Красимира Стоянова: Ако се смятаме за втора класа, как светът да ни има за равни?

Красимира Стоянова, един от най-прославените гласове на България, ще звучи и у нас преди Коледа. На 21 декември певицата ще излезе в зала 1 на НДК със Симфоничния оркестър и хора на БНР за концертно изпълнение на операта „Евгений Онегин“ от Пьотр Илич Чайковски. Диригент на концерта, част от Новогодишния музикален фестивал, ще бъде Павел Балев, също българин със сериозна биография на чуждите сцени. 

Красимира Стоянова е българка, аплодирана вече 20 години на най-престижните концертни и оперни сцени. За света я открива Йоан Холендер, тогава директор на Виенската опера. От 1998 г. насам Красимира Стоянова пее във Виенската опера, „Ковънт Гардън“, „Метрополитън“, „Ла скала“, Берлинската опера… Носител е на титлата „камерзингерин“ на Виенската опера.

Дни преди концерта в София, разговаряме с Красимира Стоянова по Скайп – за дома, родолюбието, Коледа, вярата, Самуел Финци и гордостта да си българин.

– Покорили сте най-големите върхове в света на операта, как стои България на този оперен Олимп?

– Какво представлява оперният Олимп? Това всъщност са най-високите постижения в оперната история. България е родила толкова оперни гласове, че според мен категорично има място на Олимп. Олимп е в Гърция и гърците си имат тяхната Калас. А ние българите трябва да помним Елена Николай, Люба Велич, Мими Балканска, Христина Морфова. И как можем да забравим Гяуров, Борис Христов, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Спас Венков, Никола Гюзелев, Петър Гугалов, Нели Божкова, Маргарита Лилова? Вижте какво голямо съзвездие! Това са толкова много гласове от нашата малка България, а аз дори не съм споменала всички имена. Помислете как изглежда този списък, съотнесен процентно спрямо другите държави, да речем Русия – гигантска държава, с толкова много таланти и възможности. А нашата мъничка България ѝ е равностойна, дала е толкова звезди, които ярко греят на небосклона на оперния Олимп… По никакъв начин не мога да кажа, че България отстъпва по нещо на света – даже на Италия, люлката на оперната музика, която притежава толкова много певци и в далечното, и близкото миналото, и в момента. България е голям авторитет в оперното изкуство и самите италианци се отнасят с много уважение към нас. Бързам да кажа – не е защото имаме оперна школа, защото по мое мнение ние нямаме такава, но ние имаме велики гласове, които са дали много на оперния свят – и това е нещо много голямо, с което трябва наистина да се гордеем.

– Пеете по цял свят, какво ви мотивира да намирате време и за концерти в България, както сега на 21 декември?

– Ако трябва да съм честна, когато нямам време аз отказвам да пея у нас. Не е лесно да се съчетае програмата ми, която подреждам с години напред. Но правя всичко възможно да имам време за моята родина, защото какво по-хубаво от това човек да си е вкъщи и да може да представи онова, което прави, на най-близките си. Освен това с годините се убеждавам, че трябва повече да давам на България. Смятам, че всеки един от нас, хората на изкуството, трябва да дава повече на своята държава, на своята родина, защото това е смисълът на нашата професия – да работим за издигането на духа на нашата прекрасна нация. Мисля си, че оперното пеене не е професия, а хоби, съдба, мисия, живот. Просто не виждам творец, отдал се напълно на изкуството, да го определя като професия, защото тя като кръвта тече във вените ни, тя е в душата ни. Не съществува дори миг, в който да не мисля за работата си… не мога да кажа, както примерно един чиновник: „Ето, днес затварям офиса и си отивам, ще празнувам, ще почивам“ или „Отивам си вкъщи, днес няма да мисля за работа“. Това няма как да стане, защото работата ми е в моето съзнание, произведенията, върху които работя, проблемите, свързани с тях – те вървят в мислите ми непрестанно, дори в дадения момент да се занимавам с нещо друго.

Обичам да пея, докато се занимавам дори с домакинските си задължения, доставя ми огромно удоволствие! Обичам домашния уют, да си сваря кафе например. Казвам да си „сваря“, защото да натиснеш копчето на машината е много технологично, не че не го правя и без присъствието на романтиката на надигащия се кафеен каймак. А още по-хубаво ми е да пея, докато готвя – тогава свещенодействието е пълно! А и ястието става много по-вкусно, когато човек внесе хубави мисли, хубава енергия. И си мисля, че моят съпруг не е недоволен от резултата.

– Участвате ли в подготвянето на коледните трапези?

– Аз съм много домашен човек и обичам всичко, което е свързано с дома, уюта и приготвянето на храна. Научих се да готвя, още когато бях в първи клас, защото в моето семейство готвенето действително е радост. Не преувеличавам, като казвам това, защото всички в семейството ми имаха собствен стил на приготвяне на ястията, с което особено се гордеем. Това винаги е било за нас тържество, желанието да бъде вкусно, на другите да им е добре. Мисълта за уюта, за семейството и хармонията винаги е била на първо място при нас.

За Рождество, например, ако имам време, правя питка, мога да точа, както и всички неща, с които трябва да се занимае една домакиня. Въпреки че заради пътуванията и натовареността ми не винаги имам възможността да приготвя празничната трапеза, както изисква нашата традиция, се старая поне с малко да допринеса за доброто настроение с вкусна баничка или други бързи лакомства.

Смятам, че за всеки човек семейството би трябвало да бъде центърът на живота му. При мен това е основното чувство, основната мисъл, която ме води. Тогава ми е най-вкусно и най-сладко, защото ако в семейството нещата не вървят, и най-великолепното ястие, и най-разкошната трапеза няма да стоплят сърцето.

– Приготвяте ли българска кухня?

– Не, не готвя определена кухня, а моята – кухнята на Красимира. Тя е есенция на всичко, което съм преживяла, видяла, опитала, изобретила, решила.

– А може би готвите, както Ви е „учил“ съпругът Ви? Навремето, когато моята баба сготвеше нещо вкусно и оповестявах този факт на глас, дядо ми винаги казваше: „Аз съм я учил“…

– Ха-ха, това е точно по великотърновски! По същия начин баща ми казваше за майка ми. Това е толкова приятен хумор, а кой знае, може и наистина така да е било. Моята майка се е оженила много млада и е възможно и така да се е случило. Аз, естествено, готвя според вкуса на съпруга си – за да му е приятно, да се радва. Но по някакъв начин влагам от себе си фантазия – измислям си разни неща, така че често правя това, което сметна, че ще е интересно.

– Концертът Ви в София е на 21 декември, може би в България ще празнувате Коледните празници?

– Много се надявам, отдавна не сме били в България по време на Рождество, да се зарадваме на този хубав, уютен и най-нежен празник. Още не знам в кой град ще бъдем, но където и да е, след като е в България и ако сме здрави, всичко е наред. Важното е да сме здрави, защото човек дори един грип да го хване, тогава и вода не му се пие.

– Къде е мястото, което наричате дом?

– Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото аз не принадлежа никъде. Била съм дете, когато моето семейство се е местило да живее в различни градове в България. Животът ми продължи по този начин по време на ученето ми и след това. Забравила съм какво е чувството на принадлежност към първия, родния дом, но въпреки всичко имам няколко местенца, където ми е винаги хубаво. Комичното в този моя случай е, че когато отсядаме в едни и същи хотели по време на нашите пътувания, добивам усещане за дом.

– Заради заниманията Ви с музика ли се е местило семейството Ви?

– Аз имах буйни родители, правеха си планове и си ги изпълняваха. Просто следваха своя път и ние с тях. Смятали сме го за нещо нормално, въпреки че сме усещали липсата на първия дом. Но в един момент като че ли претръпваш. Но може би не е важно и нужно човек толкова много да се привързва и вкоренява, защото става някак си „по-тежък“. А когато си „по-лек“, си по-способен да се приспособяваш и много неща ще осмислиш по-лесно.

– Вкоренява… хубава българска дума. Поривът на Вашите родители вероятно Ви е повлиял да не се вкорените никъде, а това до голяма степен може би помага и на Вашата работа?

– Местенето може би изгражда натурата по-борбена. Сигурно затова циганите имат тази здрава жилка, защото непрекъснато се местят. При тях няма нищо сигурно и нищо завинаги, всичко е временно, като в психологията на американците, свързана с тяхното минало.

– Как приемате образа на българите в чужбина, до голяма степен оформен от поведението на българските цигани?

– След като се отвориха границите през 1989-а, хората започнаха да пътуват… Много наши сънародници тръгнаха на запад, голяма част от тях са нашите цигани. „Циганин“ не е обидна дума и не трябва да бъде – все едно да се обиждаме, като ни наричат българи. Тези хора са много жизнени и бързо се адаптират. Втурнаха се на Запад, може би защото социално у нас им е трудно или по други причини. Голяма част от тях не се интересуват особено от личностно изграждане и положение в обществото, а просто следват народопсихологията си. Измежду всички тях има обаче и умни и интелигентни хора, абсолютно конкурентни на останалите членове на обществото ни. Мисля, че държавата е длъжница по отношение на циганите. Известно е, че ако се започне правилна работа с децата им от малки, то те много по-лесно биха се вградили в обществото ни и биха живели нормален живот.

– Има един много талантлив български актьор… пардон, талантлив актьор – Самуел Финци. Може би сте го гледали в Германия, случва се да играе и в България.

– Разбира се, че е български! Прекрасен е!

– Наскоро в интервю за „Дойче Веле“ той заяви, че няма причина да се гордее, че е българин…

– Аз му вярвам. Знаете ли защо? Самуел Финци е един изключително талантлив актьор, с богата култура, да не говорим за неговото човешко присъствие, дикция, а и как той добре се реализира в немското кино… Аз го разбирам. Защо? Ние с моя съпруг вече повече от 20 години живеем в Австрия и ни е много мъчно непрекъснато да чуваме, че някъде е станал обир, извършен от банди, които са с българско участие. По какъв начин мога да докажа аз, че България не е това, което се вижда на пазара на проституцията, на пазара на наркодилърите, грабежите, бандите? Кажете ми какво трябва да направи един човек на изкуството като Самуел Финци, за да опровергае това? Обяснявам на наши приятели – чужденци, че България е прекрасна, че има история, манастири, че е православна, има високо развито изкуство, а те отвръщат: „О, така ли? Трябва да видим България, ние не знаехме“. Ние сами се компрометираме, а искаме да ни уважават – как да стане това? За съжаление, хората от европейските страни вече знаят, че България е евтина алкохолна дестинация, където дрогата и проституцията са лесно достижими и че у нас може всичко – да се бият безнаказано чистачките в хотелите и какво ли още не… Голяма работа, че всяко лято броят на английските туристи у нас, дошли да пият до умопомрачение, да се дрогират до самоубийство, расте непрекъснато. На англичаните никой не им обръща внимание, защото те каквото и да правят, си остават англичани – нищо, че голяма част от тях сигурно нямат и образование. Въпросът е изключително сериозен и болезнен. Ако ние се самоопределяме като втора класа хора, защо очакваме светът да ни приема като равни? Затова не се чудете, че хора като Самуел Финци или Кристо Явашев не желаят да се нарекат българи.