостри след драмата в Украйна. Ще ви разкажа една случка. Имам един приятел, изтъкнат литературовед, който веднъж ми каза: „Пишеш много добре, но не разбирам защо в книгите ти (тогава бях издал „Момичето, което предсказваше миналото“, предстоеше „Ловецът на русалки“ и „Тезеят в своя лабиринт“, чиито варианти на ръкописи беше чел) доминира темата за войната и диктаторите. Това са доста архаични теми, живеем в 21 век, в Европейския съюз, тревогите са свързани по-скоро с екологията…“ Така ми говореше, докато отпивахме. Беше през нощта срещу 24 февруари 2022 година, запомнил съм точно датата, защото на другия ден познатият ни свят се взриви. От една „класическа“ война и един „класически“ диктатор – с всички кървави характеристики на средновековието. Понякога реалността надминава измислицата.

И ето, че въпросът за диктаторите и войната е отново е на дневен ред, както и ужасяващото разделение на обществото, наподобяващо това през двайсетте години на миналия век у нас. Затова няма да се уморя да повтарям, че човечеството трябва да се очовечи – това е и смисълът на писането. Защото, ако изкуственият интелект се очовечи преди нас, това ще е заслуженият ни край.

А за процеса на ужасяващото разделение – вярвам, че не е необратим. Народът ще го преживее, но за жалост, както винаги е ставало – с много жертви.

– Пишете с любов за Родопите, една от най-красивите български (и не само) планини. Какво означава да обичаш родината си?

– Любовта към родината е като към майката – да сте видели някой син да вее байряци и да крещи до изнемога колко много я обича?

Мисля, че се нуждаем от смирение, но не в патриархалния смисъл на думата, нито дори в християнския. Смирение като кратка тишина, която всеки трябва да извиква периодично, за да осмисли себе си и света наоколо. Защото за обичта трябва тишина, врявата ражда омраза.

– Заслужава ли прошка посредствеността в културата и в политиката? Има ли разлика?

– Ужасна грешка е да дадеш прошка на посредствеността – жестът ще бъде възприет като слабост. Посредствените хора и в културата, и в политиката са нагли, кресливи, безпардонни и агресивни. Диктаторите, дори и злите гении, също са посредствени в същността си. Те просто не ти оставят друг изход, освен да се бориш и по възможност – пребориш. А докога ще продължи това, не знам. Всъщност това е въпросът на въпросите.