Краят на цивилизацията в тази снимка от Палмира

В наистина чудовищен смисъл това е снимката на годината. Този седмица последното зверство, извършено от ИДИЛ, беше илюстрирано в новинарските емисии с кадър от гъбовидния облак дим и прах, издигащ се над руините на древна Палмира. Бруталният досег на насилието до красотата – все още изправените колони на града, златни на фона на оловния облак на разрухата и чистото синьо небе – това е образ на оголения фанатизъм, необузданата омраза и унищожението на всичко, което човек би нарекъл цивилизовано.

Снимката бе публикувана на 25 август, но е единствената възможност за илюстриране на историята от тази седмица: в нов пристъп на садизъм и варварство ИДИЛ са убили трима затворници, връзвайки ги за римски колони и сетне взривявайки колоните.

Ето отговор за тези, които смятат, че е безсмислено да се съжалява за развалините, когато в Сирия загиват хора. В ясна демонстрация на неделимостта между насилието срещу изкуство и насилието срещу хора, терористите унищожават плът и камък едновременно. Съвършен израз на особената диващина, която убива, измъчва и същевременно руши колективната памет – човешкото наследство на света.

Тони Блеър призна, че без Иракската война може би днес нямаше да съществува ИДИЛ. Но каква полза от извиненията? Те няма да върнат Палмира. Западът е парализиран от собствения ни стремеж да се самообвиняваме заради този нов религиозен фашизъм. Уплашени от спомена за Ирак, ние обръщаме гръб на задачата да се заемем с проблемите на днешния ден, а не отпреди десет години.

Просто скърбя за Палмира, не съм политик. В музея „Виктория и Албърт“ онзи ден случайно попаднах на лице от древния град – красив, запомнящ се каменен портрет на гражданин от онзи изгубен свят. Все едно видях призрак.

Може и да е морбидно, че се спирам на причиненото на тримата души, убити при това най-ново престъпление. Но детайлите са важни. Те разкриват неограничената крайност на човешкото въображение в най-тъмния му вид. Пленниците, завързани за колони, със сигурност нарочно напомнят за трите кръста от християнското Разпятие, както например го рисува Рембранд. Но отгласите от християнската мъченическа традиция са още по-дълбоки. Христос е привързан към колона, за да бъде измъчван преди гибелта Си. Пиеро дела Франческа, Караваджо и мнозина други са рисували този момент на страдание и унижение.

Рембранд, „Трите кръста“, 1653

Не само Христос, а и светците често са изобразявани вързани за стълбове и измъчвани в някои от най-страховитите картини. Андреа Мантеня показва свети Себастиан, прострелян с много стрели, завързан към полуразрушена римска колона.

Андреа Мантеня, „Мъченичеството на Сан Себастиан“, 1480, детайл

Никога няма да мога да погледна Себастиан на Мантеня или бичувания Христос на Караваджо, вързани на колоните си, без да си спомня съдбата на тримата нещастни пленници в Палмира.

Снимката на облак дим над развалините беше използвана тази седмица, защото няма снимки на новото варварство, а ако имаше такива снимки, те нямаше да могат да бъдат публикувани от нормален вестник. Но точно както ИДИЛ унищожава изкуство, великото изкуство може да ни помогне да изобразим случилото се, без да оскърбим паметта на загиналите.

Това е мъченичество. Караваджо ни го е показал.

Какво можем да направим? Да се молим? Да гледаме картини и да чувстваме ужас? Или да направим всичко възможно, за да сложим край на кървавото царство на ИДИЛ?