Кръвта е по-гъста от водата

„Любовницата на Фройд” е изтънчен портрет на непреодолимото, забранено желание, което свързва една от най-влиятелните фигури на 20 век – Зигмунд Фройд, с Мина Бернейс, сестра на съпругата му Марта. Мистификация или не, кръвта винаги е по-гъста от водата…

В навечерието на XX век Виена кипи от живот. Стремителен и твърд, рязък до грубост и незачитащ мненията на колегите си, Фройд е лектор по неврология и лансира теорията за сексуалното потискане като опит за разбиране на невротичното заболяване и човешката мотивация. Според тази теория хората са безпомощни роби на травматични спомени от миналото си и те винаги са от сексуално естество. Дори най-впечатляващите ни постижения са белязани от животинското в нашата природа.

Мина си позволява дързостта да оспори тази идея. Тя не смята, че обяснението на всяка невроза опира да сексуална неудовлетвореност. Не са ли страхът, нараняването, болестта, загубата на близък други съществени фактори? Двамата със Зигмунд дълго водят кореспонденция, която има за фокус неговите научни тежнения. Междувременно той превръща кушетката в лаборатория. Освобождава пациентите, като ги насърчава да говорят за миналото си.

Останала без работа, Мина временно се присъединява към семейството на сестра си и нейния амбициозен съпруг, още повече че те имат шест деца. Тя отива във Виена да им помага. Независимият дух и будната мисъл не ѝ позволяват да се омъжи от съображение „да облекчи живота си”:

– Знаеш ли, Сократ пръв е казал, че сънищата не идват от боговете. Свалил е философията от небесата, най–голямото му постижение… Принуждавал е хората да се видят каквито са, също като мен. На латински думата е elenchus – анкета или кръстосан разпит. Но аз съм забелязал, че пациентите ми задават само въпроси, на които вече знаят отговорите. Тук пътищата ни със Сократ се разделят.

– Кривваш от пътя на великия Сократ?

– И гигантите може да бъдат оспорвани. Всеки може да бъде оспорван. Това е единственият начин да стигнеш до отговори. А всеки иска отговори. Естествено, всеки освен жена ми – подхвърли той, като се засуети раздразнено с преспапието върху бюрото си.

– Ти да не си безбожник, Зигмунд? – подразни го Мина.

– „Убийството мога да разбера, но не и набожността.“ Артур Шницлер – цитира той с непочтителен смях.

За разлика от Марта, която е възмутена от „порнографските” изследвания на съпруга си, Мина е смаяна от интереса си към него. Самият Фройд се възприема като археолог на несъзнаваното. Привлечен от комплексния характер на Мина, той я убеждава, че чувството за вина е самоналожено наказание, упражнение за втренчване в себе си…

Умозрителен и сетивен, композиран със стил и финес, романът повдига въпроса за самотността на напредничавите умове и за морала на тайната любов, макар и подхранвана от интелектуално общуване. Авторките с лекота развенчават митове и осветляват двойствената същност на един егоцентричен свят, в който жените са както музи, така и играчки за прищевките на някой нарцистичен гений. А иначе Сенека го е казал отдавна: „Всеки виновен човек е сам на себе си палач.”

Карън Мак и Дженифър Кауфман имат в творческата си биография три романа с челни позиции в редица литературни класации, но „Любовницата на Фройд“ им носи международна известност. Книгата залага на обстоен документално-биографичен материал и хвърля мост към немалко творби от този жанр.

Ако сте харесали „Когато Ницше плака” на Ървин Ялом, тази книга ще ви въздейства със същата интензивност. И тук се появява любимата на Рилке, фаталната рускиня Лу Андреас-Саломе, която става ученичка на Фройд. Ще разпознаете и упорития д-р Бройер, негов наставник и приятел.