От няколко дни столичният „Площад Славейков“ стои без книгите, които го изпълваха вече близо трийсет години. Сред тези книги, подреждани грижливо по стелажи и тикани безпардонно в мръсни кашони, през 2014-а писателят Деян Енев откри непознато нему (а и, да не се лъжем, на българския читател въобще) заглавие, разгърна го, изчете го, писа вдъхновено за „забравения роман-шедьовър за Априлското въстание“, а сетне запали искрата за преиздаването на въпросния текст – искра, разпалила се до мащаби, които литературата ни рядко вижда. Оттогава до днес „Калуня-каля“ на Георги Божинов е допечатвана многократно, спечели награда „Златен лъв“, спечели сърцата на читателите. А издателите ѝ от „Хермес“ не се спряха само дотам, а продължиха задачата си да излагат творчеството на Божинов на показ.
Сега излиза и сборникът с документални разкази и пътеписи „Черешови води“. Годините след първото му издание са точно трийсет и две – повече, отколкото е времето между първата и последната публикувана книга на Георги Божинов.
Сборникът се появява за първи път през 1986 г., когато писателят вече от години е низвергнат от властта (заради един-единствен свой пътепис!) и след като от години вече ръкописът на романа му „Калуня-каля“ (а по него Божинов работи повече от пет лета преди това) мухлясва по редакциите заради отказа да властта да го обнародва.
В „Черешови води“ Божинов пише по любимата си тема – България. И я обрисува с къси, резки мазки (по думите на Ангел Русков), призовава да я обичаме, задъхан ни подканя да погледнем в изумителната, точна и чиста картина на землята българска.
„Къси фрази – кокал и мускул, нищо излишно“, пише Русков за книгата.
Предлагаме ви откъс от „Черешови води“ на Георги Божинов, представен от изд. „Хермес“ специално за читателите на „Площад Славейков“.
Ай-Халиско
Руски език ни преподаваше един оплул стар руснак. Имахме и други руски учители, главно по латински, също стари и скапани, но отлични педагози. Струва ми се, че този по руски никога и не бе се занимавал с педагогия и че сега бе станал педагог по неволя. Просто защото не можеше да бъде това, което е бил някога. Беше висок, изправен старец, спиртосан и неизменен. Отначало носеше брада, раздвоена като на руските царе и генерали. Но, изглежда, бяха му направили някакво директорско внушение, та обръсна брадата. Тогава лицето му изведнъж стана неприлично голо, с бузи, увиснали като на куче птичар – бузите мязаха като ошутен остатък от двойната брада. Той храчеше и плюеше в кърпичката си пред нас. Кърпичката беше огромна, необятна кърпа, която дълго вадеше от джоба и също така дълго напъхваше в него след употребата й. Все пак старецът изглеждаше величествено. И цялата негова педагожка наука и премъдрост беше в това: да казваме наизуст разни стихотворения от руската читанка. Той слушаше, дигнал глава и блажено примижал, и тактуваше с пръсти по катедрата. Особено налиташе на басните на Крилов. „Кот и повар… Какой-та повар грамотей/ с поварни побежал своей/ в кабак, он тризну правил“… и т.н. Но освен тая наука, старецът имаше още една: побийваше. Беше още як и побийваше яко. Веднъж нашият приятел Клюн трябваше да преведе нещо от „Евгений Онегин“, нещо от началото:
Давал три бала ежегодно
(Това лесно като на български.)
…и промотался наконец…
Тука Клюна се запъна малко. Беше голям майстор да улавя подсказване – само по мърдане на устата, без звук. Но сега някой сигурно го подлъга.
– И… ааа… се преметнал… преметнал се…
– А ну?! – Под нависналите рунтави вежди руснакът гледаше стръвно и страшно.
– …и преметнал се… на конец…
Изпопадахме от чиновете.
Руснакът бавно се надигна иззад катедрата, мина бавно между чиновете и спря до Клюн, огледа го. И изведнъж му люсна такъв страхотен шамар, от който главата на човек спокойно може да се отвинти, ако е на винт; и дълго да се отвинтва до края, но резбата е ситна… После бавно се върна на мястото си. А ние стояхме, замръзнали по своите места… Но както и да е.
И така ние се учехме „чему-нибудь и как-нибудь“. Все пак понаучихме някоя и друга руска дума. И тук-там по някой падеж. И ако все пак и досега изравяме от паметта по някое отломъче от някой стар руски стих, задръстен там и случайно оцелял – дължим го на стареца.
Странно беше, че руският все още стоеше в програмите, макар и един час седмично. Докато с немския ни нагъваха здраво – шест часа. Отивахме към края на учението и вече бърборехме на тоя език бегло. Имаше много странности в онова време. Руските филми бяха вече забранени, но ние тананикахме песничката от „Трактористи“ – „Три танкиста, три весëлъlх друга“ – и никой не ни закачаше. А по едно време ученичките от девическата гимназия запяха „Катюша“. Да, да, същата оная, прочутата военновременна „Катюша“. Как беше попаднала у нас тази песен, кой я беше превел, въвел – и досега не узнах. Пееха си я ученичките от прозорците в междучасията и това не правеше впечатление никому. Тоест не че не правеше, а просто хората от улицата я приемаха за песен като песен, приятна като всяка нова и неизносена песен, още повече че и звучи по руски. Но никой не надзърташе да види тук кой знае каква политика.
Беше четиридесет и втора. Разгар на войната. Немецът навлизаше все по-навътре в Русия.
Класът ни бе пълен с всякакви нагли хлапаци: бранници, ратници, легионери. Ние, четирима приятели, не бяхме с тях. Не бяхме и с другите. Бяхме просто никакви. Само веднъж ни повикаха нас, четиримата, в полицията и ни накараха да преписваме някакви позиви на ръка, но с печатни букви. Искаха да проверят дали сме ги писали ние. Не бяхме ги писали ние. В полицията се отнесоха с нас внимателно, без грубости и шамари. Преписахме позивите и ни пуснаха.
Войната беше далече от нас и почти не я усещахме. Но вече почвахме да я усещаме. Купони за хляб, картофени дни, изчезна олиото, загубиха се платовете и кожите, магазините опустяха. Купоните не ни интересуваха, нито олиото, нито платовете, нито магазините, за които нямахме пари. Ние с Клюн получавахме от село всяка неделя по два големи хляба, те стигаха за нас, четиримата, до другата неделя. Само ние с Клюн бяхме от село. Данчо и Мико Доктора бяха градски момчета. Олио нямаше, но имаше мас, свинска мас – наше си, селско производство. Сутрин намажем филиите с мас и маджун (петмез от захарна тръстика, също наше изделие) – и сме готови. За обед хазайката сготви боб, а за вечеря – каквото остане от боба. Това е. Може да се живее. Лошо беше само едно – нямахме обувки. Обувките ни се довършиха. Та решихме веднъж да убием нашето куче на село и да вземем кожата му за обувки. Беше грамаден и кротък пес, вече на преклонна възраст, кожата му щеше да стигне за всички нас. Дигнахме се на село ние, поведохме Барон на лозето (разгеле и черешите там вече зазряваха), аз бях нарамил бащината флоберка. Клюн държи кучето за една връвчица, а аз от два метра го меря право в челото. Стои Барон насреща, гледа кротко и мирно, а аз се прицелвам. Плякна флоберката, Барон изквича, дръпна връвчицата и побягна към гората. Викахме го, търсихме го – не можахме да го намерим никъде. И вкъщи го нямаше. Той сам си се прибра вкъщи по-късно, дупчицата на челото му бе зараснала, а под кожата се напипваше куршумчето.
Останахме си без обувки. И понеже ни беше срам да ходим из града с тия цървули от нестригана свинска кожа, тръгнахме боси. Боси, но с безупречно изгладени панталони. Неотразим шик беше.
Още от втория ден на ваканцията ние, четиримата, се хванахме на работа в пристанището на Дунава. Въведе ни в тая работа един Данчов приятел. Ай-Халиско се казваше – височко едно, плещесто, светло момче, със също такъв светъл нрав, пееше хубаво. Ай-Халиско беше на наша възраст или малко над нашата, но не беше ученик и вече минаваше за изпечен и опитен дунавски хамалин. Той стана приятел на всички нас, учеше ни как да работим, без да се изморяваме, как да предпазваме ръцете си от мазолите, как да почиваме – и на ред още други хамалски тънкости и хитрости. Познаваше пристанището на пръсти и винаги безпогрешно узнаваше къде каква работа се очаква за следния ден и къде да се хванем по-изгодно и п$ на сметка. Накратко: ние образувахме малка летяща хамалска тайфа и Ай-Халиско стана главатар на тайфата. Обядвахме в една „Икономическа гостилница“ наблизо, дето се вареше само постна бобена и лещена чорба и струваше жълти стотинки. На стената там имаше плакат: мрачен воин с каска и пръст на устата, надпис: „Шпионите дебнат и слушат!“.
Отначало ни беше трудно и нанагорно. Разтоваряме например вагон с чамови дъски – и ръцете ни се набият с цепленки от дъските. Или вагон с въглища – и станем черни като въглищата. После каменна сол, вар, греди, талпи, железа разни, цимент, камъни за алпинеум някакъв някъде и какво ли не още… Нанижем се един по един, пристъпяме едва. „Не бързай и не спирай!“ – беше първата хамалска заповед на Ай-Халиско. Най-тежко беше при ечемика. Случи се веднъж да разтоваряме шлеп с украински ечемик. Тоя ечемик няма да го забравя никога. Вътре в трюма нищо не се види от прах. Жега, задух, не може да се диша. Ад. Едва се измъкнем по стълбичката нагоре, едва изтърсим чувалите в склада – храчим катран и дълго не можем да поемем душа. А после покорно се навървим надолу към оная адска утроба на шлепа. Но за тая работа плащаха добре, а нам това и трябваше.
Не бяхме сами. Имаше и други хамалски тайфи: от турци, от цигани и от всякаква друга човешка градобитнина. Разбирахме се с тях, учехме се от тях, бяха по-стари и по-опитни от нас. Но не можехме да понасяме грубите им шеги. Освен това пущаха газовете си безцеремонно и гръмогласно в най-гъстия задух на трюма.
…Привечер се обличахме по-чистичко, но пак боси, и тръгвахме по Главната на движение. Така, „на движение“, се наричаха тогава разходките на младежта вечер. Движението беше напред и назад по Главната. Но ние не се движехме, бяхме уморени. Сядахме на високите бордюри отстрани и гледахме движението. По-точно: гледахме младия женски свят, който се движеше край нас и който не гледаше към нас, разбира се. В магазините по Главната нямаше нищо за гледане, освен разни и никому ненужни кинкалерии, стъкларии. Но аз спирах понякога при една витрина и дълго гледах часовника с жълта каишка. Часовникарят го наричаше „Шуизе вач“ – смяташе, че така се казва марката. По-късно узнах, че тия думи се произнасят другояче и че просто означават „швейцарски часовник“. Беше най-евтиният швейцарски часовник, ако изобщо е бил часовник, че и швейцарски отгоре на това. Но бях си го харесал и възнамерявах да го купя с парите от пристанището. И през есента наистина го купих. Някое време работи, после престана и нищо не можа да го накара да тръгне пак. Това не попречи да го сменя за къси немски ботуши, които ми предложи за него един руски артилерист – когато руснаците минаваха през България.
Всичко това дотук е, така да се каже, предразказът.
Оттук нататък започва същинският разказ.
…Един ден от изток пристигна с влекач и излезе на брега голяма група хора – заедно с колите, воловете и покъщнината. Какви бяха тия особени хора, облечени особено, къде отиваха, защо слязоха точно на нашия бряг? Не знаехме. Напоточиха се по Главната на нашия град от пристанището до жп гарата. Дълъг керван напълни цялата Главна. Дочу ни се нещо като немска глъчка. Питахме хората какви са и що са. Дойчен, отговаряха. Немци от Поволжието. Сега отиват „нах Дойчланд… цу хаймат“. Толкоз. Такива не бяхме виждали. Имаше в града ни германски офицери и войници, но те си бяха от Германия. А сега за пръв път гледахме германски селяни, които идваха не от Германия, а от Русия. Помня воловете им – също като нашите, само рогата им по-големи и по-широко разведени встрани.
Керванът на немците изгромоли по едрия паваж на Главната, мина и замина и потъна из дърмите нанякъде.
А скоро след това, пак с влекач, дойде от изток друга група, по-малка. Двайсетина млади момчета и момичета. Без коли и волове, без нищо. Халиско разузна какви са. Руснаци, каза. Пращали ги на работа в Германия. Спряха в нашия град. Не знаехме защо не продължиха по Дунава нагоре, а спряха именно тук. Може би за да продължат по сухо като немците? Или по Дунава бе станало нещо извънредно, авария някаква? Не знаехме и това, а и нямаше кой да ни каже.
Настаниха руснаците в прогимназията, която беше до нашата гимназия, една ограда ги делеше. В голяма класна стая ги настаниха. В мазето на същата гимназия живееше със семейството си една землячка, жена от моето село. Мъжът й дърводелец, кривокрак един, нисичък и подвижен като паяк. Питахме веднъж землячката какви са тия хора над нея. Имахме предвид главно момичетата.
– Ми елате да ги видите! – рече тя простичко.
И ни поведе нагоре. Беше съвсем просто наистина. Руснаците ги вардеше един български стражар, смачкан, добродушен и наивен селски човечец. Макар че нямаше кой знае какво да варди и защо да варди. Дадохме на стражаря кутия „Томасян“ (най-хубавите цигари навремето – ние самите се учехме на по-евтинките кариочки) и той ни пусна в стаята на руснаците. Те лежаха на пода върху сиви войнишки одеяла, разговаряха тихо. И веднага млъкнаха, тревожно се втренчиха в нас, когато влязохме. Нямаше нищо, което да им дадем, освен пак цигари, които малко предпазливо прие само един от тях. Но това поне успокои другите.
Бяха като нас, на наша възраст. (По-късно Ай-Халиско се ожени за едно от момичетата.) Опитахме се да разговаряме с тях на убогия наш руски език. Оказа се, че те говорят на някакъв особен руски – мяркаха се в езика им и някакви смътно изкривени български думи, като: „нечу“, „сакам“, „бяше“, „нема“, „треба“, „очи“ и други такива. Иначе имената им руски: Саша, Стьопа, Маня, Маша… А фамилните? Във фамилните пак прозвуча нещо не съвсем руско, нещо почти българско: Калоянов, Карадимитров, Генов, Ценков… Халиско, Данчо и Мико се сетиха, че такива фамилии има и в града ни. Руснаците много се учудиха. Но един от тях се обади:
– Ний болгари – каза той. – Таврийски болгари… Крим… Таврия!…
Таврийски българи? За пръв път чувахме такова нещо. Но момчето не можа да ни обясни нищо повече.
Затекохме се при нашия руснак, намерихме го у дома му. Така и така, казахме му. Това силно заинтересува стареца. Оживи се той, разшета се, каза ни веднага да го водим в училището. Там той дълго разговаря с младите хора. После ни обясни: някога, преди много години, прадедите им били преселени от България в Крим, или малко по на север от Крим. Било това по време на чума или на война, или на някакво друго бедствие.
Новината за таврийските българи бързо се разнесе из града. Може би руснакът я беше разнесъл. А може би беше направил и нещо повече. Защото се намериха влиятелни хора от поменатите фамилии, които също се заинтересуваха от съдбата на таврийците. Спомниха корените, проучиха и вързаха скъсаните нишки. Нещо правиха пред властта, нещо струваха, не зная какво точно – но таврийците не заминаха за Германия. Останаха в града. След някое време се пръснаха из града всички. Едни като чираци по разни работилници, други като прислужници в магазини, трети заеха нашите места на Дунава. Защото започна новата учебна година и трябваше да напуснем пристанищего. Но пак ходехме там понякога след часовете. Голямата река ни привличаше, а и училището ни беше близо до брега. От време на време, обикновено в събота вечер, таврийците се събираха всички заедно. Така – да се повидят и поприказват. Канеха и нас на тия сбирки. Да повторим в скоби: всички те бяха млади момчета и момичета колкото нас или малко по-големи от нас. И само една от жените беше по-възрастна от всички. Косата й напълно побеляла, но очите й гледаха младо и живо. Казваше се тази жена Васила. Тя остана като чистачка в прогимназията, дето работеше и моята землячка – може би тя й бе помогнала да остане там.
Отбивах се при тях от време на време. Васила се беше пооправила, гледаше все така младо и живо, както преди, и особено след като пийне малко. Живееше в някакво килерче в мазето на училището, близо до землячката. Беше понаучила български, но все го мешаше със своя таврийско-български. Не приказваше много, слушаше повече и се усмихваше тихо. И само като пийне повечко – започва да плаче. Но една вечер тя заприказва сама.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение