Красота, твоето име не е Жена, а Миска

Не понасям конкурси за красота. Детските, дори когато са прикрити неумело под претенцията за „малки таланти“, смятам за престъпление. Защото в и без това неукрепналата детска душа създаваш модели за поведение и състезание, които степенуват някакво качество според неговото количество. И не учиш в разбиране, толерантност и удоволствие от различното, а в остра противопоставеност на всичко, което не покрива някакви изключително субективни критерии, като това кой е красив. И правиш това безпощадно, с психическо, че понякога и с физическо насилие.

При възрастните решението да се подложиш на конски оглед все пак е избор. Тук обаче има един важен въпрос – как се формира този избор. Защото все пак той също е следствие от налагането на някакъв модел в обществото, някаква манипулация, някакъв маркетинг.

Върнах се към тази тема не от средата на нищото. В малка бележка на страниците, наречени „Оживление“, в известен български ежедневник прочетох как организаторите на поредния конкурс за красота Miss Grand International (колкото е „по-гранд“ и колкото е „по-интернешънъл“, толкова по-достолепно следва да звучи в розовия облак от пусти конкурси с подобни претенции) предупредили клетата Мис Исландия 2015 Арна Йонсдотир да отслабне, защото била твърде дебела, за да се появява на сцената.

Нали се сещате какво означава една така или иначе Мис Красота да е „дебела“ според аршина на организаторите на мис конкурсите?! Това означава просто да не е гърчава – а не, че обявеното й за съвършено тяло представлява тържество на плътта, която се лее като превтасало тесто. От малката бележка във вестника става ясно, че същите тези така притеснени за красотата шефове на конкурса помолили исландката да запази това тяхно предупреждение в тайна, ама пък на нея взело, че й писнало или пък решила да си направи пиар от цялата така или иначе абсурдна ситуация и разгласила случилото се. Така става ясно, че нещо и у разбирането на самите цербери на Miss Grand International за адекватността на претенцията им не е наред. Чували са, така да се каже, за човешки права, свободен избор и джендър свободи, ама някак все още обществената нагласа и изискването на бизнеса не им позволява нито да афишират кротериите си публично, нито да си премълчат за излишните според мерките им килограми и сантиметри. Точна и перфектно завършена метафора за лицемерния свят, който сме си създали. И в който все още жената (да, в случая със съвсем съзнателното участие на онеправданата Арна) може да бъде „дисквалифицирана“ според нечии глупави претенции, касаещи външния й вид. Има и друго – все пак става дума за конкурс за красота, който има право да си има конкретните изисквания. Проблемът е, че все още се намират жени да се включват в подобни игри, които на всичкото отгоре изобщо не искат да се идентифицират с подобни унизителни практики като тази със забележката към теглото на исландката. Един вид „не сме от тез, как Сийке“, ама…

Мислех си, че претенциите по отношение на това как трябва да изглежда една жена, за да е приета за красива, са пряко свързани с нивото на простотия в съответното общество. У нас то е ясно – чалга моделът въведе дебелите устни, напъпилите силикони, вулгарните погледи и ги обедини в нещо като матрица. Момичетата, тъй като нямат с какво друго да сравнят представите си, постепенно приемат това обществено изискване към тях почти като административно задължение и го следват фанатично. Те трябва да изглеждат така точно толкова, колкото трябва да имат лична карта след навършване на четиринадесет години, например. Те задължително трябва да имат популярност във Фейсбук, така както трябва да имат медицински картон при личния лекар. Да отговаряш на обществените критерии за красота за тях е толкова важно, колкото за нас, възрастните, да имаме добра работа и балансирана връзка. И посвещаването в достигането на обществения идеал за красота е толкова наложителен процес, че често се превръща в самоунищожителна жестокост, да не говорим за психическия тормоз, който той може да те накара да си самонанесеш.

Като върна лентата в собствения ми опит на жена обаче виждам, че задължителното обществено изискване да си красив по един точно определен начин не е само следствие на българиадата. Навсякъде го има, при това в още по-изродени от софистициране форми.

Имам приятелка, която от години живее във Франция. Беше омъжена за германец. Умен мъж, философ, на пръв поглед възпитан и по европейски толерантен към човешката природа, от която ,за разлика от доста други хора, не изключваше жената. Та същият този мъж един ден, година след като съпругата му беше родила сина им и тялото й беше понесло съответните жертви от напълняването и отслабването, кърменето и недоспиването, си позволи да й направи непростима забележка. Погледнал я, докато се обличала пред погледа му, с погнуса забил поглед в отпуснатите й гърди и с кисело изражение казал:

„Ох, погледни ги сега!… Ми не можеш ли да направиш нещо?!“…

Не знам какво точно е имал предвид – вероятно с магическа пръчка да върне в изцедения си бюст пърхавата свежест на моминството?! Или за да не нарушава така претенциозните му естетически критерии, да вземе и тутакси да си смените гърдите с нечии други?!

В никоя друга ситуация не бих била така драстично злостна, но в името на женската си солидарност и понеже знам каква трайна следа внесоха в самочувствието на моята приятелка тези думи на съпруга й, ще трябва уточня нещо. Говоря ви за едно дебеличко, трътлесто и плешиво мъжленце с очила, чиято снимка никоя жена (освен влюбената в него по незнайна и само нейна си, женска причина) няма да си окачи над леглото. И което не блести нито с чувство за хумор, в името на което ние, жените, сме склонни да правим много компромиси с мъжете, които избираме до себе си, нито с романтични жестове, артистични идеи или сексуална фантазия. Става дума за едно същество, което – да, може да води чудесни и забавни, умни и интересни разговори, но най-вече с жени, които не са собствената му, и с мъже, които приема за… по-умната част от човешката природа.

Тази моя прекрасна приятелка всъщност е впечатляваща. Не според общоприетия критерий от списанията – просто носи аура, която те завладява. Има очи, които те въвеждат в нови светове, а начинът, по който се изразява и смее, е само неин си, нежен, забавен и неповторим. И не, не ги виждам само аз тези неща, като жена у жена. Видяха ги и други мъже, които я обожаваха и след последствията от раждането. Може би защото бяха по-умни или чувствителни, не знам. Със сигурност обаче са мъже извън матрицата, налагаща изискването за „женска красота“ в една връзка от… мъж и жена. Защото обществото не изисква от мъжете в любовната двойка да са красиви, нали? Мъжът трябва да има красива жена, тя трябва да е „последен модел“, „подобрена порода“, издание „Мелания Тръмп“. Пък жената… ми жената просто трябва да има някакъв мъж. Ако е богат – добре за нея – но и това не е задължително. Мъжът като такъв е достатъчно „завоевание“ – той дори не може да е притежание, както може да е жената, защото наличието му в един женски живот все още се приема като доказателство, че жената „става“. Мъжът е „оценка“ в CV-то на жената, „препоръка“. Жената се е „прибрала“ при някого и следователно тя е „нормална“, „нечия“ е. И след като предназначението й в крайна сметка е да е нечия принадлежност, то е естествено към всичко, което тя е, да има претенции – включително и към теглото и сантиметрите в ханша й.

У нас, в България, разбирането за феминизъм е извратено. По-голямата част от обществото смята, че това са грозни жени с мустаци, които мразят мъжете, защото никой не ги харесва. Удобна поза на недоучили и недопрочели носители на мъжки полови белези, които така или иначе не искат да напуснат удобната поза на „ценители на женската красота“, нали така се казваше?! А феминизмът е движение, което се стреми да промени ето точно тези нагласи в обществото. И да му създаде нормалния навик не да оценява и спуска изисквания към женската половина от човечеството, а да престане изобщо да я осмисля в този разделително-оценъчен режим.

Трудна работа, знам. Защото случаят с обидената красива Мис Исландия демонстрира нещо по-страшно – че критериите за нас, самите жени, все още в собствените ни глави са нечие друго притежание. Ние някак сме си приели, че мъжете трябва да ни харесват така, както те са ни измислили. И за това не те имат вина – а ние, жените. От мен зависи да изпълня живота и същността си със своята мечта за себе си. Само аз мога да кажа дали, как и колко да съм красива. Така както същата тази исландска красавица можеше просто да реши да не участва в конкурсите за красота, да се разхожда като настинал кон из подиумите, изпълвайки до перфектност обществения модел за самата нея.

Не си правя илюзии, че е лесно. Но изобщо не е невъзможно – просто усилията трябва да са насочени не в кубиците силикон в гърдите, а във въставането срещу обществото, което го налага като необходимо. Защото ако е така, по тази логика аз като жена бих имала доста претенции към огромна част от мъжете. На първо време да си свалят коремите, да поработят върху сексуалните си табута, а и една немалка част от тях да си увеличат „достойнствата“.

Или ако мога да перифразирам думите на онзи германец, който отдавна не е в живота на моята приятелка, „ми не можете ли да направите нещо?!“… Щото пък ние, жените, не сме длъжни да търпим това несъвършенство, нали така?!