Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Красимир Иванов: Работих с Ермано Олми, защото не ме приеха в НАТФИЗ

Свещени крави крадат от българското кино

"Аз хванах последния вагон на последния влак на великото италианско кино, който се казваше Ермано Олми. Работата с него е най-големият успех в живота ми", твърди Красимир Иванов. Снимка: Румен Добрев - Красимир Иванов: Работих с Ермано Олми, защото не ме приеха в НАТФИЗ

"Аз хванах последния вагон на последния влак на великото италианско кино, който се казваше Ермано Олми. Работата с него е най-големият успех в живота ми", твърди Красимир Иванов. Снимка: Румен Добрев

Красимир Иванов е интересна личност – непознат на широката публика у нас, но пък е сред най-ухажваните ни кинаджии. Заради него Мел Гибсън покани Христо Шопов и Христо Живков за участие в „Страстите Христови“, той беше асистент на великия Ермано Олми във филма „Занаятът на оръжията“, работил е в десетки италиански и американски продукции в Рим. Преди две години той направи опит да организира в София изложба с костюмите на София Лорен от филмите й, за жалост това не можа да стане факт.

Тази година Иванов бе обявен за един от Достойните българи – благодарение на бързата му реакция полицията залови крадците на грифони от паметника на Васил Левски в центъра на София. А преди броени дни кинаджията се върна отново на студентската скамейка, за да учи „Дизайн на порцелан и стъкло“ в Художествената академия.

– Как човек като вас – с кариера сред най-големите в киното, се реши да кандидатства в Художествената академия?

– Влязох в Художествената академия, защото там всичко е непроменено с годините, има кал, глина, гипс, разнебитени маси, таваните имаш чувството, че всеки момент ще паднат, което за мен е нещо уникално. Кандидат-студентските изпити бяха най-голямото удоволствие, което съм имал от много време насам – шест часа работих над едни конусчета! Беше много приятно да не си проверявам 6 часа профила във фейсбук. В киното си зависим от техниката, а тук правиш всичко с ръцете си. Ами аз забравих вече да пиша на ръка! Впрочем, в Западна Европа е нормално да излезеш в пенсия и да започнеш нещо да учиш…

– Нали не сте излязъл в пенсия още на 44 години?

– Не, не съм, ха-ха! Но ми е нужно да си намирам някакви стимули, които да ме върнат във времето, да събудя спомени в съзнанието си и умения, които съм загубил. Това е адреналин без химически формули. Много е олд фешън, но аз съм сигурен, че ще има някакво връщане назад в този хаос, в тази инвазия от технология. Не технологията е онова, което ще накара публиката да се жегне. На 44 години съм и слава Богу се отказах да бъда велик режисьор, камък ми падна от душата и започнах да живея наистина спокойно и свободно. Моят занаят е работата с актьорите, консултацията в кастинга, да бъда изпълнителен продуцент.

– Не мога да не започна с Ермано Олми, как си общувахте с този велик режисьор по време на снимките?

– Снимахме половината филм „Занаятът на оръжията” край Дъбован, на Дунава. Възрастни жени от селото всеки ден питаха Олми какво да му сготвят. И всеки път той им отвръщаше: „Варена кокошка”, не пиле, а мазна кокошка. Той умираше да си комуникира с обикновените хора, например с 90-годишна баба, на която са й откраднали й кюнците предишната седмица. С него се разбирахме с един поглед, нямаше нужда да водим дълги разговори. Като ми кажеше, че на следващия ден трябва да преобърна света, казвам „добре”, тръгвам и винаги нещата се случваха. Всеки ден той те поставя на изпитание. Защото добре знаеше какви са ми възможностите и никога не ме караше да направя нещо, което няма да мога да свърша. Работил съм около 2 години с него и никога не съм очаквал, че някога ще ми направи комплимент. Но един ден, пътувайки в асансьора от първия за втория етаж – представете си колко дълъг е бил комплиментът – той ми каза: „Краси, ти надмина всичките ми очаквания. Лека нощ!”. Без да ме гледа в очите, за да не се възгордея, че „Златната палма” ми прави комплимент.

– Да се върнем по време на снимките край Дунава!

– Та седейки двамата пред камината край заледения Дунав, през 1999-2000-а зимата беше много тежка – минус 20 градуса, той мълча, мълча и каза: „Краси, запомни много добре България и българите, такива, каквито са в момента. Защото много скоро всичко ще се промени и то не за добро”. Не го разбрах тогава, прозвуча ми философски. Но сега си давам сметка какво искаше да ми каже маестрото. По онова време нямаше молове, Макдоналдс тъкмо се бяха появили, по магазините нямаше нищо, нямаше откъде дори една свястна четка за зъби да си купиш. Но хората идваха и ти варяха кокошка, канеха те по домовете си, все още общуваха помежду си, нямаше фейсбук, интернет едва беше започнал да навлиза и хората бяха съвсем други. За 14 години онази България изчезна. Този луд капитализъм днес у нас е като автомобил без спирачки, пуснат по нанадолнището и не знаеш къде ще спре, дали въобще ще спре и какви щети ще нанесе.

– Смятате, че вървим надолу, а не нагоре?

– На някои им е удобно да мислим, че България върви нагоре, но не е така. Мои приятели ми казват „Дядо Краси”, защото винаги вадя стари поговорки и разказвам истории. Но за жалост винаги излизам прав. Въпреки това аз съм най-големият оптимист на тази планета.

– Оптимистът би ли казал обаче, че летим към пропаст?

– За да има хляб на масата, оптимистът трябва да е наполовина реалист, иначе би бил психично болен. И когато кажа, че всичко е политика, не ми вярват. Ето, сега ГЕРБ правят дискусия, за да покажат, че ги е грижа за развитието на културата! Дядо Краси би казал: Всичката Мара втасала… Те ако наистина го мислят, би било страхотно, но всичко е тотален фалш, флирт преди изборите с интелектуалците. Правят го, защото още от соца са наясно, че ако една държава изтърве интелектуалците, повече избори няма да видят. А и нищо не им струват, държат ги със символични пари. Затова нямаме интелектуалци – такива, които си вадят хляба с творчеството си и са личности с позиция в обществото, които могат да си позволят да тропнат на политиците по масата. Интелектуалецът трябва да може да се изрепчи на Вежди Рашидов и утре да не остане на улицата без работа.

– Ако ГЕРБ спечелят изборите, Вежди Рашидов вероятно пак ще стане министър на културата…

– Те всички се канят да се връщат и да настане див реваншизъм. Наточили са се да влязат отново във властта, а Бате Бойко ще пристигне на бял кон…

– Вие сте кинаджия, като човек, който търси логика във всеки сюжет, как виждате първите 6 месеца от повторното управление на Бойко Борисов?

– Това ще бъде най-голямата му грешка! Сюжетът обаче не е кинаджийски, той е елементарен, чалга. На мен Бойко Борисов ми е адски симпатичен като анимационен герой, като персонаж от киното. Но хората около него са тотална пропаст. Аз не разбирам много от икономика, но виждам, че и Бойко Борисов не разбира. Да си вземеш за финансов министър човек като Симеон Дянков, който още в първия ден да каже на песнионерите: „От тук нататък хляб и праз ще ядете, няма да ви дам една стотинка!”, такова чудо в Италия не съм виждал. Аз съм в привилегировано положение, защото имам възможност непрекъснато да сравнявам България с Италия. Като ми кажат: „Тук токът е най-евтиният в цяла Европа”, се шокирам от тази лъжа, как ще е най-евтиният?! В София всеки месец плащам по 70 евро за ток, а за къщата ми в центъра на Рим плащам по 40 евро на двумесечие!

Вижте кои са хората, които представляват моралната база на българската държава! Интелектуалците, цветът на нацията, навсякъде по света са артисти, режисьори, журналисти, лекари, преподаватели в университета, в училищата, учените…, а тук са смазани.

– Срещнахме се, за да говорим за култура, а обсъждаме само политиката!

– Не може да не говорим за политика, всичко е политика. Аз, слава Богу, работя… Ето, сега завършихме едни немски филм. Приключваме и филма с Клаудия Кардинале и Борис Десподов, монтира го монтажистът на „Амели Пулен”. На Борис му вярвам слепешката. Това е най-евтният филм, който съм снимал някога, откакто се занивам с кино. Винаги съм вярвал, че така се е правел неореализмът – без пари и с луд ентусиазъм. Този филм е поклон към творчеството на Серджо Леоне, Борис Десподов не крие, че е инспириран от него. Някои сцени са като от „Имало едно време на Запад”, но това не е чалгаджийски копи-пейст, а трибют към едно изкуство, както Кустурица през 90-те взимаше цели сцени от Фелини.

За Красимир Иванов символът на актьорството е Клаудия Кардинале. Снимка: Личен архив

За Красимир Иванов символът на актьорството е Клаудия Кардинале. Снимка: Личен архив

– Как бихте коментирал съвременното българско кино?

– Бих могъл да го определя с една дума: онанизъм. И в Италия се прави евтино кино. Но хората разказват истории. А тук са се събрали псевдоинтелектуалци, както казва режисьорът Виктор Божинов – той за пръв път от години насам произнесе точната диагноза на българското кино.

– Притеснявате ли се да говорите с имена?

– Не се притеснявам, но не познавам тукашните свещени крави. Завършил съм в Италия, цял живот съм правил италианско кино и едва в последните няколко години помагам и в България – гледам да работя с млади, надъхани 40-годишни българи, в началото на кариерата си – такива, които взимат за един филм 200 000 лв. от Националния филмов център и ще похарчат за него 250 000 лв. А тези свещени крави със сигурност ще получат около 1 млн. лв. за филм и половината ще си го сложат в джоба. Това е хомосексуално кино. Защото режисьорите правят кино само за себе си, стари кучета със стари кучета, самодостатъчни са си, не се сблъскват с други култури, с инакомислещи.

– Който не ги харесва, нищо не разбира от кино. Аз съм от този отбор, на неразбиращите тяхното кино.

– И аз съм от тях. Те твърдят, че това е елитно изкуство, което така, хитринко, може да направи пробив на някой фестивал. Не, това не е елитно изкуство! Леонардо и Микеланджело са правили елитно изкуство. Но са били най-продаваните, най-търсените, най-скъпите творци през 15 век.

– Близък сте с някои от най-големите икони на световното кино – София Лорен за малко да дойде в България. Защо в крайна сметка това не стана?

– Като тръгне нещо куцо, то не върви. Изложбата на костюмите й беше замислена за 80-годишнината й, която е сега, на 20 септември. И след това експозицията да пътува по света. Бойко Борисов беше поел ангажимент да съдейства, стана патрон на изложбата и разказа страхотни вицове за София Лорен… Например: „Ти знаеш ли какво е казал Марчело Мастрояни за София Лорен? Ако София Лорен беше лекоатлетка, щеше да е с едни гърди пред конкурентките”…

Но в своята елементарност Бойко Борисов е забавен, той притежава актьорско майсторство от класа, винаги разказва историйка, има сантимент… Един ден, след като не стана изложбата, той ме срещна и ми каза: „Знаеш ли какъв ти е проблемът? Прекалено дълго си живял в чужбина и който те хване тук, му вярваш!” Как да не вярвам, като става дума за министър на културата?!

– Заради Вежди Рашидов ли не стана изложбата?

– И министърът беше проблем, и кметът Йорданка Фандъкова…

Красимир Иванов е добър приятел на София Лорен. Снимка: Личен архив

Красимир Иванов е добър приятел на София Лорен. Снимка: Личен архив

– С какви чувства остана София Лорен след пропадналата изложба?

– Беше много готина. Каза ми: „Съкровище, аз знаех, че няма да стане. Ама забавлявахме ли се? Забавлявахме се. И нали подредихме мазето?” Какви снимки имам от мазето й! Там тя съхранява костюмите от всичките си филми – жартиери, чорапогащи, шапки! „Како, – казвам й, – къде ти е онази червена капела от филма на Робърт Олтман?” „Не ме подсещай, – ми отвръща, – сто пъти ги помолих да ми я пратят и пропадна тази капела, няма я!” Уникално същество!

– А Клаудия Кардинале?

– О, тя е божество!

– Как попаднахте сред най-големите в италианското кино?

– 1990-а година кандидатствах режисура във ВИТИЗ (бел. ред. – днес НАТФИЗ), това ми беше мечтата от дете. Три години не ме приемаха. Накрая отидох при един професор – Христо Руков, на когото заявих, че кракът ми повече няма да стъпи в тази Академия. Той ми каза, че някой ден ще им благодаря, че не са ме приели. И заминах за Италия, макар че аз никога не съм искал да емигрирам, защото знам какво означава да си емигрант – израсъл съм в Русия. Но любовта ми към киното надделя – Висконти, Де Сика, Пазолини, Фелини. В Италия, разбира се, всичко това беше отдавна приключило. Но аз хванах последния вагон на последния влак на великото италианско кино, който се казваше Ермано Олми. Работата с него е най-големият успех в живота ми.

Учих „режисура” в частно училище към Университета във Флоренция, направих си дипломната работа, предстоеше да приключа дипломния си филм. И срещнах маестрото, който ми каза, че ще снима в България, защо не отида с него?!

Във Флоренция ме знаеха като българин, имах приятел портиер в един хотел, където спяха всички продукции. И като дойдеше нова, той ми свирне по телефона и аз засядах отпред да чакам продуцента да го моля да нося кабели и кафета на снимачната площадка. Един ден същият човек ме среща и пита: „Ти българин ли беше? Довечера маестро Олми те чака”.

Така влязох през парадния вход на италианското кино. Това беше лятото на 1999 г. Лудо удоволствие.

– Как продължихте, след като свърши филма на Ермано Олми?

– Преместих се в Рим заради Олми. И съвсем случайно се запознах с най-голямата кастинг директорка Шайла Рубин. Уникално бабе! Сякаш сме се познавали цял живот. Тя участваше във всички американски мегапродукции в Рим – от Спилбърг, през Мел Гибсън, до Скорсезе, всички минаха през нейната къща. Олми ме научи как да живея, как да се оправям в живота с киното, а тя ме запозна с целия свят на киното.

Има една много весела случка. Аз имах ключове за нейната къща, както тя имаше за моята, защото беше възрастна жена, на която някой отвреме-навреме трябваше да помага. Живееше в апартамент на един дворец на пиаца Навона и една вечер пристигам у тях, беше тъмно, някакви хора стояха по диваните, а аз отивам директно до хладилника. Шайла обаче ме повика: „Ела, запознай се”. Един ми вика: „Аз съм Стивън, Стивън Спилбърг”. Аз му викам: „Аз пък съм Фредерико, Фредерико Фелини”. И си излязох. След половин час седнах в едно кафене заедно със сестра ми, която беше дошла от България, и го гледам същия седнал на съседната маса. И наистина беше Стивън Спилбърг! Взех една салфетка и отидох да му поискам автограф.

Най-хубавата ми Нова година пак беше в къщата на Шайла, по времето, когато снимахме „Страстите Христови” с Мел Гибсън…

– Защо след Христо Шопов и Христо Живков други българи нямаха успех на световния екран?

– Защото българските актьори са мързеливи. Един ден си говорихме със София Лорен и я попитах защо не е играла в театъра. „Защото не е за мен, това е друг занаят, ако след това опитам да се върна пред камерата, няма да стане…”, ми каза. След този разговор ми се изясни – ако сега те взема от улицата и те сложа пред камерата, ще си 100 пъти по-автентичен, истински, отколкото един театрален актьор, който има по 5 представления на ден.

Театралниченето става тяхна втора природа и придобиват много специфичен тембър, приповдигнат тон. Българските актьори са недисциплинирани, не учат езици, а днешният свят е глобален и не може да останеш да работиш само в България, трябва да си намериш агент в Германия, във Франция… Като му кажеш – ела малко да те пообучим в Италия,той отвръща: „А, не – това е час и половина път!“

За сравнение ще ви разкажа как веднъж Леонардо ди Каприо дойде за снимки на „Бандите на Ню Йорк” в Рим – беше надебелял 10 килограма и Скорсезе беше бесен. За 2 месеца до снимките Ди Каприо всяка сутрин в 5, 30 до 8, 30 часа беше във фитнеса и ги свали. След фитнеса учеше корейски, после учеше нюйоркски сленг от 1849 г., когато се развива действието във филма, после някакви етюди с един театрал… и така до 22 ч. вечерта.

Българите не, че не се стараят, а генерално имат погрешна концепция за това какво е да си актьор. Те знаят само какво е соцтеатър – до обяд репетират, а вечер играят представление.

– Кой от всички звезди, които сте срещали на снимачната площадка, е съвършеният актьор и кой – страхотен човек?

– Двете неща винаги са свързани. Най-големите актьори първо са личности и колкото са по-големи, толкова са по-дисциплинирани, скромни и обрани. Аз имам много повече проблеми да работя с някоя актриса от ВИТИЗ на 22 години, отколкото с една Клаудия Кардинале. Защото Клаудия няма абсолютно никакви претенции. А студентката започва да настоява за еди коя си гримьорка… и те гледа страшно и нагло. Да си актьор означава да се развиваш, да рисуваш, да имаш някаква страст… А тук се тупат в гърдите: „Аз съм актьор!“

Ако трябва да избера един човек, който за мен е символ на актьора, това е Клаудия Кардинале.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах